Бенджамин Нейтанс харесва дисидентите, но без да изпада в идолопоклонничество. Той категорично застъпва тезата, че те са били преди всичко съветски хора. Претенциите му за дългосрочното им историческо значение са скромни.

Съветските дисиденти виждаха нещата различно от своите сънародници и настояваха на правото си да го правят. Това беше феномен от постсталинисткия период, конкретно от втората половина на 1960-те и 1970-те години: следствие от Размразяването по времето на Хрушчов, което бе и времето, когато аз за пръв път опознах Съветския съюз, като студентка на разменни начала в Москва. Естествено, мненията на дисидентите не се радваха на популярност сред техните съграждани. Също така естествено, предвид Студената война, обратното беше вярно на Запад, където им се възхищаваха.

По онова време аз самата имах дисидентско мнение за дисидентите: смятах ги за досадно разсейване. Това беше отчасти реакция на безкритичната публичност, която съветските дисиденти получаваха в западната преса, където ги възприемаха като герои и морален пример, и в по-широк смисъл на Студената война, която пораждаше както публичността, така и аурата на святост. Като дипломант по история на СССР в колежа „Сейнт Антъни“, Оксфорд, видях отблизо някои от западните митотворчески практики. Но отношението ми се формираше и от личен опит. Бях израснала в Австралия, където баща ми – интелектуалец и бохем, който рефлексивно се противопоставяше на правителството по всеки въпрос, свързан със свободата на словото – се бе вживял в ролята на професионален дисидент, упражнявана главно в кръчмата. Затова израснах със силното усещане, че дисидентството, макар и да изглежда възхитително от морална гледна точка, е основно избор на начин на живот, забавен за бунтарите по природа, но тежък за семействата им. Когато за пръв път отидох в Москва през 1966, бях твърдо решена да избягвам двете категории местни жители, които чужденецът най-лесно среща: дисиденти, от една страна, и доносници на КГБ, от друга.

Предвид моите предразсъдъци, добре че не аз, а безпристрастният Бенджамин Нейтанс е написал историята на съветските дисиденти (Benjamin Nathans, To the Success of Our Hopeless Cause: The Many Lives of the Soviet Dissident Movement). Той ги харесва, но без да изпада в идолопоклонничество. От разказа му става ясно, че те са били привлекателни, като чудаци със силни, макар и невинаги логични убеждения и инстинктивна съпротива срещу властта, но същевременно отчита, че моралните им позиции често са били непрактични. За хора, които се представят за демократи, те поразително не се интересуват и не се съобразяват с възгледите на обикновените хора, а тяхното понякога провокативно дразнене на властите може да се разглежда като елитарно и детинско. Нейтанс представя своята галерия от дисиденти като особени личности с различни възгледи и проблеми, със самочувствие и презрение към конформизма и неговите носители, което може да изглежда изненадващо в контекста на обществото, от което произхождат. Претенциите му за дългосрочното им историческо значение са скромни (въпреки че посвещава почти осемстотин страници на историята им). Тъй като презират политиката, те никога не успяват или не се опитват да се обединят в някаква политическа организация, така че дори по време на Горбачовата Перестройка, при лидер, който – за разлика от всички свои предшественици – действително споделяше някои от техните идеи, те играят само незначителна роля. С разпадането на Съветския съюз (а заедно с него и на съветската интелигенция, чийто клон са те) дисидентите изчезнаха от историческата сцена. Към 2013, информира Нейтанс, по-малко от един на всеки петима руснаци, анкетирани от независима агенция, е разпознавал имената на някои дисиденти.

Понякога дисидентите са разглеждани като наследници на радикалната традиция на дореволюционната руска интелигенция. Нейтанс поставя това под въпрос, като отбелязва, че за разлика от своите предшественици от XIX в., те не практикуват „отиване при народа“, нито за да го просвещават, нито за да го подкрепят за някаква политическа кауза. (Това се отнася особено за ранните московски дисиденти, чието любимо занимание са дискусиите около кухненската маса – Людмила Алексеева, Александър Есенин-Волпин, Юлий Даниел и тогавашната му съпруга Лариса Богораз, и др. Националистите неруснаци, които се присъединяват към движението по-късно, включително кримските татари и украинците, са по-заинтересовани и успешни в достигането на по-широка домашна публика). По време на старата Руска империя радикалите и революционерите, които оспорват автократичния режим, обикновено го правят под знамето на социализма, но и така печелят овациите на европейските либерали. Често съветските дисиденти също са били разглеждани като „антисъветски“ противници на режима, не на последно място от КГБ, които безкрайно се дразнеха от способността им да печелят съчувствие на Запад. Нейтанс обаче категорично застъпва тезата, че дисидентите са били преди всичко съветски хора. Първото дисидентско поколение, родено и образовано в съветско време, приема (макар и без особен интерес) основните „социалистически“ институции на съветското общество: национално здравеопазване, безплатно образование, еманципация на жените, национализирана индустрия. Те не се стремят да свалят съветския режим и (поне в началото) отхвърлят етикета „антисъветски“. Това, което обикновено предизвиква възмущението им, са наглите нарушения или лицемерното позоваване на съветската идеология, която са били възпитавани да уважават. За мнозина важна роля изиграват и лично преживени несправедливости.

Само по себе си оспорването от дисидентите на установени съветски истини има съветски корени. Мнозина от тях навършват пълнолетие в периода след „тайната реч“ на Хрушчов от 1956, когато гражданската критика на съветското общество и сталинисткото наследство е не само разрешена, но едва ли не задължителна. Приоритетите на режима се променят след идването на власт на Брежнев през 1964, като социалната и политическата критика вече не се насърчава (макар и да не е окончателно възпрепятствана). Но не всички са готови да се присъединят към хора на конформистите. Голяма част от съветската интелигенция е ужасена от инвазията в Чехословакия през 1968 и някои нейни представители подписват публични писма, в които я осъждат. Когато обаче това довежда до неблагоприятни последици на работното място за отделните „подписали“, повечето от тях се отдръпват. Но за други това е първата стъпка по все още неопределения път на дисидентството.

Според Нейтанс личните отношения имат почти същото значение за първите дисиденти, както и правото да критикуват. Първоначалните дисидентски сбирки „около кухненската маса“ са били резултат от неформалното общуване в малки групи, което процъфтява сред младите хора по време на периода на Размразяването, когато се отдава голямо значение на искреността и лоялността към приятелите. „Размразяване“, повестта от 1954 на Иля Еренбург, популярен и добре осведомен писател и бивш военен кореспондент, дава метафората на този период; става дума за отношения, които няколко години по-рано са били замразени, но сега, с настъпването на пролетта, могат да станат по-близки и по-значими. Това утвърждаване на личната автентичност – интересно паралелно развитие с американските 1960-те[1] – е в основата на светоусещането на най-симпатичните дисидентски фигури на Нейтанс, Людмила Алексеева и нейния кръг в Москва.

Макар че дисидентите могат да се разглеждат като наследници на традицията на Размразяването, те не бяха единствените претенденти за тази титла и дори не най-изявените в Съветския съюз. В края на 50-те и 60-те години повечето представители на интелигенцията четат списания с реформистка ориентация като „Новый мир“, което лобира пред политическите лидери за подкрепа в постоянната си борба с държавната цензура за отпечатване на произведения като „Един ден от живота на Иван Денисович“ на Солженицин. Редакторите на „Новый мир“ се смятаха за марксисти-ленинисти, стремящи се към по-добра версия на съветския социализъм. Те се държаха дистанцирано към Запада и категорично отхвърляха всякакви инсинуации, че усилията им са в някакъв смисъл „антисъветски“. Дисидентите, които се обявяваха за аполитични, нямаха ясна програма и общуваха със западняци, бяха голям проблем за „Новый мир“ – не само като конкуренти за морален авторитет сред интелигенцията, но и защото тяхното безразборно западничество и (според „Новый мир“) безотговорност накърняваха репутацията на всички желаещи реформи в Съветския съюз. Списанието имаше огромна читателска публика[2] и броевете му се предаваха от ръка на ръка, а особено „дръзките“ статии и художествени произведения (често за ГУЛАГ, колективизацията или друг аспект на сталинисткото наследство) се обсъждаха безкрайно около кухненските маси.

Но да станеш дисидент невинаги беше просто въпрос на житейски избор. Интелектуалната история на Съветския съюз през 60-те и 70-те години е осеяна със случаи на хора, чието дисидентство започва като опит да разрешат конкретен „деликатен“ съветски проблем, като например пишат за него в „Новый мир“, след което биват толкова разочаровани и тормозени от властите, да не говорим за колегите им от Съюза на писателите, че в крайна сметка пренебрегват фактическата съветска забрана за публикуване на произведения в чужбина извън официалните канали. Така става с историка Рой Медведев (чиято ленинистка критика на сталинизма, „Нека историята отсъди“, излиза на английски през 1972) и неговия брат-близнак Жорес Медведев, биолог, който се опитва да осветли преследването на съветските генетици при ръководството на Трофим Лисенко, влиятелна фигура в Съветската академия на науките и привърженик на псевдонаучен ламаркизъм. Солженицин, който започва като автор на „Новый мир“, преди да се отрече от съветската идентичност на редакторите му и да приеме руската идентичност и религия, следва подобен път в ранните етапи на писателската си кариера. Така постъпват и писателите Андрей Синявски и Юлий Даниел, които в скандално известния публичен процес през 1966 са осъдени за нарушаване на съветските закони (чл. 70 от съветския наказателен кодекс за „пропаганда и агитация, целящи да подпомогнат международната буржоазия“), защото са публикували произведенията си в чужбина.

Процесът Синявски-Даниел предизвиква силно възмущение и тревога сред съветската интелигенция, и чл. 70 със сигурност е една от редица разпоредби от времето на Сталин, които съветските юристи, мислещи за реформи, искат да променят. Но дисидентите възприемат различен подход, изразяващ се в ексцентричното настояване на Волпин, че в отношението си към Синявски и Даниел властите всъщност не са спазили буквата на съветския закон, или дори, че са предали конституцията. Атаката на Волпин не довежда до забележимо подобрение в съветската правна практика, но го тласка в многократна конфронтация с държавата: той е един от първите дисиденти, изпратени на психиатрично лечение, по същество като наказание за нестандартно мислене – макар че в Москва е имало хора, които са го смятали за подходящ случай за лечение, независимо от политиката.

*

Предизвикателства към властта като тези на Волпин бързо привличат вниманието на КГБ. Дисидентите и КГБ отделят извънредно много внимание един на друг, упорствайки в играта си на надхитряване. КГБ от епохата след Сталин вече не се занимава с масови арести, да не говорим за произволни такива, както по времето на Големия терор през 30-те години. КГБ арестуваха отделни дисиденти, но само когато имаше причина, както при обвинението на Волпин, че властите пренебрегват собствените си закони, или при случая Синявски, който си позволява да публикува в чужбина. Под ръководството на бъдещия генерален секретар на партията Юрий Андропов, КГБ се занимава главно с профилактика, което означава, че се привикват за разговор лица, за които има опасения, че може да излязат от релсите. Обикновено това не функционираше при дисидентите, някои от които (също като баща ми) открито се забавляваха с възможността за надлъгване и разработваха сложни схеми, за да водят за носа своите събеседници от КГБ.  

Ако първоначално на дисидентската критика липсваше фокус, освен настояването за правото да се критикува, скоро КГБ неволно им го осигури, като започна арести, съдебни процеси, издаване на присъди за изпращане в трудови лагери и принудителна емиграция (това не беше възраждане на масовия терор, а целенасочени и дребномащабни акции). Тези гонения естествено се превърнаха в основна тема на дискусиите на дисидентите помежду им и с чуждестранните кореспонденти. Когато съдебният процес срещу Синявски и Даниел се провали от гледна точка на КГБ, тъй като обвиняемите се възползваха много добре от правото си на изказване, а прокурорите се объркаха, дисидентите разпространиха стенограма въз основа на подробни записки, направени тайно в съда. Писането на текстове, документиращи репресиите, се превърна в основна дисидентска дейност, най-вече в „Хроника на текущите събития“ – колективен проект с много автори, който изискваше многочасова работа по събиране на информация, сортиране и размножаване (с индиго), и се разпространяваше предимно сред западните медии, а не сред съветските читатели. С течение на времето дисидентството неизбежно прегърна своя перформативен аспект, създавайки „сложни морални спектакли, които завършваха в трудовите лагери“, както се изразява Нейтанс. Спомням си колко странно ми се стори, когато през 70-те години в Москва видях малка група дисиденти, които стояха пред библиотеката „Ленин“ и държаха плакати, написани само на английски, за да привлекат чуждестранните телевизионни камери. Какъвто и да е бил първоначалният стимул на протестите, в крайна сметка целта бе реакцията, която те предизвикваха от страна на съветските власти, и отразяването им в чуждестранните медии, като всичко това надлежно намираше място в самиздат.

За дисидентите чуждестранната връзка беше от решаващо значение. Западът, а не съветската общественост, стана тяхната публика – съзнателна тактика за някои, за други просто така се бе случило. Западните кореспонденти в Съветския съюз – отегчени, сковани от досадни ограничения при събирането на новини и в общи линии недолюбващи това място (все пак беше Студената война) – се стремяха да установят контакт с дисидентите, а дисидентите (за разлика от реформистите в „Новый мир“) бяха доволни от този контакт. Самият термин „дисидент“ е чужд, използван от западните кореспонденти за описание на това, което те виждаха като зараждаща се политическа опозиция на съветския режим. Самите дисиденти предпочитаха да бъдат наричани независими, несистемни мислители (инакомислещи).

Официалната съветска преса представяше западняците като работещи за чужди разузнавателни служби, а дисидентите – като подкупени с уиски „Джони Уокър“ и цигари „Марлборо“. Но това беше карикатура, несправедлива и към двете страни. Понякога между отделни чуждестранни кореспонденти и дисиденти се развиваха истински приятелства, отчасти поради социалната изолация, от която страдаха и двете групи в Москва. През 1977 кореспондентът на „Вашингтон пост“ Питър Оснос разчупи леда и разкритикува западната преса за безкритичната ѝ подкрепа за дисидентите и раздуването на значението им. Но търсенето на подкрепа от Запада никога не се превърна в сериозен проблем, който да разедини самите дисиденти, въпреки че ги компрометира в очите на много съветски граждани: просто контактите със западните кореспонденти бяха от съществено значение за дисидентската дейност.

Благодарение на кореспондентите, а по-късно и на неправителствени организации като „Амнести Интернешънъл“, които се заеха с каузата на дисидентите, те се сдобиха с нещо като мегафон на Запад. Кореспондентите (а понякога и други чужденци в Москва) пренасяха ръкописите през митницата в багажа си или ги изпращаха чрез чуждестранни посолства, чиито служители – подобно на ЦРУ и МИ6 – симпатизираха на каузата. Пристигнали на Запад, протестите на дисидентите биваха превеждани и публикувани за местната аудитория, а чуждестранните радиостанции ги разпространяваха в Съветския съюз на руски и други езици. За огромно раздразнение на съветския режим Радио Свобода, „Гласът на Америка“ и Световната служба на ББС – наричани колективно Гласовете – излъчваха пропаганда, а също новини, джаз и западна поп музика директно в съветските апартаменти чрез късовълновото радио. Много граждани, които не биха се определили като дисиденти, тихомълком станаха редовни слушатели в късните часове на денонощието.

По този начин дисидентите, макар че бяха безразлични към съветската аудитория, в крайна сметка все пак стигнаха до нея, благодарение на западните си приятели. Това беше подарък от Студената война за Запада, включително за западните разузнавателни служби, и постоянна грижа за КГБ, които години наред не можеха да намерят начин да прекъснат този цикъл. Арестуването на дисиденти и изпращането им в ГУЛАГ само наливаше вода в мелницата на „антисъветската“ реклама на Запад и по Гласовете. Подходът на който се спряха накрая, а именно принуждаването на отделни дисиденти да емигрират и лишаването им от гражданство, имаше очевидни недостатъци от гледна точка на репутацията и пропагандата. Дисидентите, живеещи в чужбина, не бяха забравени от западните медии, а техните „антисъветски“ произведения допълваха материалите, които се излъчваха за Съветския съюз.

Появата на дисидентското движение беше подарък и за руските емигрантски организации като Народно-трудовия съюз (НТС) – конспиративна организация, бореща се за свалянето на съветския режим, която през 30-те и 40-те години сътрудничи с нацистите, а след войната – с ЦРУ. Освен че от време на време с помощта на ЦРУ инфилтрира агенти в Съветския съюз, НТС издава рускоезични списания, които се разпространяват в диаспората и се внасят контрабандно в Съветския съюз: „Посев“ и „Грани“, базирани в Западна Германия, публикуваха дисидентски текстове със или без разрешение на авторите. НТС беше обявил дисидентите за сродни души, но самите дисиденти често бяха много предпазливи със Съюза – макар и не толкова предпазливи, колкото „Новый мир“, който търпеше същата смущаваща прегръдка. Ако „конспиративните методи на НТС и призивите за въоръжено въстание, да не говорим за езика му, го превърнаха в анатема в дисидентските кръгове“, както пише Нейтанс, това вероятно се отнася най-вече за ранните московски и ленинградски дисидентски кръгове. За дисидентите, принудени да живеят в чужбина, емигрантските списания, включително и тези на НТС, бяха ценен източник на рускоезични публикации.

„За успеха на нашата безнадеждна кауза“ беше стандартен тост на дисидентските кухненски маси, казва Нейтанс, макар че никога не е било ясно каква точно е каузата. Но това е бил любим тост и на Тайния сектор на НТС през 50-те години и в този контекст същността на „безнадеждната кауза“ е недвусмислена: свалянето на съветския режим. Според Нейтанс това изобщо не е била каузата на дисидентите. Разбира се, тя не подхожда на първоначалните московски дисиденти, седящи около кухненските маси с приятелите си, но в крайна сметка логиката на Студената война ги тласка към западната „антисъветска“ страна.

*

Оказаха ли съветските дисиденти влияние върху хода на историята? Нейтанс иска да се разграничи от опростенческия аргумент, че те са предизвикали краха на Съветския съюз, и това може би го кара да бъде твърде сдържан в оценката на историческото им значение. Противно на волята си – тъй като винаги съм била скептично настроена към тяхното значение – сега, в ретроспекция, виждам няколко сфери, в които те оказаха влияние. Първата е ерозията на съветската легитимност сред интелигенцията, за която самиздат и Гласовете имаха голям принос. Когато учех в Москва в края на 60-те години, на дисидентите се гледаше като на маргинална група, а повечето хора (т.е. повечето представители на интелигенцията, които чужденецът можеше да срещне) все още се придържаха към предпоставката на Размразяването, че социализмът е нещо добро по принцип; само практиката се нуждае от подобрение. Но това се променя. Надеждите за вътрешносистемна реформа намаляват (през 1970 „Новый мир“ е обезвреден), а съзнанието, че на Запад хората живеят по-добре се усилва. Хората проумяват, че искат повече: потребителски стоки за масите, културна либерализация за интелигенцията. Дисидентската критика, която се носеше от чуждестранното радио и самиздат, вече бе престанала да звучи скандално, особено за младите. Променя се гледната точка и на хората на средна възраст. Те осъзнават, че за техните деца непринудените прояви на „съветски патриотизъм“ са се превърнали в социален бламаж. Макар че все още можеха да предпочитат ББС пред Радио Свобода, по естетически или интелектуални причини, в средите на интелигенцията вече бе по-нестандартно да се наречеш „марксист-ленинист“, отколкото да си заклет слушател на Гласовете.

Неруските, националистически форми на дисидентство играят второстепенна роля в разказа на Нейтанс, отчасти защото московските дисиденти се отнасят твърде „предпазливо“ към тях, смятайки ги за прекалено политизирани (в стремежа си да набират и организират подкрепа) и твърде ограничени в своите проблеми. И все пак националистическото брожение нараства през 70-те години, когато литовци, украинци, татари, евреи и други започват да протестират срещу историческото и актуалното им малтретиране. Техните протести бяха възпроизвеждани и усилвани от Гласовете, и подети енергично от западните групи за защита на правата на човека, включително „Амнести интернешънъл“. Това несъмнено положи някаква основа за националистическия подем на Перестройката и последвалия разпад на Съветския съюз на национална основа.

И накрая, въпросът за влиянието на съветските дисиденти върху Студената война. Нейтанс отхвърля триумфалисткия аргумент, че споразуменията от Хелзинки от 1975 и последвалите непрестанни протестни кампании на правозащитните организации против нарушаването на правата на съветските дисиденти са довели до разпада на Съветския съюз: все пак това се случва една петнайсет години по-късно. Но макар че не ми се иска да отстъпя пред триумфалистите, трябва да кажа, че не е задължително историческите промени да настъпят незабавно. Кампанията очевидно навреди не само на Съветския съюз, но и на западните и съветските усилия за постигане на разведряване и (нетриумфалистки) край на Студената война. В САЩ Хенри Кисинджър и Джордж Кенън се оплакваха от постоянните пречки пред преговорите за контрол над въоръженията, създавани от подкрепата на международното движение за правата на човека за съветските дисиденти; а съветският посланик във Вашингтон Анатолий Добринин е съгласен, че провалът на разведряването „се дължеше в немалка степен на токсичната атмосфера, създадена от съветските правозащитници, които изнасяха доказателства за неспазването от страна на Кремъл на Заключителния акт от Хелзинки, американското използване на тези доказателства и бруталните репресии на КГБ срещу тези, които ги предоставяха“. Несъмнено това до голяма степен беше непредвидима последица, що се отнася до активистите на правозащитното движение. Що се отнася до самите дисиденти, които бяха категорично аполитични (или просто тясно фокусирани върху собствените си работи), те рядко изразяваха мнение за или против разведряването.

Специален случай на влиянието на Студената война беше кампанията за емиграция на евреите от Съветския съюз, подкрепяна от международни правозащитници, енергично провеждана от еврейски организации по целия свят и конфликтен проблем в конфронтацията между свръхсилите, след като през 1974 Конгресът на САЩ прие поправката Джаксън-Ваник, ограничаваща търговията със страни, които отказват свободната емиграция. Съветските дисиденти, естествено, подкрепяха по принцип свободната емиграция, но за разлика от международните активисти, те не разглеждаха въпроса като специфично еврейски, тъй като, независимо от националността, никой не можеше да емигрира свободно от Съветския съюз. Ситуацията обаче се усложняваше от факта, че непропорционално голям брой дисиденти бяха евреи и много от тях заплатиха за дисидентството си, като бяха принудени или насърчени от КГБ да емигрират. Еврейската емиграция не беше особено важен проблем за съветските дисиденти, но по стечение на историческите обстоятелства се превърна в тяхна обща съдба.

Нейтанс завършва с надеждата, че въпреки черната дупка в руската памет, в която понастоящем се оказаха дисидентите, един ден те ще бъдат преоткрити от руските историци и митотворци и ще станат част от „полезното минало“ на нацията. Аз явно съм омекнала по отношение на дисидентите, защото днес изпитвам известна симпатия към тази надежда. В края на краищата останах доволна, когато около десетилетие след смъртта му през 1965, баща ми беше включен, съвсем скромно, в митологията на австралийската левица. Изисква се смелост от страна на дисидента да се опълчи срещу властта и да се бори за своите принципи, независимо от неудобствата, които причинява на тези около себе си. Като се замисля обаче, не смятам, че този изход е вероятен за съветските дисиденти, и това е последната ирония. Германските антинацисти например са били германци. Съветските дисиденти бяха без съмнение съветски хора, ала такава идентичност вече не съществува. В руската историческа памет, благодарение на неволното смесване на въпроса за съветските дисиденти с този за еврейската емиграция, те се оказаха съветски евреи, които емигрираха, а в това няма никакво полезно минало за руснаците.

Превод от английски Стоян Гяуров

Проф. Шейла Фицпатрик е австралийска историчка, специалистка по историята на Съветския съюз и модерна Русия.

Sheila Fitzpatrick, Disturbers of the Peace. London Review of Books

[1] Има се предвид движението за граждански права в САЩ. Б.пр.
[2] През 1990 книжка №4 на списанието достига фантастичния тираж от 2 710 000 бройки; през 2021 тиражът е едва 2000 бройки. Б.пр.

Шейла Фицпатрик