Преди няколко месеца излезе от печат литературната адаптация на „Под игото“, направена от Руси Чанев. Не закъсняха полюсните реакции по този повод, но аз самият изчаках да видя как ще се разгърне дебатът, за да напиша какво мисля. Реших, че Денят на будителите е най-подходящият момент да споделя позицията си, защото смятам, че става въпрос за будителско дело.
Самата дума „будител“ като че ли трябва да бъде събудена, за да разберем или да си спомним какво означава. Защо се налага да я събудим? Ами защото е заспала – нейният смисъл спи и сънува. Какво сънува? Сънува героични постъпки, извършени някога, сънува величие и слава на отминали времена, сънува себе си като идеал, който предизвиква почит у нас тук към съвършеното там – не може да се достигне, прекалено високо е, но може да се използва за назидание и упрек. Назидание и упрек – точно за това употребяват съня тези, които искат той да продължи, защото така най-лесно могат да извършват своите манипулации в областта на историческите и политическите заслуги. Щом някой се поразсъни, те размахват пръст и го засипват с обвинения в най-тежки престъпления срещу светинята, забулена в съновидения. Вместо да има будни хора, по-добре само да се празнува или направо сънува Денят на будителите, да се засвидетелства уважение към патриотите от миналото и най-вече към освободителите, като се подчертава, че това не сме ние – ние сме им вечно задължени, та затова няма нужда да се живее в настоящето или да се гледа напред, а само назад, към идеализираните образи, които изискват пасивно подчинение днес. На кого да се подчиняваме, като тях ги няма? Ами на техните пазители, които поддържат заспалото състояние и ни водят където трябва, без да отваряме очи.
Но пробуждането е винаги сега, не е вчера. И винаги е обърнато към онова, което предстои. Натрупаният опит, наличното съдържание среща новия ден и за да оцелее, за да се сбъдне, за да се развие пълноценно нататък, обновява себе си. Това се случва буквално всяка сутрин. Тези, които не успяват да се разделят със съня, залиняват, не успяват да пренесат ценностите на миналото в настоящето и бъдещето, губят ги точно защото остават сред техните мъртви сенки, вместо да им вдъхнат реален нов живот. Както споменах, винаги се намира някой, който да злоупотреби с тази своеобразна некрофилия, да я използва за идеологически цели и добиване на политическа власт. Но истинското запазване на старото богатство е неговото претворяване – точно за да запазиш, трябва да промениш, в противен случай ценното чезне, гние или прашасва като музеен експонат, край който дремят посетителите на музея, целенасочено приспивани от лекцията на екскурзовода.
Будителят рискува, защото не остава в познатото, а прави крачка в неизвестното. Той има своите основания, но няма гарантирани опори, има надежди, но няма гарантирани резултати. Постарал се е да изследва и да знае, но навлиза в неизследваното и сам се отказва от знанието, за да търси и узнае. За да буди другите, самият той трябва да е събуден, което означава да е готов за сблъсък с несигурното и новото, с превратностите на реалността, с любителите на съня, които играят на сигурно – традицията е на тяхна страна. Е, Руси Чанев се осмели да събуди едно заспало съкровище, защото докато спи, то и съкровище не е. Направи го с вдъхновение, посвещение и талант.
