„Последните дни на Ханс“, Михайло Свидерски, превод Таня Попова, изд. „Персей“, 2022 г.
За тази книга искам да пиша отдавна. За нейната обезпокоителна с посланията си и поради тях – странно напрягаща история. В романа на Михайло Свидерски „Последните дни на Ханс“ Ханс е възрастен и болнав немски емигрант, прекарващ последните дни от живота си в южноамериканско село. Дотук няма нищо необичайно и само по тази анотация едва ли мнозина биха посегнали към романа. Повърхностният прочит не дава повече от това да регистрираш хаотичните мисли и спомени на стареца. Ако обаче започнеш да ги инвентаризираш в каталозите на историята, ще откриеш, че четеш роман на внушенията и че всъщност Ханс предполагаемо е Хитлер.
Повествованието е своеобразна автобиография на диктатора, предадена на читателя в монологична форма чрез потока на съзнанието. Литературата тук е призована освен да спасява естетически, и да придава по-омекотен изказ на бруталността. Свидерски „преработва“ майсторски спомените на Ханс/Хитлер в сегашно време, а сегашното време, както е известно, прави от читателя бърз съучастник. Но за да не е това поредната книга за Хитлер, авторът не разказва по обичайния начин, а въвлича хаотично през детството, през обидите и униженията, през самотата на малкия Ханс. Читателят дори би развил емпатия заради побоите на бащата алкохолик, заради умиращата от рак майка, заради цялата несбъднатост на едно нормално човешко съществуване. Ханс отраства в свят без обич и житейският контекст на детството му натрупва езиковия репертоар на всички ужаси, с които свързваме личността на Хитлер. Но това е само един от възможните прочити на романа.
Защото „Последните дни на Ханс“ е модерен роман за диагнозите на съвременността: за хлъзгавата природа на идентичността, за патологията на понятието семейство, за авторефлексията, за ограниченията на свободата, за даровете на страха. Именно чрез Ханс цялата симптоматика на една неустойчива менталност придобива контрастните измерения между съзидание и убийство, между свръхчовек и ранено дете.
Нямам депресия, господин учен и доктор, само малко нарушение в ритъма на времето, трябват ми няколко седмици, за да свикна. Нямам сривове в настроението. Може би съм неуравновесен, но това е защото нямам пъп, също като Адам. Нали знаете, че Адам нямал майка, а Господ го е създал от кал, тоест логично е да не е имал пъп. Сигурно е бил нервен и неуравновесен като мен, центърът на тежестта му е бил нарушен завинаги, не можел да постигне баланс, затова и съгрешил, ял от забранения плод. Също като него и аз живея извън всякакво равновесие, разбирам се със себе си идеално, но за разлика от Адам, аз не сгреших. Постъпих правилно и справедливо. Но не получих никаква награда за това пожертвование. Бях сложен на жертвеника и изгорен. Това, което е пред вас, е тялото на един обикновен старец, който чака да умре, мисли как да се освободи от себе си. У себе си нося две личности, една силна, която постепенно умира, и една злобна, която тежи като оловна топка и задушава силната, потиска я. Живея в съвършен вътрешен баланс, докторе. Естествено, имам майка, но пъпа ми го отстраниха при една тежка травма на корема. Мисля, че оттогава изобщо не мога да се обърна назад.
Свидерски проблематизира лудостта на човека, впримчена в лудостта на времето. В неговото и модерно, но и старозаветно разказване всичко се свежда до въпроса за хуманността. За онази хуманност, която вече не идва от сърцето, нито от ума, а от повторенията в историческите поуки. Защото светът на Ханс е и светът след пандемията от Covid-19: с психологическото знание, че болестта идва отвътре навън, а не обратно. Светът на Ханс е и светът на Путин: думата геноцид няма умалителна форма. Затова и книгата на Михайло Свидерски се вписва продуктивно дори в съвременния философски дебат за кризата в политическото говорене. Но повече в неизговорените пространства, които остават зад всяка травма.
Романът е номиниран за Наградата за литература на Европейския съюз (2020).
