Концертът на „Софийски солисти“, посветен на Милчо Левиев – пет години, след като ни напусна

Програмата на „Легенда за Милчо“ ще ни припомни забранения заради личната свобода филм „Понеделник сутрин“ (1966) с негова музика; заличеното му име като автор на музиката от други филми: „Горещо пладне“, „Отклонение“, „Иконостасът“, „Осмият“, „Един снимачен ден“, след като няколко години преди това е емигрирал в Щатите. За първи път пред българска публика ще прозвучат всичките части на неговия Концерт за комбо и щрайх. И „Рапсодия в синьо“, за която Милчо Левиев си спомня, че му я дал негов съученик: „Още не я бях слушал. За първи път я чух, докато я свирех. И досега помня как той ми даде нотите – около 40 страници – и настоя до сутринта да му ги върна. Преписах ги веднага. В България през 50-те, по времето на Сталин, ти да имаш „Рапсодия в синьо“ бе светотатство. Тогава нищо не съм знаел за смесването на жанровете, какво е джаз, но някак си съм усетил, че това ми харесва.“

България е известна по света с музикантите си и това е от малкото неща, които ни създават гордост. Създава ни радост и когато, макар малко от тях, предпочетат да се върнат в България. Един от тях е диригентът Константин Добройков. 

Имате докторат от Бостънския университет – на каква тема беше и какво ви даде обучението там като познания и равнище, което сега прилагате?

Да, прекарах три години в Бостънския университет, където мой преподавател беше Дейвид Хуус – човек с бездънни енциклопедични знания, прекрасен и много уважаван диригент. Тъй като теоретичната подготовка в университета, както гъстотата на заетостта и задължителната програма на обучение през целия период, са на изключително високо ниво, докторантите могат да изберат една от двете пътеки – писане на докторат или концертна дейност, със съпътстващите задължителни изпити с комисия: 6-часов устен теоретичен изпит по специалността (дирижиране), 6-часови писмени изпити по История на музиката, по Хармония, Полифония и Теория. Избрах концертната пътека, а изпитите издържах със 100-процентови резултати.

При такава отлична подготовка и резултати се върнахте в България.Нормален е въпросът – защо? Защо не останахте да правите кариера навън?

Повратен момент за мене беше решението да се завърна в България след 11 години обучение в Америка. 2013 беше последната ми година като докторант в Бостънския университет, където учех оркестрово дирижиране. Тогава взех назряващото вече у мене решение да напусна САЩ и да се върна в България. Голям фактор за този избор беше, разбира се, жена ми Габриела, с която вече имаме две прекрасни деца. Семейството и спокойствието вкъщи винаги за мен са били най-важният фактор, който ми влияе положително и ме прави щастлив. Друга причина беше пренасищането ми от американската култура и начина, по който нещата се реализират там. Въпреки усилията ми да пробия професионално, не се получи така лесно, както го очаквах, а и последните години в Америка започнах да забелязвам, че не се чувствам добре сред хората там, което, разбира се, беше само върхът на един многопластов (за мен) проблем – американската народопсихология, образователна и здравна система, условия за психическо здраве, за създаване на семейство, отглеждане и възпитаване на деца и т.н. Предположих, че е време да направя един от онези осъзнати, резки и съдбовни завои, които ни се налагат няколко пъти в живота. Направих го и не съм съжалявал нито за миг оттогава насам. В България започнах от нулата, защото цялата ми мрежа от познати и колеги, хора, които биха могли да гарантират за мен и качеството на работата ми, да ме препоръчат, бяха в Америка. Стана така обаче, че ръководството на Нина Найденова, екипът ѝ с Диан Чобанов и Лучано ди Мартино, влезе в длъжност есента на 2013 г., а завръщането ми в България беше два месеца по-рано, през лятото. Представих им се и много скоро след това започнаха първите ми професионални стъпки на родна земя.

Разбира се, веднага можете да ме оборите, че професионалистът, даже и от малка страна (както се изразява Антони Дончев), даже и да не е видим за публиката, както е в Sofia Record Factory, е забележим дотолкова, че може да получи номинация за Грами като диригент на издаден албум, каквато вие имате през 2021 г. 

Един прекрасен спомен! Да, всичко е възможно в този луд и удивителен свят – важното е да се работи усърдно, честно и така качествените натрупвания неизменно биват забелязвани, коментирани, оценени, евентуално одобрени, а в този случай – и номинирани. Сигурен съм, че голяма част от успеха се крие в дългогодишната съвместна работа на екипа и уменията на всички ни да действаме бързо, но с много високо качество – това са Симфоничният оркестър на БНР, Слав Славчев (продуцент на записите) и Марко Стречони (тонрежисьор). 

Всъщност за възрастта, на която сте, имате богата диригентска кариера дори само в България: 2013–2022 г. сте диригент на Държавна опера Пловдив, от 2016 г. сте регулярен диригент на оркестъра на БНР, 2018 г. и отново 2023 г. сте със Софийската филхармония, а от 2022 г. сте главен диригент на „Софийски солисти“ – това са все водещи оркестри. Защо съчетавахте по този начин?

„Гост-диригент“ не е ново понятие – много, много отдавна диригентът не е „женен“ за един единствен оркестър – нещо, от което и самите диригенти, и оркестрите имат полза: срещат се нови личности, освежават се стари (в някои случаи и вредни) навици, заменяйки ги с нови умения или гледни точки, чуваш/свириш познато произведение по съвсем нов за теб начин, и т.н. От такава ситуация могат да бъдат извлечени изобилие от положителни качества – говорим за високо професионално ниво на музициране, разбира се.

Всеки диригент има свой стил, свое виждане за интерпретацията на произведението. Но той ли подчинява музикантите на своето виждане за изпълнението на определено произведение, или се съобразява с характерността на дадения оркестър, с който работи за постоянно или за кратко?

Да, крайната цел на диригента е да внуши, доколкото е възможно, в най-висока степен своята интерпретация на дадено произведение с дадения оркестър. Но това не винаги е постижимо на 100% поради различни фактори: ограничен репетиционен график, нивото на оркестъра, липсващи музиканти от състава, лоша акустика в репетиционната (ако тя е различна от концертната) зала – наистина безброй фактори. А и както казахте, всеки диригент има свой стил, което обаче не личи единствено и само в неговата интерпретация. По-скоро тук опираме и до методите на работа, чисто технически, погледнато като ефективност – как той провежда репетицията, какви емоционални кодове задава по време на говоренето пред ансамбъла, с какъв език си служи пред музикантите, как говори – многословно, кратко и ясно, точно или объркващо, досаден ли е за оркестрантите, интересен ли е за съвместна работа, или е просто поредният отмерващ удари регулировчик… Успешният диригент съчетава най-положителните от изброените качества и чак тогава се стига до внушаването на личната интерпретация в изпълнението на оркестъра. Разбира се – и това е голяма част от моята работа – възможно е и партньорското отношение между диригент-оркестър, при което много често диригентът позволява намеса и се доверява максимално на качествата на музикантите пред себе си. В добрите оркестри, тези музиканти са хора с 25+ години опит, имащи също толкова добри и интерпретационни идеи за даденото произведение, които са имали шанса да го свирят безброй пъти с други диригенти, със също толкова убедителни, но различни интерпретации.

През 2014 г. дирижирате паралелно и в Словакия: Държавна филхармония-Кошице, работите с Радио-симфоничния оркестър на Словакия, както и с водещия им камерен ансамбъл „Синфониета Братислава“. Как оценявате трите оркестъра като стандарт? 

Това, което ме впечатли и в трите оркестъра, е нивото на дисциплина и отговорност към работата, която вършат, съчетано с пълно себеотдаване на музиката. Нивото на свирене е много високо, особено в групите на струнните и някои медни инструменти.

От 2022 г. сте диригент на „Софийски солисти“. Защо ги предпочетохте пред Пловдивската опера? Разбира се, това е най-добрият ни камерен състав и все пак, какво ви привлече? 

През 2021 г. ми се обадиха от „Софийски солисти“ с покана за концерт, който щеше да е част от цикъл с гост-диригенти на оркестъра. Обясниха ми, че дългогодишният главен диригент и ръководител на ансамбъла – Пламен Джуров, е изявил желание да се оттегли от поста, поради което „Солистите“ са започнали търсене на нов диригент, който да заеме мястото на маестро Джуров. Репетиционният процес и концертът минаха прекрасно, взаимно много си допаднахме! Това беше в края на януари 2022 г., а няколко седмици след това ми се обадиха, че единодушно биха искали да продължат пътя си с мен. Дотогава вече бях прекарал 9 години като диригент в операта в Пловдив, изпълнени с музика, приятели, но бях готов за промяна – имах нужда да сменя посоката и предложението на „Софийски солисти“ дойде точно навреме. Това е камерен състав от 14 души, мащаб, с който – на фона на големите оркестри – не бях свикнал да работя до този момент, но приех предизвикателството и се оказа, че музиката е музика, а подготовката за един концерт е същата като процес при големите оркестри.

Как определяте програмата и концертите на Оркестъра? Каква е вашата концепция?

Когато пиша програмите за сезоните на нашия оркестър, се опитвам да наблегна на шедьоврите в музикалната история, като акцент в това направление се явява XX век. Композитори като Стравински, Шьонберг, Шнитке, Хиндемит, Барток, Шостакович, Ясуши Акутагава, Петерис Васкс, Арво Пярт – често ще ги срещнете в нашите програми. Същевременно с това, не пропускам и българските автори – дали като единично произведение, или цялостна концертна програма. Относно съчетаването на творбите вътре, в самата програма на всеки концерт, обичам да се вглеждам в малки и невъзможни за слухово възприемане мотиви – ритмични последования, или значението на особен звуков похват и разположението му във време-пространството. Например камбанните имитации в струнните от „Спомен за Флоренция“ на Чайковски кореспондираха великолепно с процесионалните камбанни удари от „Братя“ на Пярт; или идеята за кончерто гроссо (две отделни групи от оркестъра, свирейки сами и заедно) в „Метаморфози“ на Пламен Джуров и същите похвати, използвани и от Барток в „Дивертименто за струнни“ – рамкираха концерта по неповторим начин, „разрязани“ от „Картини от България“ на Казанджиев. Концепцията трябва да бъде вълнуваща, но и да има нещо интелектуално в нея – когато на мен ми е интересно да чуя произведенията в дадена поредност и контекст, тогава знам, че и публиката ще го оцени.

Какво е виждането ви за публиката? Какво ѝ внушавате, как я възпитавате?

Публиката е жадна за изкуство – в това съм абсолютно убеден. Душите на хората са създадени така: ние имаме витална нужда от изкуство, дори и някои да не го осъзнават. Изхождайки от тази изначална истина, мой дълг е да покажа на публиката най-доброто, на което съм способен, както аз като интерпретатор и съчинител на програмата, която всички са дошли да чуят/видят, така и всички, с които излизам на сцената. Не обичам да казвам „възпитавам“ публиката, защото това не са деца, нито животни, които да бъдат дресирани или порицани, за да трябва да бъдат възпитани. Човек е интуитивно същество и като такова той често се води от инстинктите си. Завиждам на тези, които не са професионално обучени музиканти – те възприемат нашето изкуство най-чисто и без никакви филтри и обременения, без натрупванията от вариантите на стотици изпълнения на едно и също произведение…

Този чист прочит е нещо неповторимо, непосредственото възприятие на Симфония №14 от Шостакович, например – как да възпиташ някого в това как да възприеме тази безкрайно тежка за преживяване симфония? Не. Да оставим хората на техните инстинкти. Може да предлагаме, но не и да възпитаваме вкус. Възпитанието като цел е грешно направление за мен.

Довечера (28 октомври) в зала „България“ ви предстои концертът „Легенда за Милчо“. Защо „легенда“ за…? Коя е легендата, свързана с Милчо Левиев? 

Реших да нарека концерта така, защото ще видим многообразието на Милчовия образ като мултимузикант. В програмата присъства „Рапсодия в синьо“. От ранни студентски години, още преди Милчо Левиев да осъзнае връзката си с джаза и смесването на жанрове, той е запленен от тази творба на Гершуин (композитор, който оказва формиращо силно влияние над творчеството на Милчо). Светът на Милчо и „легендата“, която ще разкажем, минава и през филмовата му музика – толкова изразителна и прочувствена! Ще чуем пет песни в изпълнение на Вики Алмазиду от албума „Понеделник сутрин“, който е изцяло аранжиран от Валери Костов – един от най-близките приятели на Милчо Левиев. Всъщност много от неговите близки приятели ще участват в концерта (на 28 октомври) довечера, защото същинският фокус на програмата беше идеята за първи път да изпълним в неговата цялост Концерт за комбо и щрайх, който Милчо пише по поръчка, но до премиерата на творбата не успява да завърши третата част, изпълнявайки само първата и втората.

Кой подбра репертоара за концерта? 

Репертоарът за концерта е дело на няколко души – централната идея за първото изпълнение на живо на Концерт за комбо и щрайх беше на Светльо Николов (JazzFM), а останалите произведения избрахме аз и Вики Алмазиду. Вече споменах за ролята на „Рапсодия в синьо“ и влиянието на това произведение и Гершуин върху творчеството на Милчо.

А изпълнението на Марин Гонев на Рапсодията като предговор ли ще бъде? 

Не, няма да служи за начало на концерта, загатнали сме това как той реално ще свърши – главната тема от филма „Понеделник сутрин“, която впоследствие Милчо преработва във формата на бавен валс под името „Делнична утрин“, в изпълнение на Тошко Бакърджиев. След Концерт за комбо и щрайх ще чуем пет песни от албума „Понеделник сутрин“, една от песните от които носи същото заглавие.

Седмица след концерта за Милчо Левиев ще имате друг, със солисти – концертмайстора на Виенската филхармония Райнер Хонек и световната Пламена Мангова. Трудно ли се кани музикант от такъв ранг за концерт у нас?

Всъщност нещата се развиха учудващо лесно откъм логистика – Пламена Мангова, с която вече сме свирили преди по-малко от година, предложи да го покани. Те поддържат връзка през годините, но никога не са свирили заедно на сцена до момента.

Понеже Райнер Хонек също дирижира. Как се чувства един диригент, когато (ще) дирижира друг диригент? 

Предстои да видим – на мен до момента не ми се е случвало, но съм сигурен, че човек с неговия над 30-годишен опит във Виенската филхармония е видял кого ли не на подиума. Летвата е висока, стягам се, ха-ха-ха!

„Софийски солисти“ ще постави точката на 14-тото издание на фестивала на Людмил Ангелов „Пиано екстраваганца“. Как и кога се зароди идеята вие да закриете фестивала? Имаше ли връзка с това, че с маестро Ангелов бяхте заедно в журито на първия Национален музикален конкурс „Милчо Левиев“ в Пловдив?

Точно така! С Людмил Ангелов прекарахме няколко дни заедно по време на конкурса-фестивал, който проведохме през изминалото лято в Пловдив. Последния ден той дойде при мен и ми отправи любезна покана. 

Какво ще е посланието на концерта ви? Предполагам че концертът, който закрива, носи и поантата на фестивала. Ако съдя по солистите пианисти Паоло Франчезе, Италия, и младата звезда, родена в Лондон – Амели Сакаи-Иванова, е насочен към подкрепа на младите музиканти – тя е само на 16.

С Паоло Франчезе още не се познаваме, ще се срещнем ден или два преди концерта. Амели познавам от конкурса, който вече споменах, тя взе една от големите награди. Изумен съм от нейната музикалност, технически възможности и тоталния контрол над звука на пианото! Нашият оркестър има дълга история с млади артисти, които са направили първите си стъпки с нас – подкрепата за младите е мисия, ще правим максимално възможното за нейното осъществяване.

Августа Манолева