Нека да кажа отначало за какво, отвъд всички конкретни свидетелства, които ще прочетем в тази книга на големия държавник и политик Иван Костов, тя ни свидетелства в своята цялост.
Свидетелства ни, че преходът, за който вече 35 години не спираме да говорим, да разискваме, да спорим и да се противопоставяме едни на други, има в неговото лице своя лидер но и своя – фигуративно казано – изповедник, мъченик – онзи, който повече от четвърт век носи на плещите си бремето на този преход А такива личности, трябва да се съгласите, има много малко в нашата история. Разбира се че преходът: икономическото, геополитическото, културното преобръщане на България от тоталитарния съветски комунизъм към европейската демокрация е фундаменталния личен, жизнен избор на автора на тези „Свидетелства“. Без този негов самобрекъл се личен избор той не би се превърнал в неговия ключов герой. Там е работата обаче, че личният жизнен избор на Иван Костов през изтеклите вече над три десетилетия подир 1989 година е същевременно и неговата жизнена съдба. А ние трябва да си дадем сметка, че ако изборът обикновено е изцяло в ръцете на извършващия го, то съдбата е по-скоро онази в чиито ръце попада избралият. Да, налага се да се каже, че преходът е съдбата на Иван Костов и Иван Костов е съдбовният „изповедник“ на прехода. Съдбата на Костов е, защото той е в най-собствения смисъл онзи, под чието лидерство той е извършен. Той е обаче и онзи, с когото в този преход персонално воюваха (и до днес воюват) всичките – вече почти две генерации противници на прехода.
Свидетелствата на Иван Костов и в тази своя втора част са негови лични, но именно защото, както казах, личността му е съдбовно срасната с прехода, те са същевременно свидетелствата на онзи който устоява, носи бремето и раните на този преход.
И сега по-конкретно. В тази втора част на „Свидетелствата“ първо е увенчанието на огромните (и описани подробно в предишната книга) усилия от периода 1989–2000 г. – установяването на пазарната икономика в следкомунистическа България, началото на преговорите за приемането ни в НАТО и Европейския съюз, тоест извършилото се под лидерството именно на Иван Костов преобръщане на България от Русия към Европа и Запада – най-важното случило ни се от 1989 година до днес, онова което, въпреки всички последвали ерозии и провали ни дава базисното спокойствие и сигурност в днешното каверзно-драматично време и без което, дайте си сметка, щяхме да сме в ситуацията на нещо като Беларус или най-много на Молдова. Но в този том е и трагичната история на постепенната и все по-дълбока ерозия на постигнатото, тоест втората и тежка, много тежка част от политическата съдба на Иван Костов. Светлината, която той хвърля върху тази ерозия – бъдещите читатели на книгата ще го видят – е безпощадна, безкомпромисна но и непробиваемо защитена с факти, с документи, неопровержимо аргументирана.
Преди да кажа как лично аз видях неговата оценка за фигуриращия в заглавието период обаче, бих искал непременно да предупредя бъдещите читатели на тази книга, а и различните евтини журналисти, че по своя жанр тя не е тъкмо онова, което обичайно се определя като мемоаристика. И не е, защото в центъра ѝ не стои единичният „аз“ на нейния автор, „азът“, изведен от обществената история, в която е бил потопен, за да бъде нарцистично акцентиран, не стоят просто неговите чисто лични спомени и преживявания (както това е в мемоарите на други, далеч по-скромни политици от най-новото време, които побързаха да се изпъчат с тях пред позабравящата ги публика). И в тази втора част на „Свидетелствата“ на Иван Костов ние почти няма да открием любопитни истории, чисти аз-впечатления и въобще всичко онова, което обикновено предизвиква нездравото любопитство към мемоарите на известни публични личности.
Да, разбира се, това е лична книга, но доколкото, както казах, личността на нейния автор е буквално срасната, съдбовна пожертвана на каузата на прехода, това е и исторически – критичен, аналитичен, полемичен труд върху прехода Той е и най-дълбокия и, уверявам ви, най-достоверния такъв труд именно защото излага и анализира историята му от лицето на онзи, който в поне първото му десетилетие безспорно го лидира, а във второто го защитава, устоява, товари се с осъзнаваната отговорност и за неговата незавършеност и даже за неговата деградация, макар тя да е дело на други.
Това е исторически, повтарям, труд, история не на „аза“ Иван Костов, а на българския преход между 2000 и 2009 г. „отвътре“, защото Иван Костов през цялото време е именно вътре, вътре в случващото се, вътре в цялата „машинерия“ от това десетилетие, която се опитва да присвои прехода, да го корумпира, да го разболява и накрай, както го виждаме в нашите дни, разлага цялостната политическа система на България превръщайки я от демократично правова във все по-неприкрито мафиотско-олигархична.
И ето: аз ще кажа на бъдещите читатели на поднасяните днес „Свидетелства“, че ако има някой, който най-детайлно знае и може да обясни в най-голяма дълбочина и с най-голяма точност как се стигна до непрекъснато (макар и в повечето случаи престорено) оплакваната днес „безпрецедентна политическа криза“ в страната ни, който може да ни осветли откъде и как тя се започна след инсталирането на мадридския манекен; кои и как язадълбочиха и в последна сметка политически… се самоубиха в този период, това е именно авторът на тази книга. В този смисъл повтарям, книгата е много по-скоро исторически труд, отколкото мемоаристика или ако се опитам да бъда максимално точен, тя е исторически труд върху една епоха от първо лице, доколкото нейният автор е постоянното ключово действащо лице на тази епоха. В десетилетието, което е предметът ѝ, ще кажа, той е и лицето, което брутално атакуват, мръснишки хулят, с което най-вече воюват; лицето, чието дело не спират да се мъчат да унищожат. Той е обаче и лицето, което в същата тази епоха, както ще видите в книгата не се предава, не спира да разобличава лъжите, манипулациите и формените престъпления; лицето което стои като непремахваемото въплъщение на постигнатото и, слава Богу, не можещото да се разруши докрай и до днес.
Ако сега бих си позволил да резюмирам същността на периода, излаган в тази втора част от „Свидетелствата“ на Иван Костов така, както лично аз я видях в нея, ще кажа така. Онова най-важно, най-фундаментално за прехода, което правителството на Иван Костов и Обединените демократични сили успява да постигне само за един мандат, при това последвал дълбоката стопанска катастрофа от 1996 г., то постига в условията на постоянна яростна война, водена срещу него – война информационна (помислете си има ли друго правителство в най-новата ни история което, докато управлява и се справя с предизвикателства от фундаментално историческо естество, има срещу себе си практически всички официални медии), война компроматна и дори нерядко брутално силова, криминална война. И ето: ако това постигане е първият период от излаганото в „Свидетелствата“ десетилетие, то вторият – и в това е най-противното и подлото – е започналото веднага след края на управлението на ОДС масирано усилие на същите онези, които воюваха с него, да се възползват и да присвоят това постигнато; да присвоят същото онова, което всячески се опитваха да не позволят да се случи: отварянето на вратата към Европейския съюз и НАТО, и изградената що-годе стабилна пазарна икономика. Тук е подробно описаното от Иван Костов „примиряване“ на Първановото БСП с европейското преориентиране на България, с атлантическата система за сигурност към която – виждало се е – вече се присъединяваме. Фасадата, или по-точно инструментът, с който присвояването на, повтарям, същото онова с което българските посткомунисти и криминалната им клиентела до 2001 г. воюваха, се нарича НДСВ на Симеон Сакскобургготски. Всъщност тезата на Иван Костов е, че правителството установило се в България през 2001 г., не е просто на т.нар. „цар Симеон“, а на всички, повтарям всички, които до края на управлението на ОДС яростно воюваха с него, но които в неговия край осъзнаха, че връщане назад вече няма; че поне в геополитическата и икономическата сфера преходът е извършен, а поради това решиха на всяка цена да присвоят и да се възползват от извършеното, като същевременно не позволят то да финишира в изграждането на една истински европейска България, на една държава на върховенството на правото и на истинската демокрация (все неща, които Обединените демократични сили не успяха да доведат докрай). И ето Симеон и НДСВ, показва ни Костов, бяха именно инструмента, както за това присвояване, така и за неговото недовършване.
Онези обаче, които през тази каверзна 2001 година започнаха „да оперират“ с този инструмент – привидно евроатлантизиралото се Първаново БСП, кадесарските кръгове, отгледали и дърпащи конците на Догановото ДПС и създадените пак от тях (и от руските им връзки) групировки, увличайки се в това присвояване на постигнатото, в неговото ерозиране и деградиране, в най-последна сметка постигнаха и нещо което, показва ни Костов, сами не очакваха. Постигнаха бавното си и отчетливо видимо вече днес политическо самоубиване. Защото, замислена като политически „център“, който да възпрепятства окончателното изваждане на БСП от извършилия се преход, партията НДСВ се оказа всъщност инсталираното между двата дотогавашни полюса на прехода… блато. А блатото, включително политическото, показва ни го в последните глави на тази книга Иван Костов, с неминуемост започва да поглъща и двата бряга между които е инсталирано – да ги поглъща и с това да ерозира и цялата партийно-политическа система на страната ни. Поглъща на първо място немалка част от самата БСП – недоразбралите, неприелите и неуспелите да се възползват от европейската й „преориентация“, най-яростните ѝ русофили. Поглъща големи сегменти и от дотогавашното „синьо“, а в крайна сметка, както всяко блато, и само се всмуква в земята, в която е инсталирано. В резултат, показва ни Иван Костов, към края на т.нар. „Тройна коалиция“ деградира вече и цялостната ни политическа система. Изгряват несистемните, популистките партии, партиите „срещу всички“, лидер сред които се налага ГЕРБ, който (това е вече след 2009 г.) присвоява клиентелни кръгове и около БСП и около напълно угасналото НДСВ, за да се превърне заедно с ДПС в олигархичното подмолие, което овладя страната ни след 2014-2015 г.
Нека кажа, че Иван Костов по никакъв начин не спестява на читателите и вините, и провалите на десницата от този период. Нещо повече, винаги приема поне част от тези вини и като свои лични. Трите групи, с които започва разложението на СДС още в края на мандата на правителството на ОДС, и за които ние тогава само дочувахме, Костов характеризира честно и даже безпощадно. Едната група (тази около Софиянски), неуспешно опитала се да се залепи за НДСВ, другата на Бисеров и Цонев инкорпорирала се в ДПС и максимално възползвала се от развихрилата се в следващите години корупция, и накрай третата – самото остатъчно вече СДС, изгубило ориентация и енергия и, както признава Иван Костов, предизвикало дълбокото му политическо разочарование от партията, изсмукала толкова много от личната му енергия в предходното десетилетие.
Днес, повече от 20 години след началото на този разпад на СДС, Иван Костов стоически-меланхолично, но дълбоко вярно пише в настоящата книга: „Според мен на много от тези, които изоставиха нашата кауза, политическият кръгозор бе свит само до антикомунизма. За тях всичко, което можеше да дойде след комунизма, бе добро Това бе напълно погрешна теза. Ако политик не разбира ограничеността на антикомунизма и не се бори за истинските цели на прехода – консолидирането на демокрацията и върховенството на закона, няма как да бъде полезен за неговото завършване.“ Горещо препоръчвам на бъдещите читатели на тази книга да обърнат особено внимание на тези думи на автора, защото една от най-основните причини за угасването на енергията на големи сегменти от демократичната ни общност в началото на XXI в. е именно тази политическа наивност, че всичко което може да дойде след комунизма, независимо какво е то, е все добро. Да, то може да е и по-добро от тоталитарния комунизъм, но въобще не е със самото това, че вече не е комунизъм, добро. Тъкмо на тази политическа наивност у мнозина се дължи падането в изкушението на НДСВ, а след това „примиряването“ и даже „сживяването“ с „антикомунистическия“ ГЕРБ, неглижирането на новите злини като например експортирания от Русия и вече намиращ все по-широка почва у нас нов фашизъм. Комунизмът не е последното зло, след което друго зло вече не може да има. Дори като християни трябва да знаем, че това няма как да е така, защото този свят след грехопадението „во зле лежит“ и борбата срещу злото няма, няма да има край.
Разбира се и в тази втора част от своите „Свидетелства“ Иван Костов не оставя без отговор и едни от най-подлите тези на противниците на управлението от 1997 до 2001 г., внушавани и до днес на самите демократични среди у нас: че за несъстоялата се лустрация е виновен самия Иван Костов, че за неразрушената мрежа на Държавна сигурност той и правителството му не били направили нищо и т.н. В книгата ще прочетете изчерпателни и подкрепени с документи отговори на въпросите кой по-точно не допусна лустрацията, кой и кога (вече по времето на Тройната коалиция) не допусна със законови поправки „изсветляването“ на ръководните органи, на офицерите от комунистическата Държавна сигурност и така ги инкорпорира в подмолите на зараждащата се днешна олигархия.
В заключение искам да обърна вниманието ви, че в тази книга ние ще намерим и много важни неща за личния етос на нейния автор, на Иван Костов. Има някои кратки пасажи в книгата, които лично за мен звучат като поразяващи гонгове, които трябва да отбележим, за да си дадем сметка именно за характера на неговата личност Такъв е например горчиво изповедния пасаж от страница 264: „По време на 24-годишното си битие в политиката така и не случих на противници. Нахвърляха ми се мафиоти, крадци, грабители и клиентелисти, платени разобличители, наркомани, ренегати и обикновени кариеристи… Не срещнах нито един противник с противна на моята идеология, но смислен, компетентен, способен да се аргументира с факти и доказателства и да разбира… когато няма такива.“ Виждате нали, че горчивината на политика и човека Иван Костов не се състои в това, че през целия си активен политически живот е имал противници, а че не е имал противници за истинска, честна, достойна борба. Още по-показателен за характеризирането на личността на Иван Костов е пасажът от страница 359-360: „Остана важно – пише той там – да споделя как съм успял да се справя с обидите и предизвикания от тях гняв. Защото когато едно голямо мнозинство в българското общество повярва на клеветите и започне да те мрази, изглежда естествено да му бъде отвърнато със същото. Но моето участие в политиката бе, защото исках да направя нещо за хората, включително за мразещите, а исках защото държа на тях, защото те са моята нация. Други такива близки хора нямам. Не съм направил своите усилия и понесъл всичко, за да завърша по абсурден начин с омраза, само защото ме ненавижда едно временно мнозинство. Иисус Христос казва: „Чули сте че е било казано: обичай ближния си и мрази неприятеля си. Аз пък ви казвам: обичайте неприятелите си и молете се за тия които ви гонят.“ (Мат. 5:43-44). Нямам сили – казва Костов – да заобичам враговете си, но успях да им простя по християнски. Преживях най-лошото, като дадох непоискана от враговете ми прошка и като продължавам да се моля за тях. Така не допуснах гнева и омразата да ме обхванат. Знаех, че първо ще разрушат мен самия. Затова, макар нервите ми да са поизносени, психиката ми устоя; макар и наранен, духът ми остана ведър. И се уповавам на времето.“ Ще попитам: бихте ли могли да си представите да чуете нещо подобно от друг политически лидер у нас, при това далеч по-малко нападан, клеветен, хулен и мразен от враговете си? Бихте ли могли да си представите да чуете подобни думи от днешните ревнители за „християнските ценности“, да чуете нещо толкова истинско, истинско, защото е и интимно християнско.
И накрай ще трябва да забележа: 24-годишното битие в политиката е сподобило Иван Костов и с някои особено горчиви обобщения за манталитета на българското общество – на същите онези хора, от които „по-близки“ той сам признава, че няма. И той ги споделя с горчивина, но и със свойствения си дълбок стоицизъм. Чуйте например казаното на страница 64: „Служенето на другите за съжаление не е част от културата на нашето общество. За самото това общество да му служиш не е ценност. Да преследваш собствените си интереси и да нанасяш щета на останалите не е осъдително“. Да, стоически кратко, вярно, но… понесено, понесено от прозрелия го. Понесено, а не предизвикало неговото отчуждение.
