Откъс от книгата на американския писател Ричард Пауърс, получил известност у нас с романа си „Дървесна история“

„Недоумение“ е роман алегория за изолацията, самотата и загубата, който поставя въпроси за състоянието на нашия свят и за кумулативния ефект от човешките грешки. На първи план са един баща, неговият син и… една страдаща планета. Астробиологът Тео Бърн търси живот в Космоса и отглежда сам 9-годишното си дете. Робин е високоинтелигентен, свръхчувствителен и влюбен в природата, но е напът да бъде изключен от училище, защото е ударил приятел. Въпреки натиска от училищните власти Тео отказва да лекува сина си с психоактивни лекарства и избира експериментално лечение, което би могло да помогне на момчето да контролира емоциите си – с помощта на покойната му майка.

„Недоумение“ рисува язвителен, мрачен портрет на един разпадащ се свят: екологичният колапс е неизбежен в близко бъдеще, демокрацията се сгромолясва, а въоръжени частни милиции патрулират за „неидентифицирани чуждестранни нашественици“. Селектиран в краткия списък на наградата Ман Букър през 2021 г., романът е дълбоко емоционален пътепис, изтъкан от въпроси, който позволява да надникнем отвъд видимото към смисъла на живота и мястото ни във Вселената.

Ричард Пауърс е роден през 1957 г. Заради първия си роман, „Трима селяни тръгнали на танци“ (1985), е цитиран от престижното списание „Ескуайър“ като един от тримата най-значими автори на десетилетието (другите двама са Мартин Еймис и Дон ДеЛило). Пауърс е написал десетина други книги, включително „Времето, когато пеем“, избрана за най-добра книга на 2003 г. от „Ню Йорк Таймс“ и „Вашингтон Поуст“, и „Ехото отеква“, увенчана с Националната награда за най-добра книга. „Дървесна история“ е неговият 12-и роман, отличен с награда Пулицър за художествена литература (2019), с Голямата награда за американска литература (2018) и с наградата Уилям Дийн Хауърс.

„Недоумение“, Ричард Пауърс, превод Елка Виденова, художник Неда Ангелова, издателство „Колибри“, 2024 г.

… Колкото и да е странно, в Наръчника на психичните разстройства липсва термин за обсесивно-компулсивното желание да лепиш диагнози на хората.

Когато училищните власти отстраниха Робин за два дни и училищните лекари ме погнаха, се почувствах като последния динозавър. Какво можех да обясня на тези хора? Синтетичните дрехи му причиняваха ужасна екзема. Съучениците го тормозеха, задето не схваща злобните им подмятания. Майка му загина при катастрофа, когато беше на седем. Любимото му куче умря от мъка няколко месеца по-късно. Колко още причини за нарушено поведение са нужни на един лекар?

Постепенно ми стана ясно колко малко може да предложи медицината на детето ми и формулирах една безумна теория: крайно време бе да престанем да се опитваме да коригираме живота. Моето момче беше миниатюрна вселена, която никога нямаше да разбера. Всеки от нас е експеримент и дори не знаем каква е неговата цел.
Жена ми щеше да знае как да разговаря с лекарите. „Никой не е съвършен – обичаше да казва. – Но боже мой, колко красиви са несъвършенствата ни!“

КАТО ВСЯКО ДЕТЕ, и Робин нямаше търпение да види местния Лас Вегас. Три града, събрани в един, двеста заведения за палачинки: какво повече можеш да искаш?
Тръгнахме от хижата и се спуснахме седемнайсет мили по криволичещ път покрай смайващо красива река. Отне ни почти час. Робин наблюдаваше водата от задната седалка и броеше бързеите. Това беше новата му любима игра: бинго с герои от
дивата природа.
– Птица с дълги крака! – провикна се той.
– Как се казва?
Той запрелиства книгата. Притесних се да не му стане лошо.
– Чапла?
После отново впери поглед в реката и след пет-шест завоя се провикна отново:
– Лисица! Лисица! Татко, видях лисица!
– Сива или червена?
– Сива. Еха!
– Сивата лисица обича да се катери по сливови дръвчета и да яде плодовете.
– Не ти вярвам. – Разрови се в „Бозайниците на Смоуки Маунтънс“. Книгата потвърди думите ми. Той простена и ме потупа по рамото. – Откъде знаеш толкова много неща?
От собствените му книги, които прелиствах, преди да се събуди, за да бъда една крачка пред него.
– Нали съм биолог. Забрави ли?
– Астро… дупелог?
Усмихна се колебливо, сякаш искаше да провери дали не е отишъл твърде далеч. Зяпнах смаян, но и развеселен. Робин лесно избухваше, но рядко проявяваше злоба. Като се замисля, малко подлост нямаше да му се отрази зле, би могла да му послужи като предпазен щит.
– Охо, млади господинчо! Внимавай да не прекараш остатъка от осмата си земна година наказан в ъгъла!
Усмивката му угасна и той отново зарея поглед към реката.
Но само след една миля сложи ръка на рамото ми.
– Аз само се шегувах, татко.
– И аз – казах, без да откъсвам очи от пътя.
Наредихме се на опашка пред музея на куриозите „Рипли“. Робин бързо се изнерви. Навсякъде се гонеха хлапета на неговите години, на всяка крачка избухваше спонтанен хаос. Той подскачаше нервно при всеки крясък. Издържа трийсет минути и ме помоли да си вървим. В аквариума се справи по-добре, макар че скатът, който искаше да нарисува, не пожела да позира за портрет.
След обяда от пържени картофки и лучени кръгчета се качихме с асансьора до Небесната платформа. Робин едва не повърна върху стъкления под. Стиснал зъби и побелели юмруци, обяви, че гледката е фантастична. В колата изглеждаше доволен, че
Гатлинбърг е останал зад гърба му.
По обратния път към хижата потъна в мисли.
– Според мен това нямаше да е от любимите места на мама.
– Не. Вероятно нямаше да влезе дори в челната тройка.
Той се засмя. Понякога успявах да го разсмея, ако уцелех правилния момент.
Тази вечер беше твърде облачно, за да наблюдаваме звездите, но отново се приготвихме да спим на открито върху възглавниците на лосове и мечки. Две минути след като изгаси фенерчето, прошепнах:
– Утре е рожденият ти ден.
Но той вече беше заспал. Тихо казах молитвата на майка му от името на двама ни, за да мога да го успокоя, ако се събуди ужасèн, че е забравил.

СЪБУДИ МЕ КЪСНО ПРЕЗ НОЩТА.
– Колко каза, че са звездите?
Не можех да му се разсърдя, макар ужасно да ми се спеше.
Радвах се, че звездите все още го вълнуват.
– Умножи броя на песъчинките по броя на дърветата на Земята. Сто октилиона.
Накарах го да каже думата „нула“ двайсет и девет пъти. На петнайсетия път смехът му премина в стенание.
– Ако беше древен астроном и използваше римски цифри, нямаше да можеш да запишеш числото. Нямаше да ти стигне целият живот.
– А колко звезди имат планети?
Броят им се променяше непрекъснато.
– Вероятно повечето имат поне една. Огромен брой имат повече от една. Само в Млечния път е възможно да има девет милиарда планети, подобни на Земята, в обитаемите зони на съответните звезди. Ако прибавим и десетките други галактики в
нашата локална група…
– Ами тогава, татко…?
Робин познаваше загубата. Естествено бе да се чувства наранен от Голямата тишина на Вселената. Огромната необятност на празнотата го караше да зададе същия въпрос, който повдигнал Енрико Ферми на онзи обяд в Лос Аламос преди три четвърти век.
Ако Вселената е по-голяма и по-стара, отколкото бихме могли да си представим, значи сме изправени пред очевиден проблем.
– Татко? Щом има толкова много места за живеене… Къде са всички?

НА СУТРИНТА СЕ ПРЕСТОРИХ, че съм забравил кой ден е, но синът ми, току-що навършил девет години, мигом прозря хитрината. Докато приготвях свръхлуксозната овесена каша с половин дузина съставки, Робин подскачаше на място от вълнение и се оттласкваше от ръба на масата, сякаш беше на пружина. Поставихме нов световен рекорд по най-бързо ядене на закуска.
– Хайде да отворим подаръците.
– Какво да отворим? Доста смело предположение от твоя страна, не мислиш ли?
– Не е предположение, а хипотеза.
Знаеше какво ще получи. Пазареше се с мен от месеци: дигитален микроскоп, който да се свързва с таблета ми, така че да може да разглежда увеличените изображения на екрана. Прекара цялата сутрин в изучаване на капка пяна от повърхността на езерото, на клетки от вътрешността на бузата си, на опаката страна на кленов лист. С удоволствие би прекарал остатъка от ваканцията в разглеждане на образци и скициране в бележника.
Леко притеснен да не го изкарам от равновесие, извадих тортата, която бях купил тайно от старомодно магазинче в подножието на планината. Лицето му просветна, после отново стана сериозно.
– Торта, татко?
Скочи към кутията, която не бях успял да скрия. Прочете списъка със съставките и поклати глава.
– Не е веганска, татко.
– Роби, имаш рожден ден. Колко често ти се случва? Не повече от веднъж годишно.
Моето момче упорито дори не се усмихна.
– Масло. Млечни продукти. Яйца. Мама не би яла нещо такова.
– О, неведнъж съм виждал майка ти да яде торта!
Съжалих за казаното още щом думите се откъснаха от устата ми. Робин приличаше на плаха катеричка, която се чуди дали да приеме жадуваното лакомство, или да се шмугне обратно в гората.
– Кога?
– От време на време и тя правеше изключения.
Той се втренчи в тортата – безобиден морковен сладкиш,
чиято добродетелност би накарала всяко друго дете да се намръщи. Мимолетната райска градина на рождения му ден се бе оказала пълна със змии.
– Всичко е наред, приятелче. Ще я дадем на птиците.
– Е, бихме могли да опитаме малко преди това, нали?
Така и направихме. С всяка хапка Робин грейваше от щастие, а после се сепваше и потъваше в мисли.
– Колко беше висока?
Много добре знаеше, но днес явно искаше да чуе конкретна цифра.
– Един и петдесет и седем. Скоро ще станеш по-висок от нея.
Обичаше да тича, помниш ли?
Той кимна по-скоро на себе си.
– Дребничка, но могъща.
Така казваше Али за себе си, когато се готвеше за поредната битка в Капитолия. Аз предпочитах да я наричам „момиче мое и вселена“. Заимствал бях израза от сонет на Неруда, който ѝ изрецитирах една вечер на границата между есента и зимата.
Принудил се бях да прибягна до думите на друг мъж, за да я помоля да се омъжи за мен.
– Ти как я наричаше?
Винаги се стрясках, когато четеше мислите ми.
– О, по много начини. Чувал си ги всичките.
– Как например?
– Например Али, съкратено от Алиса. И защото ми беше съюзник във всичко.
– Мис Лиси.
– Това не ѝ харесваше.
– Мамче. Наричаше я мамче!
– Звучи странно.
Посегнах да разроша косата му. Той се дръпна, но после размисли и ми позволи.
– Разкажи ми пак защо ме кръстихте така.
Прекрасно знаеше откъде идва името му. Чувал беше историята безброй пъти. Но не беше питал от месеци и нямах нищо против да му я разкажа отново.
– На първата ни среща с майка ти излязохме да наблюдаваме птици.
– Преди Мадисън. Преди всичко.
– Преди всичко. Майка ти беше невероятна! Забелязваше ги веднага. Коприварчета, дроздове, мухоловки – все едно ѝ бяха стари приятели. Дори не беше нужно да ги вижда. Разпознаваше ги по вика им. А аз само се взирах в дърветата и не можех да
различа едно кафяво петно от друго.
– И си съжалил, че не си я завел на кино?
– Я гледай ти! Да не би да си чувал тази история и друг път?
– Възможно е.
– Накрая забелязах нещо наистина страхотно, невероятно ярко, оранжево-червено. Реших, че съм спасен, и изкрещях: „О, виж там!“.
– А мама викнала: „Какво виждаш? Какво виждаш?“.
– Ужасно се развълнува заради мен.
– А после си изругал.
– Не е изключено. Почувствах се страшно неудобно. „Господи! Съжалявам. Това е най-обикновена червеношийка.“ Реших, че никога повече няма да видя тази жена.
Той чакаше кулминацията, която по някаква причина искаше да чуе за пореден път.
– Но майка ти насочи бинокъла към откритието ми, сякаш бе най-екзотичната форма на живот, която някога е виждала.
После, без да откъсва очи от бинокъла, каза: „Червеношийката е любимата ми птица“.
– И в този момент си се влюбил в нея.
– В този момент осъзнах, че искам да прекарвам колкото се може повече време с нея. Казах ѝ го по-късно, когато я опознах по-добре. Това се превърна в дежурната ни фраза. Всеки път, когато правехме нещо заедно – четяхме вестник, миехме си зъбите, попълвахме данъчна декларация или изнасяхме боклука.
При всяка глупост, всяка скучна дреболия. Споглеждахме се, всеки прочиташе мисълта на другия и един от двамата изтърсваше: „Червеношийката е любимата ми птица!“.
Робин стана, сложи чинията си върху моята, отнесе купчинката до мивката и пусна водатa.

Ричард Пауърс