Изложба „Намибия“ на Десислава Минчева – живопис, и Сандро Арабян – фотография. До 28 септември 2024 г., СБХ – „Шипка“ 6, и галерия „Арте“. Разговор с авторите
„Намибия/природата“ (в галерията на „Шипка“ 6) и „Намибия/хората“ (галерия „Арте“) – двете изложби на Десислава Минчева и Сандро Арабян разкриват видяното от тях в африканската страна. Посещението на тези експозиции е преживяване, което всеки заслужава да си подари. Още по-пълнокръвно е то, когато те водят авторите, усетили атмосферата на Африка. Затова към моите размисли включвам и кратко интервю с авторите. Техните думи предават състояния, овеществяват образи и разказът се превръща във визуално-словесен трансфер на емоции и рефлексии.
Завладяващите пространства ме накараха да затая дъх на прага на изложбената зала на „Шипка“ 6. Платна и мащабни фотографии претворяват атмосфера, която носи притихнала мощ, непредсказуема тишина и подкупващо безбрежно равновесие. Десислава Минчева претворява пейзажи от пустинята Намиб, в които доминират могъщи форми, простор, изящна първичност. Високият хоризонт ѝ помага да си осигури онази дистанция, която прави възможно усещането за недокосната от човешката ръка красота. Архаичната, неподправена сила на пясъчните дюни, вездесъщата власт на вятъра, който заличава всяко присъствие и сломява следите на преходното, се разкриват в пейзажите на художничката.
Сандро Арабян, „Намибия“
Фотографиите, подредени в мащабни анфилади по стените, те карат да потръпнеш и да се потопиш в атмосферата на Намиб. Една нетипична, екзотична и много любопитна за европееца действителност е поднесена през артистичния обектив на Сандро Арабян.
Природата е контекст, убежище, дом за хората. Лицата им носят особения отпечатък на суровия живот, динамиката на танца им напомня първичното присъствие на архетипа, а силата на погледите им се запечатва в душата. Това е и част от магията на портретите, които създава Десислава Минчева. Състояние, емоция и нещо недоизказано, което те кара да се върнеш отново… Хората във фотографиите на Сандро Арабян са уловени в различни състояния – съзерцание, веселие, всекидневие. Те са истински, без украса и редакция – документ за вездесъщността на времето. Такова, каквото е само в Намиб.
Какво ви накара да отделите хората от природата? Как се родиха „двете лица“ на Намиб?
Д. Минчева: Първоначално мислех да има само една изложба в галерията на „Шипка“ 6. Експозицията в галерия „Арте“ се осъществява по проект към Министерството на културата. За да не повтаряме едно и също, решихме чисто концептуално да направим две експозиции, като разделим теми и мотиви.
Десислава Минчева, „Намибия“
Емоцията е впечатляваща за нас като зрители. За вас какво бе преживяването да се докоснете до тази природа? Трудно ли се претворява видяното в пейзажа?
Д. Минчева: То при мен лесно няма, тъй или иначе. Само по себе си, всичко там в Намибия е страшно красиво и силно. От една страна, исках да не променям нищо в пейзажа, защото е съвършено създадено от природата. От друга страна обаче, всичко не може да бъде толкова обективно, защото минава през мен като творец. И така създаването на картините се оказа състезание, борба. Битката за мен беше много сериозна – борех се със себе си и с природата.
С. Арабян: Целта беше тези снимки да са като визуален репортаж. Моите фотографии като цяло винаги са такива. Целта ми е човек да се почувства сякаш е там – затова не режисирам, а презентирам усещане.
Изглежда по-лесно да „уловиш“ видяното през обектива, така ли е? Поне пътят е по-пряк…
С. Арабян: Да кажем, хипотетично да, тъй като процесът е по-опростен от гледна точка на технологията. Това, че работя с машина, улеснява процеса като времетраене. Техниката ми помага да се изразя визуално и да уловя нещо мигновено, непосредствено. Докато на майка ми ѝ отнема много, много повече време да създаде една картина, такава, каквато я виждате сега.
Д. Минчева: Тези картини – фотографиите на Сандро, са абсолютно автентични. Те не са манипулирани, а са пределно истински, живи.
Сандро Арабян, „Намибия“
Какво от хората в Намиб донесохте със себе си?
С. Арабян: Аз донесох един куфар с неща – камъни, копия, стрели, яйце от крокодил, пясъци, парченца от природата, които да ми напомнят за това място. В една витрина вкъщи е подредена своеобразна музейна експозиция. Пясък е експониран и в малко съдче в изложбата на „Шипка“ 6.
Д. Минчева: Аз съм жена и съответно съм силно впечатлена от бижутата, направени от хората там. Интересни са ми мъниста, съдинки… Една интересна случка – в едно малко магазинче си харесах нещо като кратунка, която беше много мръсна. Помолих малко да я изчистят. Едно момиче от племето Химба отиде да го направи и след малко се върна. За нея чистенето означаваше съдът да бъде намазан с масло и глина – червена. Същата като косите и телата им. Те по принцип не се къпят – окадяват с някакъв дим и се мажат с масла и червена глина. И така почистиха съдинката, че като я хванах, станах цялата червена. Донесох си цвят.
А какво остана неуловено, невидяно?
Д. Минчева: Сандро има огромно количество снимки – 12 000. Все пак два пъти сме ходили за два месеца. Има и непоказвани неща, и много, много невидени.
С. Арабян: Остана ни много. Три четвърти страна и безброй неща.
Бихте искали да се върнали там?
Д. Минчева: О, да. Още утре, вдругиден, ако се каже – тръгваме.
С. Арабян: Да.
Прави впечатление пределната чистота, всичко е недокоснато от човешкото присъствие. Как съумяват да запазят това природно богатство?
Д. Минчева: Пази се много. Това са резервати. Там достъпът е със специални разрешения. Влиза се по изгрев, излиза се по залез, но всичко е контролирано. И хората наистина са респектирани. Туристите уважават и съхраняват. И това не става чрез някакви санкции. Ти виждаш тази перфектност, тази чистота и някак си вътрешно не си позволяваш да правиш глупости, което е забележително. Навсякъде е изключително чисто, много поддържано – това съхранява цялостно и природата, и цветовете ѝ, и животните.
Посетихме националния парк „Етоша“, огромни площи, в които има всякакви животни. Там има туристи, има коли, изкуствени водоеми, за да могат животните да пият вода в тези сурови условия. Всички туристи стоят тихо, но то не е от страх. Там изпитваш някакъв особен респект към тези същества, гледаш да не нарушаваш спокойствието им, а просто да им се наслаждаваш в хармонията с природата.
Десислава Минчева, „Намибия“
И последен въпрос, ако трябва да определите преживяното в Намибия с три думи, кои биха били те?
С. Арабян: Едната със сигурност е неподправено, втората е истинско, а третата – динозавърско. Тази земя е на милиони години. Най-много ме привлича това, че всичко е автентично и то се запазва. Ето пример с дюните – всеки ден стотици туристи ходим по тях, но благодарение на вятъра и на природните особености там те се обновяват. Всичко се заличава и няма следи от хора. На другия ден отиваш и все едно нищо не е било.
Д. Минчева: Моите три думи са: красота, красота, красота.
