„Нож. Размисли след опит за убийство“, Салман Рушди, превод Надежда Розова, издателство „Колибри“, 2024 г.
Преди две години (12.VІІІ.2022 г.), след почти успешен опит за покушение, Салман Рушди преживява собствената си смърт. Един заклет атеист (както се самоопределя той) се връща от „онзи“ свят и намира сили да разкаже за това. Може би защото в рая и в ада няма романи, тази книга също не е роман. Липсва ѝ фикцията. Няма измислица. И всичко е така истинско, както само умирането може да бъде. „Ала все пак, какво точно е умирането“, задавайки си този въпрос, отново отварям книгата.
Дали не е в безброй многото незабележими подробности? Първата от които е, че вече си на 75 години (средната продължителност на живота). Току-що си се оженил за Елиза, а добре известно от фолклора на твоя народ е, че Смъртта е Сватба. Всъщност още от 1988 г., годината, в която излизат „Сатанински строфи“, ти си смъртник. Застанал си срещу Системата и сам си подписал присъдата си. Дори аятолах Хомейни да не те бе забелязал, щяха да те забележат нечетящите. Защото (колкото и фарисейски да звучи) не си като тях. Това ги дразни и (разбира се) няма да ти бъде простено. В последните 35 години можеше да се случи във всеки един миг от живота ти. Можеше да е автомобилна катастрофа, можеше да е падащ предмет от нечий дом/офис, можеше да е отравяне с храна… или внезапна експлозия на електроуред в дома ти.
Любопитно защо, „най-естественото“ решение идва толкова късно? Двайсет и седем годишно момче, което би могло да ти е внук, се опитва да те заколи, така, както се коли кокошка. Уж е професионалист, но според полицейската експертиза е действал удивително неграмотно. Като дете, което цял живот е играло само електронни игри. Сякаш има известно простодушие в тази жестокост. Все едно колиш не живо същество, а кълцаш коприва. А може би в безличния свят на Злото няма разлика между човек и пиле, между птица и зарзават? Дали хлапето е било наясно с постъпката си? Ако го разбереш, ще можеш ли да му простиш? Или по-лесно ще му простиш, ако не правиш опит да го разбираш? Рушди знае (и пише за това, стр. 145), че подобна история вече се е случила. След като през 1989 г. египетският писател Наджиб Махфуз – първият арабин, получил Нобелова награда за литература (1988) – се застъпва за автора на „Сатанински строфи“ с думите, че с идеите трябва да се воюва с идеи, а не с оръжие, той също става обект на покушение през 1994 г. Оцелява по чудо и намира начин да се срещне със своя убиец. Салман Рушди предполага, че историята ще се повтори, но не подозира как ще намери общ език със собствения си убиец. Води с него въображаем разговор на повече от 30 страници. Междувременно се сеща (на стр. 179) как Флобер се привързва към Бувар и Пекюше и се отказва от идеята да говори с убиеца си.
Докато умиращият пише (или си мисли, че пише, защото болкоуспокояващите лекарства имат халюциногенно действие), умира Милан Кундера. Един от синовете на Салман Рушди носи името му и поради тази причина още една смърт си проправя път и влиза в повествованието (стр. 180). Но това не прави умирането по-литературно. Нито по-човечно. Ала все пак носи някакво знание и някакъв опит. Пък и нали ако разказваш в първо лице, трябва да надживееш героите си. Може би всичко ще е като в поемата на Реймънд Карвър[1] – след като авторът научава, че дните му са преброени, живее още десет години (друг е въпросът, че дните в 10 години също се броят лесно; ако ги превърнеш в долари, толкова е една средна месечна заплата… а лекарите са предсказали шест месеца). При все че въпреки втория шанс (така се нарича предпоследната глава от „Нож“), който е поантата в поемата на Карвър, поетът си отива на 50 години[2]. А Рушди, който ще оживее, е на 75. Ето защо последната глава от романа няма как да не е „Финалът?“[3]. Въпросителният знак е особено важен. Защото малко преди края на разказа ще си спомним, че на 07.І.1938 г., когато Самюъл Бекет е почти никой, и на него се случва същото. Тогава някой си човечец (името му е Прудент, стр. 197) ще го наръга с нож. Ще е почти фатално, защото сърцето и белият дроб ще са необратимо увредени. Ала Джеймс Джойс ще спаси живота му. Ще го откара в болница и ще плати за лечението му. След което Бекет ще живее много по-дълго от Реймънд Карвър. Всъщност, ако трябва да сме пунктуални, ще го надживее само с няколко месеца. И ще напусне този свят на 22.XІІ.1989 г. – точно когато аятолах Хомейни издава смъртната си присъда…
Така или иначе, когато в края на декември 2023 г. ПЕН-клубът връчва награда за храброст на Салман Рушди (стр. 201), писателят вярва (и почти го заявява), че Изкуството има силата да спасява. Аз не съм съвсем сигурен в казаното. Струва ми се, че спасява Добротата. Иначе защо книгата ще завърши с името на жената, която писателят обича? Или – ако трябва да сме верни в детайлите – защо завършва с хващането за ръка и с призива: „Да се прибираме у дома!“.
–––
[1] Поемата е „Печалба“. За нея Салман Рушди се сеща по повод смъртта на Милан Кундера (стр.181).
[2] На 02.VІІІ.1988 г.
[3] Жанрът на книгата е повече от спорен. В друг контекст трудно бих я нарекъл „роман“. Може би е нещо средно между есе и мемоар.
