Изложба „Li-ber-ta-te! Cво-бо-да! Free-dom!“, 18 румънски художници в галерия „София прес“, 2–29 септември 2024 г.

Всяка изложба е нещо повече от обикновено показване. Съдържа в себе си освен естетически, също исторически, културни, онтологически, екзистенциални, икономически, социални, етични, че, ако щете, дори политически конотации. Някои изложби съдържат и дипломатически. Такава е изложбата на 18 румънски художници в галерия „София прес“ „Li-ber-ta-te! Cво-бо-да! Free-dom!“, открита на 2 септември и продължаваща до 29-и. Дипломатическа, защото не само е плод на сътрудничество между български и румънски артисти и творчески съюзи, но е и призвана „да възстанови доверието в споделените регионални културни ценности, като допринася за образованието на младите поколения, за взаимното опознаване на културното наследство на двете области и за положителния имидж на Румъния в чужбина“.

Феликс Афтене, „За свободата и хората“

За мен изложбата се яви в още една еманация – сравнителна. Или, за да сме съответни на наукообразния жаргон, компаративистка. Гледайки картините, скулптурите и инсталациите на румънските художници, в съзнанието ми изскочи споменът за едно фундаментално прозрение на Светлозар Игов, според когото в България е нямало и няма сюрреализъм. Професорът говори за 30-те години на ХХ век, когато опитите на Жорж Папазов да приобщи своите български колеги към художествените си търсения се оказват всуе. Разбира се, съществуват усилия да се припознае сюрреализъм или поне черти от него: в диаболизма (Светослав Минков, Георги Райчев, Владимир Полянов, донякъде Чавдар Мутафов), макар той да дължи повече на символизма – това в литературата; в изобразителното изкуство Красимир Илиев в блестящата изложба „Форми на съпротива“ (СГХГ, 2016) изтъква творчеството на Ивайло Петков („Лоботомия“) като сюрреалистично, а експозицията на Николай Николов-Зиков в галерия „Средец“ (2020) манифестира тъкмо сюрреалистични веяния в платната му. Но така или иначе, това са или късни, или колебливи демонстрации, докато в тогавашното Кралство на сърби, хървати и словенци, преименувано през 1929 г. на Кралство Югославия, сюрреализмът е забележим художествен феномен. Такъв безспорно е и в Румъния. Достатъчно е само да си спомним Тристан Цара (1896–1963), кръстника на дада – движението предтеча на сюрреализма, но и имената на Марсел Янко (1895–1984), Виктор Браунер (1903–1966), Грегуар Мишонц (1902–1982), сам определящ своите работи като „сюрреалистичен натурализъм“, ни убеждават категорично. Страховитата по обем проза на Мирча Картареску също дължи много на сюрреализма, независимо от това, че се афишира като постмодерна. Докато България през 30-те години няма сюрреалистични художници, тук „новата предметност“ властва. Светлозар Игов обяснява това със съюзите през Голямата война: съседите са на страната на Антантата, следователно френското влияние там е силно и значимо; ние сме с Централните сили, затова вдъхваме повече от немци и австрийци. А французите така и така тогава хич не сме ги харесвали, пратили ни за окупатори сенегалци…

Йон Пачеа, „Илюзия“

Ето защо няма изненада по отношение сюрреалистичните отеквания в изложбата „Li-ber-ta-te! Cво-бо-да! Free-dom!“. Включително в творби, които иначе бихме могли да причислим по-скоро към хиперреализма – двете на Джордже Ангелеску (1985) „Елизабета“ и „Невидим за всички“, които са почти с Рене-Магритовско звучене. Дори заради странните и малко загадъчни заглавия. За представените от Роберт Льорниц (1995), Влад Параскив (1994) и Ирина Драгомир (1983) работи няма и нужда да казвам – сюрреалистичното блика от всяка мазка на четката. Прочее, ако тръгна да изреждам поименно, едва ли бих могъл с чиста съвест да пропусна някого/някоя от румънските творци. Е, да, може би картината на Йон Алин Георгиу (1929–2001) „Висяща градина“, но пък за нея се е погрижила историята да я превърне в сюрреалистична: в долния ляв ъгъл, гледано фронтално, се виждат дупките от куршуми, пронизали платното по време на революцията от декември’1989. Което някак спонтанно ни навежда на една мисъл (по-скоро въпрос): дали пък не всяка извоювана свобода не е сюрреалистична? Защото ни вкарва в реалност, в която общоприетите закони и навици не важат, губят силата си: часовниците не цъкат, а се стичат, строгите чичковци с черни бомбета и чадъри не се разхождат достолепно, а хвърчат във въздуха, чудовищата триумфират, лъвовете и шевните машини триумфално прекосяват полските пътеки, а голи и облечени в бяло девици се разхождат статуарно под дървета без листа…

Влад Парашив, „Натрапчива поезия“

Към този характерен сюрреализъм на свободата ме наведе написаното от Любен Генов, председателя на СБХ, в текста му за изложбата „Свобода за сближаване“. За 1989 г., „годината на чудесата“, както е известна тя в Унгария, той изрича: „онази драматична, въодушевяваща и обнадеждаваща есен на 1989, свързана с падането на Берлинската стена, с рухването на тоталитарната система в страни като Румъния и България и бележеща целия процес на разпадането на социалистическия лагер“ (подч. м., М.Н.). Падане, рухване, разпадане – все глаголи на разрушението, на събарянето, на деконструкцията; един свят, познат свят, се проваля в геената. И п(р)опадаме в ситуация, с гениален лаконизъм предадена от Христо Ботев: „умът не види добро ли, зло ли насреща иде“. Умът не види, но художникът вижда: след като реалността е попиляна и пратена по дяволите, той се обръща към сюрреалността, за да ни разкаже какво се е случило и къде сме се озовали. Свободата по един абсолютно логичен начин ни води в друг свят – различен, особен, странен, и тъкмо този свят е описан в изложбата „Li-ber-ta-te! Cво-бо-да! Free-dom!“. Румънските артисти не ни обещават, че този свят ще е мил, кротък и гальовен, съвсем обратно – той по-скоро прилича на „Съмняващият се ангел“ на Жорж Мазилу (1951): уродлив, негоден, нефелен, който седи на жълто-червен куб и сякаш не знае къде се намира и какво ще стане с него. Един свят, в който дори да си във „Фантастично пътешествие“ – картина на Ондин Слимовски (1982) някакви кошути препускат около и върху тялото ти с един почти пренебрежителен бяг. Този свят е мек, гъвкав, подвижен, но и целият настръхнал като разярен таралеж – „Безсъние“ на Хайди Тредник (1994): готов е да те нарани не поради друго, а защото ти няма доверие. В него, в този свят на уж добита свобода, ако си красив и съответен, си невидим и презрян, а ако си грозен и безобразен, си тъжен и объркан. Напуснат, изоставен, самотен, зарязан, пропъден… Една „Илюзия“ като на Йон Пачеа (1944–2020). Свободата, излиза, е тежко задължение, не всеки може да го изпълни с достойнство. Ако пък все пак се опита да го стори по някакъв начин, се превръща в „Елизабета“ – насилена, пронизана, уязвима. Сюрреализмът на свободата е „Натрапчива поезия“ (Влад Параскив), зад чието синьо небе изникват озъбени черепи. Но въпреки това трябва да я търсим, да я искаме, да бленуваме за нея – „Блян“ на Феликс Афтене (1972). Но не със затворени, а с отворени очи.

Ондин Симовски, „Възраждане“

Изложбата „Li-ber-ta-te! Cво-бо-да! Free-dom!“ не ни разказва вълшебни приказки, в които след идването на свободата гостите три дни яли, пили и веселили, а след това всички заживели мирно щастливо до края на дните си. Не, никак не: това е сурова изложба, честна и неумолима, която с всичките възможни искреност, талант и майсторство ни заклева и зове: „Свободата не е даденост, свободата е отдаденост“.

Отдаденост, която никога, ама наистина никога не бива да предаваме и отдаваме…