Всички познават лицето му от екрана, където водеше предавания в продължение на над 40 години. Но можеш да бъдеш известен и да не те познават. Хората забравят и поколенията се сменят.

Макар че Гарелов до последно пишеше седмични коментари и гостуваше в телевизиите, занимаваше се дори с политически пиар.

В „Уикипедия” за него са написани непълни и неточни данни, там има повече подробности за това, че имал досие, работил за Първо главно (външното разузнаване, както се казва тогава), а не са отбелязани всичките му книги, професионални постижения и лични детайли, например как е прибрал в България палестинско сираче и го е изучил за доктор.

Трудно ще обясниш на някого след години кой е бил този човек, какво е правил в онези времена, когато светът е разделен. И той като повечето си колеги от Изток и от Запад, които са командировани във „вражески държави“ по време на Студената война, е работил за службите. Заслугите му в журналистиката са безспорни. В епохата на идеологическите предразсъдъци Гарелов повдигаше Желязната завеса към света отвъд. „Когато падна Стената, символ на Студената война, мнозина се почувстваха победители. Западът срещу Изтока, ЦРУ срещу КГБ, демокрацията срещу комунизма… А победител в голямата битка за нашето бъдеще, в битката на свободата и любовта срещу омразата и войната, беше не някой друг, а рокендролът…” – това пише Гарелов в последната си книга „Рокендрол, шпионаж и… последен валс“, която, макар и мемоарна по форма, е сериозно изследване на последните десетилетия до падането на Стената.

Навремето го нарекоха „мистър „Панорама“. Беше водещ на предаването 21 години. Направил позната на всеки българин репликат.

„Часът и мястото на срещата са известни”

Предаването се превърна в институция и имаше много по-голям авторитет от „Панорама“ днес, дори след като се появиха конкурентни телевизии. Впрочем, не е малко едно предаване от соца да оцелее до сега. Който помни нещо от „Панорама“ от 90-те години и дори от края на режима, може да е забелязал как Гарелов задава неудобни въпроси – без агресия, толкова невинно, че интервюираният не може и да го осъзнае.

Направил е още няколко предавания в БНТ и други телевизии, по едно време беше водещ и на телевизионна игра по бТВ.

Някой ще каже – какво толкова.

Всъщност Гарелов е журналист, какъвто в наши дни не може вече да се появи. И сега има способни хора, които знаят езици, могат да правят професионални репортажи, да водят предавания. Но няма да има мохикани като Гарелов. Познавал е лично целия гръцки политически и културен елит и многократно е правил интервюта със световни имена като Микис Теодоракис, Мелина Меркури, всички гръцки лидери на времето. Във времето на затворената държава той отвори към нас Гърция.

Снима репортажи от горещи точки – войната във Виетнам, в Ливан, нестихващия конфликт между израелци и палестинци, проследи през годините конфликта в Кипър. Направи изумителен филм за Кампучия (днес Камбоджа), опустошена от червените кхмери. Обикаляха из опразнената от хора столица Пном Пен с оператора и снимаха как вятъра разнася банкноти по улицата, изхвърлени при тарашите магнетофони, уреди, изтърбушената централна банка с търкалящи се пачки отпред, които Гарелов вдигаше от земята.

Това са минали неща, журналистът е човек, който рисува с пръчка в бързо течаща река. Всичко минава и заминава.

Сега това, което правеше Гарелов,

не може да се повтори, защото медиите са други

Дори големи световни телевизии вече не пращат репортери по такива места. Най-малко пък български медии. Снимки, кадри, информация тече отвсякъде, големите телевизии използват кадри от социални мрежи. Ройтерс съкрати наведнъж 50 фотографи, големите вестници намалиха радикално фотографските си отдели, телевизиите не искат да се охарчат за репортажи на място със съмнителен успех, с голям риск и застраховки.

Днес няма български журналист, който да е на ти със световни лидери, премиери. Ние сме в ЕС, а Западна Европа остава непозната. Опознават я българските гастарбайтери и ние чрез тях.

Журналистиката вече е друга, журналисти останаха малко. Една от ученичките на Гарелов – Елена Йончева – тръгна по стъпките му по най-горещите точки и войни, но като репортер на свободна практика. Сама си осигуряваше спонсори, неблагодарна работа и това приключи. И когато влезе в политиката и засегна интересите на Борисов, я нападнаха за финансирането на нейните репортажи – не от Париж и Лондон, а от Сомалия и Ирак. Това е друга тема.

Така в историята остават мохикани като Гарелов, като спомен от свят на съвсем различни медии.