Фестивалът „Процес – Пространство“ и група „Ръб“ са представени във форума, организиран от Градската художествена галерия „Борис Георгиев“ във Варна. Разговор с кураторите на двете големи изложби в рамките на третото издание на художествения форум „Изкуството като противодействие“ Христина Бобокова и Емил Миразчиев

Експозицията на форума изпълва залите на първия и третия етаж на Варненската галерия.

На първия етаж е разположена колекция от различни издания на създадения от Димитър Грозданов (1951–2020) през 1992 г. фестивал „Процес – Пространство“. Изкуствоведката Христина Бобокова, организатор на фестивала в последните години, обяснява замисъла на тази експозиция.

„Това е обзорна изложба, която представя селектирани творби от колекцията на фестивала и фондация „Процес – Пространство“ от 1992 до 2024 г. Изключително богата е, защото историята на фестивала е над 30-годишна. Това е период, през който са минали много исторически и политически, културни и художествени процеси; хората са били различни в голямата си част, комуникациите и диалогът са се развивали. Затова се постарахме да направим обзор на интересни моменти от тази колекция – творби, които смятаме, че ще грабнат вниманието на публиката във Варна. Акцент в изложбата е залата, която сме посветили на Димитър Грозданов и на Кристо. Ние се разделихме и с двамата големи за мен хора на изкуството в една и съща година – 2020 г. През годините те са си разменили няколко писма, Грозданов много е искал Кристо да даде подкрепа за фестивала и той е дал подкрепа, като е изпратил многобройни плакати от реализирани дотогава негови проекти, които са ръчно подписани от него. Това е неговото символично участие във фестивала през 1993 г. Тази комуникация между двамата е важна като процес, затова ги представяме в една зала: Кристо – с четири плаката, а Димитър Грозданов – с две работи от 90-те и три работи от последното му участие във фестивала през 2019 г. В тази зала е и една портретна работа на Силвия Богоева от фестивала през 2023 г. – почит към Грозданов, който беше голям приятел и ментор на повечето от нас. Филм на режисьора Димитър Липовански показва части от пърформанси на Димитър Грозданов, както и разговори с негови приятели и колеги, които са участвали във фестивала. Филмът ще помогне на зрителите да разберат процесите във фестивала през последните 30 години.

90-те години бяха според мен най-романтичните. Тогава енергията беше изключително мощна, желанието за промяна в българските участници беше толкова осезаемо, че това си личеше във всяка дейност. Когато преглеждам документацията – моето първо участие беше през 1995 г. – си спомням как хората просто усещаха, че нещо ще се случи всеки момент, това е изключително силен заряд. От това време акцент в изложбата са няколко творби – едната е на Сашо Стоицов от 1992 г., която е емблематична за фестивала, заедно с работите на Халил Акдениз. От средата на 90-те е работата на Кристоф Поглер (Германия) – инсталация от две походни легла на тема „Вярата в нас“. Трябва да се видят и творбите на Лео Рей от Израел, автор на много високо ниво, който участва още в началото на фестивала през 90-те. С него поддържаме и досега добра кореспонденция, той се зарадва, че съхраняваме неговите творби. Искам да отбележа и две творби на Ерик Тонсберг (Испания), приятел на фестивала, участвал през 2001 и 2016 г., изключителен живописец, швед по произход, живеещ в Испания. Неговите работи са много мащабни. Акцент е и работата на Кели Морис от САЩ, много стойностни творби имаме в колекцията от този автор – тази е на границата със сатирата, с изключително чувство да хумор и опит за диалог със зрителя. Марио Мусони също трябва да се отбележи. Изненада е една стара работа на Дан Тенев – живопис, по-необичайна за него. От 90-те е и участието на Зорница София – от началото на нейната кариера като режисьор. Представени са и Милен Джановски и Милена Стамболийска, които са били многократни участници и асистенти в организирането на фестивала от 2002 до 2011 г. Бих отбелязала още инсталацията на Бистра Льошевалие от 2016 г., от изданието в Русе за 25-я юбилей на фестивала, както и една картина на Магда Абазова от проекта на Димитър Грозданов „Недовършените творби“.

От фестивала „Процес –Пространство“, фотография Александър Николов

В последните няколко години фестивалът претърпя промени, след като ни напусна Димитър Грозданов. Която и да е организация, когато загуби своя създател, своя ментор, претърпява промени. А и времето е различно. Аз смятам, че не е нормално нещо да остане такова, каквото е било в началото, трябва да има развитие. Пандемията от ковид ни даде добър урок, че можем да общуваме активно от разстояние, да използваме всички възможности на технологиите и да сме в контакт целогодишно с много организации и институции. Затова в последните две години фестивалът реши да разшири своята дейност – имаме гостуващи организации и галерии, всяка година провеждаме и лекторски дискусионен форум, на който каним изявени артисти, куратори, галеристи, журналисти, които имат отношение и наблюдение върху художествените процеси. Така хората, които идват в Балчик, не само създават и излагат изкуство, но ние разширяваме възможностите им за комуникация – насърчаваме ги да се запознават и да създават нови колаборации, да обменят идеи.

„Процес – Пространство“ е първият фестивал за съвременно изкуство в България, създаден веднага след промените, и е единственият устоял през годините, провежда се всяка година без изключение. Отбелязвам това, защото през този над 30-годишен период много фестивали и организации се създадоха и изчезнаха по различни причини. Радвам се, че нашият фестивал устоя и че продължава напред. Желанието ни е той да следва динамиката, духа на времето, да се развива с темповете на това, което се случва край нас. Никога да не забравя миналото. Именно такъв тип големи, обзорни изложби са поглед назад и обобщение на всичко, което сме свършили досега, с респект към това, което сме създали и опазили.“

В рамките на форума „Изкуството като противодействие“ на третия етаж в Галерията е разположена изложбата на пловдивската група „Ръб“, която е сред пионерите на новите форми в изкуството у нас.

Група „Ръб“ е създадена в Пловдив през 1989 г. Членове в нея са пловдивските художници Албена Михайлова, Венета Маринова, Димитър Келбечев, Димитър Митовски, Емил Миразчиев, Ивайло Григоров, Игор Будников, Кольо Карамфилов, Моника Роменска, Надя Генова, Павел Алберт, Румен Жеков. Емил Миразчиев обобщава идеите, които свързват историята на група „Ръб“ с форума „Изкуството като противодействие“.

Група „Ръб“, фотография Александър Николов

Емил Миразчиев: „Повечето ни действия са точно в този контекст – на ръба – като баланс между това да си против нещо, но в същото време да имаш позитивни послания, да опиташ наистина да градиш, а не просто да хейтиш, както е модерно да се казва днес. Много от нещата, които сме правили, и всичките манифести и документи, които сме излъчвали, са били спрямо официози като Съюза на българските художници. Искахме децентрализация на културата, искахме да няма журита за самостоятелните изложби, да се освободи монополът на „Хемус“ – беше единствената фирма, която тогава имаше право да изнася произведения на изкуството и удържаше много големи проценти при сложни процедури. Художественият живот беше управляван от властите. И затова извън София, в тези малки пленери, които се зараждаха по градовете, започнаха да се случват по-интересните процеси у нас. Това е показано много добре в монографията на група „Ръб“, която ще представим на 10 октомври. В края ѝ има голям текст на Живка Валявичарска, която е основният изследовател на групата. Тя прави анализ на онова време – в какъв контекст възниква група „Ръб“, защото тя не е случайно явление, а се появява в среда, която я захранва. Нека не се лъжем, по-рано е било абсурд да се случат тези процеси, които носят и доста силни политически послания. Има едно неудобство в нашите изложби – при цялата критика ние излизаме и с едно артистично намигване. И много странно, че хората го приемаха. И то го приемаха някак много свойски, много приятелски. Дори си спомням, че първата ни изложба беше почти изцяло изкупена от тогавашния Отдел за култура в Общината. Защото там имаше човек с отношение – тогава директор беше Иглика Узунова и тя просто сияеше, когато видеше наши работи. Другите се мръщеха и викаха: „Какви са тези глупости, дето ги правите, какво е това изкуство“. Така доста от нещата се запазиха – благодарение на това, че някой във властта имаше нормално отношение.

Това наше гостуване на форума „Изкуството като противодействие“ във Варна има пряка връзка с другата голяма изложба – на фестивала „Процес – Пространство“, тъй като Димитър Грозданов – бащата на фестивала в Балчик, беше много близък до групата ни, почти се обявяваше като член на „Ръб“. Например изложбата ни „Идеалът“ Недко Солаков я откри, а Митко Грозданов я закри. Тогава той каза, че с тази изложба съвременното изкуство минава на абсолютно друг етап – на етапа на концептуализма. Той покани „Идеалът“ в Балчик на фестивала и ни даде възможност да покажем каквото искаме. Тогава беше голямата криза – с купони, хляб нямаше, редиш се за парче сирене… И ние като контрапункт на кея в Балчик правим „Явната закуска“. В контекста на „Тайната вечеря“ и с отрупана маса – уиски, банани, такива неща, които не можехме да си представим тогава – пир по време на чума. Оградени с една лентичка, ние бяхме като експонати. Мислехме да стоим през цялото време и да не ядем, но не можахме да се сдържим и започнахме да похапваме. После дойдоха колеги и гледаха, гледаха, но не можахме да ги удържим и стана точно това, което искахме – да почерпим света с послания.

Това беше основното при „Ръб“, имахме го и в манифеста ни – че всички се обичаме помежду си, искаме да се оженим, да купим яхта, да черпим целия свят… И това почерпване присъстваше на всяка от големите ни изложби – в един или друг контекст и смисъл. Имаше един огромен чаршаф, отрупан с храни, които ги нямаше по онова време. И после виждаш хората – разглеждат, хапват, очите им светват. На видеата може да се види – още когато влизат, те гледат например ябълките, които са по стените, и очите им светят. Гледат като… жадни за нещо различно. И затова моята идея беше да направя музей на групата през 2016 г. – да покажа цялата сила и потенциала на група „Ръб“, колко е важно за българското изкуство, да не говорим за Пловдив, това, че сме предвидили в програмата за развитие на града да има музей на група „Ръб“. Съвременното изкуство после става традиционно и така се развива светът…

Исках да покажем изложбата във Варна, защото когато правехме изложбите в Пловдив, идваха само големите фенове, тогава и транспортът беше скъп, беше много сложно дори от София да дойдеш… Някой признава, че е запазил топче от наш пърформанс, друг – значка, трети – друго нещо. Колко е мило, че хората пазят тази памет за групата! Ние сме създавали проектите като колективен мозък, събираме се, говорим, прехвърляме идеи. И накрая като се каже това е, което търсим, заковаваме изложбата. Тези процеси са много важни. Днес всички са много егоцентрични, малко са тези автори, които могат да направят нещо колективно. Това е феноменът на „Ръб“ – най-дълго съществуващата група в България с най-сериозна продукция.

Група „Ръб“, фотография Александър Николов

Дали се пада от ръба? В това е изкуството – да запазиш ръба, да си винаги на бръснача. Защото ръбът не е само, за да паднеш, трябва да удържиш малко. Той е, за да извади проблемите на социума и политиката дори… Имаме и много интерактивни работи – „Голямата рисунка“ за мен е истински референдум: в нея можеш да проследиш нагласите в обществото. Виждаме в началото на демокрацията как хората изливат цялата си любов, мъка в невероятни слогани. Беше над 30 метра тази рисунка. Тук пише например: „Обичам да ходя на пионерски лагери, защото ни дават месо“, или „Долу БКП, долу член първи“ – спонтанен изблик, който е несравним с ншищо. Затова оставаме на ръба“.

От 10 септември в двора на Варненската галерия ще се настани и проектът „Време-пространствени полета“ на Огняна Серафимова. Изложбите ще бъдат експонирани до 10 октомври.

Нина Локмаджиева