Програмата Lebensborn, създадена от Хайнрих Химлер, дясната ръка на Хитлер, е отговорна за отвличането на над половин милион деца от окупираните от нацистка Германия страни 

Книгата „Децата, които Хитлер отвлече“, издание на „Кръг“, в превод на Гриша Атанасов, разказва за зловещия нацистки план през погледа на една от жертвите – Ингрид фон Ойлхафен. Заедно с разследващия журналист Тим Тейт тя пише своите мемоари и тръгва по пътя на истината, за да открие, че режимът педантично е унищожил истинската ѝ самоличност.

В детските си години, а и през целия си живот, Ингрид фон Ойлхафен се чувства отчуждена от майка си и баща си, без да подозира, че те са нейни приемни родители. Едва след края на Студената война и обединението на Германия фактите започват да излизат на светло, а пъзелът на собствената ѝ съдба се нарежда мъчително и постепенно. Тя научава, че е от онези бебета, наподобявали арийци, които са отнети от близките им и са дадени на германски двойки, за да бъдат отгледани в нацистки идеали. Пътуването към истината за произхода на Ингрид е болезнено, а държавната тайна около събитията допълнително го усложнява.

В „Децата, които Хитлер отвлече“ авторката разкрива собствената си идентичност, но и подробно описва програмата Lebensborn. Еманация на нацистката мания по расова чистота, тя действа най-вече в Югославия и Полша, но също в Русия, Украйна, Чехословакия, Румъния, Естония, Латвия и Норвегия. Така през лятото на 1942 г. в окупираната от нацистите Югославия родителите на Ингрид, подобно на много други, са задължени да подложат детето си на медицински прегледи, за да бъде оценена расовата му чистота. Ерика Матко – русокосо и синеоко бебе на 9 месеца – според нацистките лекари отговаря на всички изисквания за „дете на Хитлер“. Откъсната от биологичното си семейство, тя е отведена в Германия и е настанена при двойка, лоялна към нацизма. Ерика е преименувана на Ингрид фон Ойлхафен. В мемоарите си тя описва своята „германизация“, протекла сред бездушни „родители“ и в сиропиталища.

Въпреки че нацистите са унищожили много от доказателствата, авторката открива редки документи, включително показания от Нюрнбергския процес за собственото си отвличане. Само че тези разкрития поставят и много въпроси, включително за снизходителното отношение към известни нацисти, по една или друга причина избегнали възмездие за делата си.

Книгата е не само разказ за живота на една жена, жертва на нацисткия режим, но е и урок по история на Европа. И в наши дни тя носи белезите на онези години на унищожителното разделение между народите.

„Децата, които Хитлер отвлече“, Ингрид фон Ойлхафен, Тим Тейт, превод Гриша Атанасов, корица Живко Петров, издателство „Кръг“, 2024 г.

Ингрид фон Ойлхафен

Август 1942 г.

Мъжете… трябва да бъдат разстреляни, жените – задържани и транспортирани в концентрационни лагери, а децата – откъснати от родните им места и вместо това въдво­рени в териториите на стария Райх.

Райхсфюрер на СС Хайнрих Химлер 25 юни 1942 г.

Цили, окупирана от Германия Югославия, 3–7 август 1942 г.

Училищният двор е претъпкан. Стотици жени – млади и стари – стискат ръцете на децата си и си търсят каквото и да е място в пренаселения двор. На­около войници от Вермахта, с пушки през рамо, наблю­дават как цели семейства бавно прииждат от градове­те и селата в областта.

Тези жени са призовани от новите си германски господари и им е наредено да доведат децата си в учи­лището за „медицински изследвания“. При пристига­нето им ги задържат и им казват да чакат. Ото Лур­кер, началник на полицията и службите за сигурност в региона, гледа спокойно и безстрастно – ръцете му са удобно пъхнати в джобовете – как дворът се изпъл­ва със семейства. Някога Луркер е бил затворнически надзирател на Хитлер, а сега е главният довереник на Фюрера в Долна Щирия. Притежава чин СС-щандартенфюрер – паравоенния еквивалент на полковник в армията, – но в тази лятна сутрин е облечен в цивилен кос­тюм от две части.

Югославия е под нацистко управление от шестнай­сет месеца. През март 1941 г., когато околните държа­ви Унгария, Румъния и България наскоро са се присъеди­нили към съюза на балканските нации с Райха, Хитлер оказва натиск върху владетеля на кралството, реген­та принц Павел, за да се подчини. Той и кабинетът му отстъпват пред неизбежното и обвързват официал­но Югославия със силите на Оста, но доминираната от сърбите армия извършва държавен преврат и заменя Павел със седемнайсетгодишния му втори братовчед княз Петър.

Новината за бунта стига до Берлин на 27 март. Хитлер приема преврата като лична обида и издава Директива 25, с която официално обявява страната за враг на Райха. Фюрерът нарежда на армиите си „да уни­щожат Югославия във военно отношение и като дър­жава“. Седмица по-късно Луфтвафе започва опустоши­телна бомбардировъчна кампания, докато дивизиите на пехотата на Вермахта и танковете на танковия корпус преминават през градове и села. Кралската юго­славска войска не може да се мери с германската блиц­криг армия: на 17 април страната капитулира.

Окупационните сили веднага се заемат да изпълнят заповедта на Хитлер да ликвидират всички остатъци от държавата. Около 65 000 души – предимно интелектуалци и националисти – са прогонени, затворени или убити, а домовете и имуществото им са предадени на новите германски господари. Словенският език е забра­нен.

До края на 1941 г. и през първата половина на 1942 г. обаче партизански групи, начело с комуниста Йосип Броз Тито, водят решителна съпротива. Германия от­връща на удара с брутални репресии: Гестапо се нах­върля както върху бойците, така и върху цивилните, като депортира хиляди в концентрационни лагери из целия Райх. Други са екзекутирани като предупрежде­ние срещу Съпротивата. През деветте месеца след септември 1941 г. 374 мъже и жени са изправени до сте­ната в двора на затвора в Цили и са разстреляни без съд и присъда. Фотографите регистрират убийства­та за целите и на историята, и на пропагандата.

На 25 юни 1942 г. Хайнрих Химлер – вторият най-мо­гъщ и страшен човек в нацистка Германия – издава за­повед до своите офицери от тайната полиция и СС за ликвидиране на партизанската съпротива.

Тази кампания притежава всички необходими елементи, за да неутрализира населението, което е подкрепяло бандитите и им е осигурявало човешки ресурси, оръжия и убежище.
Мъжете от такива семейства, а често дори и техните роднини трябва да бъдат разстрелвани, жените – затваряни и транспортирани до концен­трационни лагери, а децата – откъсвани от роди­ната и вместо това настанявани в териториите на стария Райх.
Очаквам да ми бъде предоставен специален доклад за броя на децата и техните расови стойности.

На този кървав фон 1262 души – много от тях оцеле­ли роднини на екзекутираните за назидание на оста­налото население – са събрани в училищния двор онази августовска сутрин, за да дочакат съдбата си.

Сред тях е и семейство от близкото село Зауербрун. Йохан Матко произхожда от фамилията на известни партизани: брат му Игнац е един от онези, които са по­ставени и разстреляни до стената на затвора „Цили“ през юли. Йохан е откаран в концентрационния лагер Маутхаузен. След седем месеца в лагера му е позволено да се върне у дома при съпругата си Хелена и трите им деца: осемгодишната Таня, брат ѝ Лудвиг – тогава на шест години, и деветмесечното бебе Ерика.

Когато всички семейства са преброени, е издадена заповед да бъдат разделени на три групи – деца, жени и мъже. Под командването на Луркер войниците прис­тъпват напред и изтръгват децата от ръцете на май­ките им; местният фотограф Йосип Пеликан заснема потресаващата сцена за маниакалните архивисти на Райха. Неговите фотоленти улавят страха и тревога­та както на жените, така и на децата: снимките му включват десетки малки деца, държани в училищните сгради зад ниски заграждения, застлани със слама.

Докато майките чакат отвън, нацистките служи­тели започват първичен преглед на децата. С помощта на таблици и бележници те старателно отбеляз­ват лицевите и физическите характеристики на вся­ко дете.

Това обаче не са „медицински тестове“, както би предположил всеки лекар. Всъщност са първични оцен­ки на „расовата ценност“, които причисляват всяко дете към една от четири категории. Онези, които от­говарят на строгите критерии на Химлер за това как трябва да изглежда дете с истинска германска кръв, са поставени в категория 1 или 2: това ги регистрира официално като потенциално полезни попълнения за населението на Райха. За разлика от това, всеки намек или следа от славянски черти – и със сигурност всеки признак на „еврейско наследство“ – изпраща детето в най-ниския расов статус на категории 3 и 4. По този начин, заклеймени като Untermensch*, тяхната цен­ност не е за нищо повече от бъдещ робски труд за на­цистката държава.

На следващия ден това елементарно пресяване при­ключва. Децата, сметнати за расово безполезни, са вър­нати на семействата им. Но 430 други деца, от бебета до дванайсетгодишни момчета и момичета, са отве­дени от похитителите си. Под надзора на медицински сестри от Германския червен кръст са натоварени във влакове и транспортирани през югославската гра­ница до транзитния лагер във Фронлайтен, близо до австрийския град Грац.

Не остават дълго в този център за задържане. До септември 1942 г. е направен нов подбор – този път от обучени „расови оценители“ от една от безбройните организации, създадени от Химлер, за да запазят и ум­ножат запасите от „добра кръв“.

Носовете им са измервани и сравнявани с официалния идеал за дължина и форма; устните, зъбите, бедрата и гениталиите също са оглеждани, опипвани и фотографирани, за да се отсее генетично ценното човешко зърно от по-малко ценната плява. При това по-фино и строго пресяване пленниците отново се разпределят в четири расови категории.

По-възрастните деца, включени в категории 3 или 4, са изпратени в лагери за превъзпитание в Бавария, в сърцето на нацистка Германия. Най-добрите от по-младите в първите две категории – след време – ще бъдат предадени на таен проект, ръководен от самия райхсфюрер. Името му е Lebensborn и сред бебетата, поверени на грижите му, е деветмесечната Ерика Матко…

* „Подчовек“ (нем.) – нацистко и расистко определение за „нис­шите“ хора. – Бел. ред.

Ингрид фон Ойлхафен, Тим Тейт