„Литания“, Бина Калс, издателство „Изток-Запад“, 2024 г.

Поетичната книга на Бина Калс „Литания“ може да изтърпи дори само две определения, с които да бъде обозначена и обобщена – озарена и различна. Макар че едва ли е честно да я „затваряме“ по този начин, след като ни предизвиква за многократни прочити, размисли и възхита.

Самото заглавие предполага допускането, че поетесата подрежда думите си с милостта и светлината на своеобразни молитви – и да, стиховете сякаш са осветени отвътре, но и без да са лишени от плътността на опита, без да са изкуствено разделени от същността на естеството. Защо го подчертавам ли – ами защото напоследък множеството новопоявили се книги напомнят уеднаквено, еднотипно  интелектуалстващо бърборене, струпване на научено, прочетено и записано хрумване. А различността на „Литания“ е тъкмо противовес на това лесно писане.

Две много категорични линии се преплитат неочаквано и запомнящо се в книгата – медитеранския простор и почерк, добре познат ни от големите гръцки поети, и религиозното чувство на благодарен възторг пред сътвореното от Бог. Бина Калс не крие своите незаменими „учители“ в поезията – Сеферис, Елитис, Сикилианос, не им и подражава, просто сгласява своето светоусещане за широта и хоризонт с тяхното. Подобно завладяващо светоусещане преди много време ни очарова в поетичната книга на Златомир Златанов „Нощни плажове“, чувствам се длъжна да го припомня.

Стиховете от втората линия, подредени премислено в началото на книгата, звучат смирено и модерно едновременно, много вярно е намерен тонът им, затова и още от самото начало с „Благодарения“, „Неувяхващ цвят“, „Летящи риби“ сме запратени във високото и не го напускаме докрая. То също не ни напуска в нито една от седемте части, на които е поделена „Литания“. Случи се така, че аз започнах да чета книгата напосоки в един много душен автобус от Бургас до Созопол и благодарение на стиховете останах недосегната от почти непоносимата среда, която обитавах, макар и за кратко. Но задълго книгата също ме „затвори“ с непроницаемо за несгодите пространство – в един много бавен бърз влак от Бургас до София.

Бина Калс живее край Черно море, но всичко изглежда я тегли на другаде – към уравновесяващия безкрай на гръцките брегове, към величественото присъствие на планините и планинските хора, към божиите плодове и ябълките в картините на Майстора. В петия цикъл на „Литания“ си струва да се взрем специално в „Бай Георги от Рила планина“, „Вихрен“, „Странджа“, „Странджански къщи“, „Пет жени от планината“, защото са стихотворения, греещи от автентична човечност и природна мъдрост.

Непременно искам да спомена и следващия, шести цикъл на книгата, в който две от стихотворенията – „Антропология на спомена“ и „Гнездо“ тематизират и разширяват любовта до сложна, многолика, многотрептяща в нюансите си територия, но умиротворена от разбиране и същностно познание.

Майката и бащата също са „обекти“ на опоетизиране, но дали се изразявам точно – не… Просто в света на тази поезия, „свят, способен на любов“ са добре дошли всички обични същества, с които живеем или се сбогуваме, майката и бащата, децата, момичето с ябълките, планинските хора, щъркелите, червеношийките, ръцете, които приемат дарове и сърцата, които ги умножават.

Накрая все пак ще се изкуша „да затворя“ поетичната „Литания“ на Бина Калс в две други определения – чиста и светла книга.

Мирела Иванова