Защо младите хора се чувстват все по-нещастни?
Според изследване, публикувано през юни тази година, около 2016–2017 г. в кривата на щастието и нещастието е настъпила рязка промяна и то навсякъде по света. Има две криви — на щастието и на нещастието, или на удовлетворението и неудовлетворението от живота по възраст. Най-депресирани и неудовлетворени от живота преди бяха обикновено хората на средна възраст, започваща около и след 40-годишна възраст. Говореше се за „криза на средната възраст“.
В средата на последното десетилетие това рязко се е променило. Оказва се, че сега двете криви са се изправили. Изчезнала е „дупката“ в средната възраст и всъщност най-нещастни и депресирани се чувстват младите хора. Става дума за хората от т.нар. генерация Z, които станаха пълнолетни в началото на второто десетилетие на века. Нещо се е случило тогава, но не е съвсем ясно какво.
Разбира се, ковид-пандемията засили тази тенденция на изправяне кривата на щастието. Свидетел съм как студентите по време на пандемията преминаха към онлайн образование, превърнаха се в затворници вкъщи, бяха лишени от университетската атмосфера, от бурния колективен студентски живот, и започнаха да изглеждат много по-тихи, по-угрижени и депресирани от предишните випуски.
Но тенденцията е започнала преди ковид пандемията. Според Дейвид Бланшфлауър, един от авторите на изследването, професор по икономика в Дартмут Колидж, Ню Хемпшър, единственият потенциален фактор, който може да е предизвикал тази рязка промяна в кривите на щастието и нещастието, е масовата употреба на социалните медии и „умните“ телефони.
Мобилните телефони с интернет, както и социалните медии, се появиха в началото на новото хилядолетие. Така че младежите от генерация Z израснаха с тях. Тези апетитни плодове на третата технологична революция, на информационната революция, са евтини и много бързо станаха достъпни за хората от всички страни в света и от всички социални класи.
Впрочем лесната достъпност до информация за охолно живеещия западен свят, както и за начините да се достигне до него, според мен са сред водещите причини и за вълните от нелегална икономическа миграция към Европа и САЩ. Преди информационната епоха хората в най-бедните страни, особено най-бедните хора, нямаха лесен достъп до информация, включително визуална, нито възможност да сравняват нагледно живота си с живота на хората в Европейския съюз и Съединените щати.
Този ефект на лесното сравнение не се отнася само за държави и общества. Чувам от студенти и медии нещо, което ми се вижда странно, но явно е факт. Много млади хора, особено момичета, се депресират от „сравнението“ с по-красиви, по-успешни и щастливо живеещи хора, които се хвалят в социалните медии с бляскав живот или бляскава външност. Често във виртуалния свят се виждат „фотошопнати“, разкрасени, дори вече AI-генерирани, изображения. Това сравнение с идеализираното депресирало, казват младите хора. Оказва се впрочем, че промяната в кривата на нещастието е по-забележима при младите момичета.
Но по-важното е друго: втренчени в екраните на телефоните си, младите хора пропускат реалния живот. Контактувайки в социалните медии, те изгубват умения да контактуват в реалния свят. Красивите, често фиктивни образи на екрана нямат вкуса, мириса, вибрацията, възбуждащия дух на реалния живот. Така, благодарение на „умните“ телефони, младите хора пропускат живота си. И това ги депресира.
Може да звучи парадоксално, но информационната революция се отнася всъщност по-ласкаво с по-възрастните хора, отколкото с по-младите. Ако възрастните (особено пенсионерите) контактуват с по-малко хора в реалния си живот, по-малко излизат навън, ползването на социални медии като Фейсбук може да ги направи по-щастливи. Впрочем синът ми казва, че Фейсбук, където се публикуват по-дълги текстове като този, вече е социална медия за по-възрастни хора. В X и Тик Ток се контактува с кратки възклицания, картинки и клипове, а не с дълги и отегчителни текстове. Дори във Фейсбук, където се пишат коментари, снимка на котенце или на лазурен бряг предизвиква повече „лайкове“ от всякакъв текст, по-дълъг от едно изречение. Но Фейсбук всъщност не е медия в класическия смисъл, а място за комуникация.
Интернет като цяло, освен средство за комуникация, е прeди всичко протезната памет на застаряващото човечество. Там е цялата световна информация. За един студент усещането, че цялата световна информация е в джоба му, в мобилния му телефон, му дава фалшивото самочувствие, че знае всичко. Но той скоро ще осъзнае, че всъщност нищо не знае, че потенциалното знание не е знание, и това ще го депресира. Защото в реалния живот след студентските години, когато трябва да се действа и да се ползва придобитото знание, не може да се преписва от телефона, да се имитира знание. Но за един възрастен човек с отслабваща лична памет, „протезната“ памет, която предлага Интернет, може да бъде от голяма полза. За секунди можеш да си възстановиш име, което си забравил, или момент, който си фотографирал в миналото, но си забравил.
Какъв е изводът? В практически план той е съвсем ясен. Съветът към младите хора (и аз далеч не съм първият, който го дава) е: Живейте в реалния свят, а не в телефона си!. „Докле е младост, златно слънце грей…“ – казва Пенчо Славейков. А към възрастните съветът ми е обратният: Ползвайте Интернет и виртуалния свят като патерица и за краката и за ума си! За да не ви депресира отслабването на паметта, както и изчезването на близки и приятели, с които сте общували в миналото. Не изпадайте в леност! Остаряването е загуба на любопитство към света, който постоянно се променя. Животът е тук и сега, а не в мечтите или спомените ви.
Но в по-общ план и в по-далечна перспектива може да се каже, че тревожната тенденция с младите и кривата на щастието е симптом за генерална световна промяна. Естественият интелект започва да влиза в симбиоза с изкуствения. Изкуственият интелект може да унищожи човешката цивилизация – ако изцяло се предадем на него, ако оставим той да мисли и живее вместо нас. Но изкуственият интелект може и да продължи човешката цивилизация, дори да ни доведе до безсмъртие, ако влезем в симбиоза с него, без да се отказваме от нашия собствен свят и живот.
Владимир Левчев е роден през 1957 г. Завършва английска гимназия и изкуствознание. Редактор е в издателство „Народна култура“, а преди 1989 г. създава самиздатското списание „Глас“. Член е на изпълнителния комитет на „Екогласност“, координатор на „Свободното поетично общество“ и зам. главен редактор на „Литературен вестник“. През 1994 г. заминава с Фулбрайтова стипендия за САЩ и между 1996 и 2007 г. преподава в Университета в Балтимор. От есента на 2007 г. е преподавател в Американския университет в Благоевград. Автор на множество стихосбирки, сред които: „Аритмии“, „Кой сънува моя живот“, „София под луната“, „Раззеленяване на сухото дърво“, „Черна книга на застрашените видове“, „Любов на площада“, „Точно време“, на романите „Крали Марко: балканският принц“ и „Човекът и сянката“, както и на „Сънувани разкази“. Преводач на Алън Гинзбърг и Т. С. Елиът. Най-новите му книги са: „Поезия и музика: „Четири квартета“ на Т. С. Елиът“ (2020 г.) и романът „Астероид. Триптих за края на света“ (2021).
Владимир Левчев
