Телевизорът ми в хотелската стая се повреди. Натисках всички бутони на дистанционното, изгасях го и пак го пусках, екранът оставаше светло син и не се появяваше нито картина, нито звук.

 

 

Изключих го от щепсела и пак го включих, но и това не помогна. Навярно неволно съм натиснала нещо, но не знаех какво. Прекратих безрезултатните си опити. Беше късно вечерта и нямаше кого да повикам за помощ. Казах си, че на следващия ден ще се обадя на рецепцията да изпратят техник и си легнах.

Бях изморена, опитите да отстраня повредата ме изнервиха и съм заспала бързо и дълбоко. Преди повредата бях изгледала късните новини и те продължиха под необичайна форма в съня ми. Откакто телевизорите са тънки, в хотелските стаи те са поставени обикновено високо на стената. Аз съм застанала под него и си говоря наум – какво може да се е развалило, защо не реагират бутоните, не ми се е случвало друг път нещо подобно. Както си говоря наум, от телевизора се чу глас, обърнат към мен. Аз млъкнах смаяно, защото и на сън си давах сметка, че телевизорът не може да ми говори. Но гласът продължи, сякаш не е забелязал моето смайване. Искаше да влезе в диалог, но искаше аз да приема диалога спокойно. Изчакваше ме да преодолея изненадата си и да се опомня. Влизаше ми в положението колко е неприятно да ти се развали телевизорът и да не можеш да изгледаш някой филм на заспиване.

Аз се опитвах да овладея почудата си и да разбера кой ми говори, а той ми говореше плавно и ведро, сякаш нямаше никаква причина да съм слисана. Ето сега не можеш да гледаш филм, но можем да си говорим. Може би има да си кажем неща, по-важни от филма. Постепенно влязох в диалога – гласът ми говореше толкова спокойно и естествено. Постепенно приех, че е естествено.

По същия начин са реагирали децата някога, когато се е появило радиото и не са разбирали кой е този, който говори от кутията. Аз си казах, че щом телевизорът може да говори, когато не е повреден, сигурно има някаква неизвестна на мен техническа възможност да говори и когато е повреден. Шпионите, които знаят, че около тях има монтирани „бръмбари“, говорят с тях, за да покажат на тези, които ги следят, че няма да успеят с подслушването. Само че моят телевизор не ме подслушваше, а ме подканяше към разговор.

Какво толкова научаваш от новините, сигурна ли си, че когато телевизорът има образ, това, което ти казва е истина. Какво, че не ме виждаш, нали усещаш, че говоря нормално, не съм робот, не те подслушвам, не ти причинявам нищо лошо и не те принуждавам – ако поискаш, може да не участваш в разговора.

Но как да не участвам, когато разговорът започна да върви естествено, как да потисна любопитството какво ще ми каже. Нима всеки ден ми се случва да водя такива диалози? Все едно говоря с някой непознат, както говорехме някога, когато ходехме по митинги. Започвахме разговор с човека, който в множеството се е оказал до нас, имахме си доверие, приемахме се приятелски от първите думи и обсъждахме политиката, най-злободневните проблеми на обществото, най-важните личности в държавата, доверявахме си проверена и непроверена информация, която сме научили от най-надежден източник, споделяхме си разочарованията от тези, на които до скоро сме възлагали надежди.

Тези времена на митингите отминаха, за тях си спомняме кой с носталгия, кой с гняв, но те бяха част от нашия живот. Сега сме отчуждени и трудно се заговаряме. Общуваме през телефоните си, а често само с телефоните си. Е, сега имам възможност да говоря с повредения телевизор. Защо да не използвам тази възможност?

Разговорът ни ставаше все по-естествен. Невидимият ми събеседник сподели, че такива повреди стават, защото техниката в хотела не се поддържа добре. Всъщност както всичко – и хигиената не е на нужното ниво, и цялостното обслужване, въпреки че цените растат. Впрочем както всичко в държавата. А ние си траем. Мърморим, но не реагираме, приемаме всичко инертно. Търсим начини да решим личните си проблеми и не проявяваме солидарност. Вдигнали сме ръце, паднали сме духом, а тези, които ни манипулират, точно на това се надяват, точно към това се стремят. И всичко това е защото спряхме да си говорим, да си споделяме както някога на митингите. Страхуваме се, ако ни заговори непознат. Със съседите си даже вече само се поздравяваме. А  ако случайно се заговорим, все ще сме на различни мнения и няма да стигнем до съгласие. Все ние сме прави, а другите, които са на различно мнение, са врагове.

Този глас знаеше всичко. Той беше един от нас. Разсъждаваше вярно и загрижено. Беше критичен, но добронамерен. Той повече говореше, аз повече слушах. Но го слушах с интерес, защото по принцип съм добър слушател. Започнахме сякаш да си имаме доверие. Даже започнахме да се сближаваме. Така се получава, когато някой попадне на добър слушател.

– Вие вече почти не сте общество. Затова и не гласувате на изборите. Никой на никого не вярва. Не можете да съставите правителство и ви назначават служебни.

– Защото вече не виждаме разлика дали е редовно или служебно. Държавата е на автопилот и така сякаш е по-добре, защото срещу редовните правителства все има протести и ги свалят.

– Може да изглежда по-спокойно, но така не могат да се вземат важни решения, а един народ, който днес не може да си избере правителство, утре може да го управлява чуждо правителство.

– Но ние вече наистина не виждаме разлика – всички, когато спечелят властта, правят обратното на това, което са обещали. Опозиция и управляващи само влизат в нови роли.

 

– Трябва да промените това.

 

– Трябва, но не знаем как.

 

– Трябва да се научите.

 

– Няма кой да ни научи. Едно време се говореше за светлина в тунела. Някъде в дъното на тунела, но проблясваше. Днес тази фраза вече не се използва.

 

– Няма кой да ви научи, защото вие не зачитате учителите си. Всеки мисли, че разбира по-добре.

 

– Още от училище учениците престават да уважават учителите си.

 

– И кой е виновен – учениците или учителите?

 

– Естествено, че учителите. Децата не могат да бъдат виновни.

 

– А ти чувстваш ли в себе си вина?

 

– Чувствам, но все гледам да се оправдавам.

 

– И всички други правят същото.

 

– Не е лесно да чувстваш вина.

 

Аз замълчах и гласът замълча. Усещах, че се готви да ми каже нещо тежко.

 

– Вие сте престанали да чувствата вина, защото сте престанали да различавате добро и зло

истина и лъжа

 

честност и измама

 

благотворителност и корупция

 

трудолюбие и мързел

 

достойнство и унижение

 

вярност и предателство

 

свобода и слободия

 

красота и пошлост

 

грамотност и невежество

 

талант и бездарие

 

възвишено и вулгарно

 

разбирателство и пазарлък

 

сила и насилие

 

защита и агресия

 

смелост и малодушие

 

съчувствие и безсърдечие

 

нормалност и лудост

 

закон и беззаконие

 

сигурност и Държавна сигурност

 

принципност и раболепие

 

чест и безчестие

 

твърдост и безгръбначие

 

хармония и хаос

 

демокрация и диктатура

 

насилник и жертва.

 

Не различавате Бога и дявола.

 

Раждате по едно дете и го възпитавате като егоист.

Сухи клони спират растежа на родословното ви дърво.

Гласът рязко млъкна, в този миг аз се събудих и дълго продължавах

диалога си с него.