Според една игрива песен, завладяла през последните десетина години и големи, и малки екрани, печати, радиа и обществени пространства, цел и смисъл на днешното ни битие е едно ферари с цвят червен, един милион с цвят зелен и едно гадже с бронзов тен. Това са значи трите съставни елемента на щастието. Онази чудотворна рецепта за щастие, която мъдреци, философи, писатели, творци, религии, революции и идеологии търсеха безпомощно векове и хилядолетия наред, бодрата песничка откри и побра скоропостижно само в няколко строфи.
Всичко това едва ли щеше да заслужи коментара ми, ако шлагерът на най-популярния ни шоумен не се радваше на милиони последователи. Но шлагерът стана най-успешния пазарен продукт – той слезе пъргаво от естрадната сцена и пъргаво тръгна между хората, завладявайки с лекота сърцата на мало и голямо. И особено на подрастващите – на цвета и надеждата на нацията. Така една нищо и никаква песничка формулира, обобщи и обедини копнежите на цяло едно поколение по-успешно и от заветите Христови. При това поколение, което нямаше и спомен за националното ни комунистическо минало, в което въпросното ферари в най-добрия случай само профучаваше лятом мимоходом през страната ни на път от гнилия и отегчен Запад към курортните наслади на Ориента и топлите морета. Банкнотите с цвят зелен пък бяха не само прокълнати от партийната идеологическа пропаганда, а и подсъдими – в онези сурови и зли времена, когато се наливаха основите и на нашето национално, и на общочовешкото щастие, тях можехме да си набавяме само нелегално на черния пазар под заплахата да бъдем разкрити и разобличени от органите на реда, арестувани, както му е редът, както му е редът изключени от университета, уволнени от работа, въдворени на местожителство, че и хвърлени зад решетките. Гаджето с бронзов тен пък не беше забранено от закона с тази класово-партийна непримиримост, но още по-малко беше препоръчително – на него Партията-ръководителка гледаше с една враждебна подозрителност, формулирана като битова разложеност и израз на нетърпимост към демона на буржоазната идеологическа диверсия.
Така масовостта на естрадния бисер неусетно стана обществен фактор от общонародна значимост – превърнала се в истинско верую, спомената песничка зазвуча не само по радиа, телевизии и сценични подиуми, а и в душевността на всички ни: едно ферари с цвят червен, един милион с цвят зелен и гадже с бронзов тен.
Да се вини за този обрат (от комунистическия идеал към демократския консумативизъм) духът на новото време, е несъстоятелно, но родната общественост го прави – тя вини и обвинява. Когато нейде преди около месец под летния зной на централния столичен площад, на който живея, няколко пишман улични музиканти и една пишман улична певица тръгнаха да превъзпяват ферарито с цвят червен, милиона с цвят зелен и гаджето с бронзов тен, самодейната групичка начаса сбра около себе си множество минувачи. Изправени със сияещи лица в полукръг около самодейните изпълнители, почти всички улични фенове на червеното ферари, зеления милион и бронзовото гадже бяха далеч по-млади от младата ни демокрация. Слушателите слушаха с нескрито вълнение, вживяваха се спонтанно в текста и ритъма, някои подпяваха нестройно с късополата самодейна певица. Не ще и дума, че на сърце им беше и ферарито, и зеленият милион, и бронзовото гадже. Аз се спрях да погледам любопитно и зърнах как една случайно преминаваща явно семейна двойка на моята немалка вече възраст поспря за миг, а мъжът прошепна възмутен на жената: „Виж докъде ни докара демокрацията!“ А аз се запитах: дали демокрацията ни докара дотук, или дотук се себедокарахме ние самите?
Въпросът не е лек – той само изглежда лек. Защото възмутените граждани забравят нещо много съществено: докато деспотичните (авторитарни и тоталитарни) общества по необходимост приемат чертите и образа на властващия деспот, демократичните общества приемат нашия собствен образ – при тях гражданството е огледало на системата. Казано по-просто, за разлика от диктатурите в демокрациите властимащи и народ се съдържат взаимно – докато при диктатурите сме свидетели на несъвместимост между управляващи и управлявани, при демокрацията има съвместимост между едните и другите. Тази взаимност е същинското съдържание на всяко демократично устройство – без нея демокрацията губи субстанция и се превръща във фарс. Така че не демокрацията ни прави меркантилни, безидейни и пошли – демокрацията само ни разкрива и портретира такива, каквито сме си в действителност, създава предпоставките, необходими за изява на вътрешните ни качества. Старите мъдреци учат, че от едно спукано гърне може да изтече само онова, което има в него – и нищо друго. Така е и с демокрацията – тя ще извади наяве само онова, което ние, нейните граждани и избиратели, носим в себе си – и нищо друго. И ако носим в душите си като идеал едно ферари с цвят червен, един милион с цвят зелен и едно гадже с бронзов тен, тези (псевдо)блага ще населят и видимото ни битие.
Колкото до сребролюбието и материализма, аз не мисля, че те са продукт на демокрацията – тях ги е имало и във всички недемократични общества. Тоталитарните системи са само привидно идеалистични. В есето си „Белият мерцедес“ („Задочни репортажи за задочна България“), пък и не само там, Георги Марков разказва за скритото, но несъмнено господство на вещоманията в общественото съзнание през онези тоталитарни времена, които според официалните хроники протичаха под егидата на най-пламенни граждански идеали.
Работата е там, че в своята дълбока същност човекът е общо взето непроменим – съотношението между добродетели и пороци в човешката природа е константна, трудно променима величина. Добродетели не се култивират по конюнктурен път –всеки ведомствен, всеки държавен опит да изпреварим чрез административно мерки моралната еволюция, колкото и бавна и тромава да е тя, завършва винаги и неминуемо с мракобесие. А по-деструктивен, по-грозен, по-престъпен социален продукт от мракобесието аз не зная. Пред него предпочитам, хиляди пъти предпочитам пошлостта, кича, махленщината, бездуховността, вещоманията и дори вулгарността на едно ферари с цвят червен и на един милион с цвят зелен.
