От дистанцията на изминалото време (вече 35 години) може по-точно да определим какво собствено представляваше катастрофиралият през 1989-1990 г. съветски комунизъм.
Не, той още след първото десетилетие подир 1917 г. бе престанал да бъде просто идеология. Такава той продължи да бъде в определени (ограничени, леви) среди на Запад. В самия Съветски съюз, а след края на Втората световна война и в завладените от него страни в Източна и Централна Европа комунизмът се превърна в глобална политическа религия, инсталирала на държавното кормило на овладените държави не собствено политическа върхушка, а… висша жреческа колегия.
Всъщност, ако трябва да направя някакво сравнение, държавното управление на комунистическите страни до 1989 г. бе много по-сходно с теокрацията в съвременния шиитски Иран като ролята на висшето жреческо съсловие в тях играеха – по възходящ ред: „Централният комитет“ на съответната компартия и „Политбюро“ на този неин централен комитет като най-отгоре – като своеобразен „аятолах“ на комунистическата политическа религия – всяка страна си имаше своя „генерален“ (или „първи“) секретар на „политбюрото“. Всички привидно републикански институции – парламенти, министерски съвети, съдилища и т.н. бяха на безусловно подчинение на жреческата колегия на „аятолаха“ и се ръководеха от по-нископоставени креатури на жречеството (у нас например Народното ни събрание винаги се председателстваше било от човек на „присъдружната БЗНС“, било от недолюбван от „аятолаха“ и все пак едър комунист). Именно затова до 1989 г. да си министър и даже министър-председател в комунистическата държава – освен ако по съвместителство тези постове не се заемаха от „членове на Политбюро и ЦК“ – не бе нещо особено; държавните дела не се управляваха от парламент и министри (имената на които даже често не знаехме), а от… жреците и „аятолаха“. Техните портрети – почти като на иконостас красяха всяко учреждение, а дори и училищните класни стаи.
Ако пък трябва да определя – именно в теологически термини – политическата религия на съветския комунизъм ще кажа (казвал съм го и друг път), че тя бе политическа религия от хилиастичен тип. Тоест, изповядваше (и се опитваше да въплъти) вярата си в едно бъдещо – неминуемо – „хилядолетно“ (Божие) царство на земята, в което – както се утвърждаваше още в „стария (Марксово-Енгелсов) завет“ на тази религия – няма да има вече класи, бедни и богати, няма да има отделни държави, няма да има дори обособени професии, но всичко ще бъде залято от всемирното „пролетарско братство“ (нека се забележи, че комунистическата религия бе по есхатологичната си цел именно глобалистка).
Ще трябва да уточня обаче, че в комунистическата политическа религия – всъщност след 1917 г., когато тя за първи път се сдобива с власт в Русия – бе налице и един съществен (но упорито премълчаван) разлом между нейния, както се изразих „стар завет“ – този на Маркс и Енгелс и нейния „нов завет“ – този на Ленин.
Според „стария завет“ на комунистическия хилиазъм „хилядолетното му царство“ би трябвало да настъпи изведнъж и в глобален мащаб, когато „пролетариите от всички страни“ (които „нямат отечество“, защото във всичките си „отечества“ са просто „парии“) се обединят и хвърлят в „историческия ѝ гроб“ също глобалната „буржоазия“. В Марксовия „стар завет“ на комунистическия хилиазъм се допускаше най-много глобалното „пришествие“ на „хилядолетното царство“ да се започне от „най-развитата буржоазна държава“, където и пролетариатът ѝ е с най-висока „революционна съзнателност“. В „новозаветните времена“ на комунизма обаче се бе оказало, че до неговата „всемирна победа“ ще се стигне по доста по-усложнен път. Защото не щеш ли той бе успял да победи не глобално, а… „в една отделно взета страна“, при това дълбоко изостанала – в крепостническата азиатска Русия, която с това, според вече „новозаветната“ догматика на тази политическа религия, се бе превърнала в „авангарда“ на строителството на бъдещото „хилядолетно царство“ и с който „авангард“, особено след като съветска Русия завоюва страните от Източна и Централна Европа, тези страни постепенно трябваше „все по-дълбоко да се интегрират“, докато накрай – в неопределеното (но неминуемо) „светло бъдеще“ – станат неговото, съветското всемирно „хилядолетно царство“. След „новозаветната“ ревизия на комунистическия хилиазъм се усложниха и есхатологичните етапи на неговото достигане. Спомням си, че се появиха епохите на обикновения социализъм, на „развития (или зрял) социализъм“, който бе непосредственото (но с неопределена продължителност) преддверие на собствено комунизма. Караха ни да зазубряме някакви ключови години на „пълната“ и на „окончателната“ победа на социализма в България – които при това отстояха една от друга с по две десетилетия и аз така и не успях да запомня кое е първото и кое е второто – „пълната“ или „окончателната“ победа на социализма.
Казвам всичко това обаче не за друго, а за да припомня, че политическата религия, колкото и да е безумна и фантасмагорична (а всяка политическа религия, която в дълбочината си е всъщност религиозна ерес, е безумна), би могла да доведе до съвсем реални катастрофални исторически „свершения“. Такова например за собствената ни страна без малко можеше да стане – очевидно трайно загнездилата се в главите на родното ни комунистическо жречество – идея за „все по-тясното и в предел пълното интегриране“, съединяване на България с „авангарда на световното комунистическо движение – СССР“.
Всъщност, въпреки старанията на определени наши съвременни посткомунистически историци да ни внушат, че ставало дума за просто хитруване от страна на местния ни „аятолах“ Тодор Живков (за да избегнел фалита на държавата ни, за да запазел благоволението на глобалния „аятолах“ в Москва и т. н.), аз твърдя, че въпросната идея всъщност си е напълно в духа на комунистическия хилиазъм от „новозаветния“ му период. В края на краищата, щом във финала на световната история всичко ще се влее в „единний светъл комунизъм“ и „буржоазните“ резидиуми като държави, езици, култури и т.н. ще изчезнат, то социалистическа България би могла да застане в авангарда на това хилиастично движение и да влее държавицата ни във вече съществуващото ядро на строящото се „хилядолетно царство“ – в и без това традиционно „братския ни“ Съветски съюз.
И ето тази, политико-религиозна идея, българското ѝ висше „жречество“ поне на два пъти е било на прага да осъществи. Така в безпрецедентното – в цялата ни („славна“, „многовековна“ и т.н.) история решение на пленума на ЦК на БКП от 04.12.1963 г. се предлага на „съветските другари“ България да се откаже от националния си суверенитет („буржоазна отживелица“ според комунистическия хилиазъм, а и без това минимизиран до предел след 1944 г.) и да се превърне в… 16-а република на СССР. За това – от гледната точка на днешните ни „патриоти“ формено национално предателство (за което те обаче избягват да си спомнят) съм писал колонки в Портала още през 2018 г.[1] Наскоро обаче се запознах по-подробно с един втори (по-перфиден и по-малко известен) опит тази политико-религиозна идея да бъде реализирана от комунистите ни.
Накратко, нещата се развиват така. След очевидно ключово в тогавашния момент посещение на „наша партийно-правителствена делегация“ в Съветския съюз в края на 1972 г., БКП взима решение да разработи и внесе за обсъждане на пленум на ЦК политически документ, който да определи „целите, насоките, задачите и формите на по-нататъшното сближаване и развитие на всестранното сътрудничество на България със Съветския съюз“. И ето: въпросният документ бива действително „изработен“ и се внася на специално свикан през юли 1973 г. пленум на ЦК на БКП.
На онези наши посткомунистически историци, които и до днес твърдят, че безпрецедентното предложение да станем 16-а република на СССР през 1963 г. било „хитър, конюнктурен“, но и инцидентен ход на Тодор Живков, а не нещо „сериозно“, ще предложа да прочетат как обосновава сам той през 1973 г. (т. е. десет години по-късно) предложеното във въпросния документ.
„Както знаете, на специален пленум през декември 1963 година обсъждахме проблемите на по-нататъшното сътрудничество със Съветския съюз и начертахме основните насоки за все по-пълно сближаване на нашата страна със СССР, при което, без да се премахва националната и държавната обособеност, обществено-икономическият, политическият и културният живот на България постепенно да се преплита и обединява със съветския обществен живот.“
С две думи Тодор Живков припомня (без никакъв конфуз) пленума от 1963 г., само леко послъгвайки, че „все по-пълното сближаване на нашата страна със СССР“ тогава е било обсъждано, „без да се премахва националната и държавната ни обособеност“. След което обаче – чуйте – заявява: „Изминалият период (т. е. след като сме поискали да станем 16-а република – б. м.) изцяло потвърди правилността и жизнената необходимост на този наш курс.“ И започва да излага „новата редакция“ на идеята от 1963 г. Ще цитирам само някои пасажи от документа на пленума от юли 1973 г. Чуйте:
„Сега задачата е да се влее качествено ново съдържание в процесите на сближаването на Народна република България със СССР, да организираме нашето всестранно сътрудничество така, че както един организъм се оросява от единна кръвоносна система, и нашето развитие да има единен със Съветския съюз ритъм, единни критерии, обединени усилия и съгласувани действия в политическата, икономическата, идеологическата и военната област.“[2]
По-нататък и в потвърждение на казаното от мен по-горе, че новото предложение за свързването на „кръвоносната система на България с СССР“ се основава именно на политико-религиозната идея за бъдещо „хилядолетно царство“ формиращо се около Съветския съюз, прочетете следния пасаж:
„Линията на Българската комунистическа партия за по-нататъшно сближаване и интеграция със Съветския съюз се обуславя от обективния характер на закономерностите на нашето развитие, което потвърждава мисълта на Владимир Илич Ленин, че светът ще върви „към създаване на единно, по общ план регулирано от пролетариата на всички нации световно стопанство като цяло, каквато тенденция напълно ясно се прояви още при капитализма и безусловно подлежи на по-нататъшно развитие и пълно завършване при социализма.“[3]
Необходимо е – казва се още по-нататък в документа на пленума „да се преминава постепенно към взаимна обратимост между лева и съветската рубла, да се провежда линия на съгласуване системата на ценообразуването в двете страни.“[4] Чуваш ли, Костя, какви са ги замисляли тогава за „българския лев“?
В посочените в документа „главни направления“ в процесите на свързването ни в една „кръвоносна система със СССР“ можем да прочетем също, че става задължение на нашето МВнР да разработва заедно с външното министерство на СССР планове за общи действия, а МВР „да развива своята дейност по въпросите на защита на социалистическите завоевания от посегателствата на враговете на социализма в тясно сътрудничество с КГБ и МВР на Съветския съюз”.[5]
На пленума от 1973 г. се решава още „владеенето на руския език да стане задължително за гражданите на НРБ“ (ето защо – разбирам сега – жена ми, която става ученичка през 1975 г. е започнала да учи този език още във втори клас, а аз, който съм 11 години по-възрастен от нея, го наченах едва от 5-и). А шедьовърът в хилиастичната риторика гласи:
„Дълг на партийните комитети и организации е да поставят в центъра на целия идейновъзпитателен фронт линията на партията за все по-тясно сближаване със СССР, като се ръководят от изискванията, които постави Програмата, приета от Десетия конгрес на БКП – любовта и доверието към Съветския съюз да станат една от най-съществените черти, характеризиращи личността на българина.“ (курс. мой – К. Я.)
И това защото: „Векове нашият народ се е стремял към своя по-голям брат – руския народ; в Русия и в Съветския съюз той е виждал своята надежда и опора; и руските хора, съветските хора са споделяли неговата любов, отговаряли са на неговите чувства с братски чувства, каквито няма други във взаимотношенията между народите. И няма никакво съмнение, че нашият народ не само ще ни разбере, не само горещо ще одобри „Основните насоки“, но ще се сплоти още по-тясно около своята Комунистическа партия и ще се вдигне за тяхното осъществяване“[6]
Виждате пред какъв страшен риск да се озовем днес в територията на „Русский мир“ ни е изправила поне двукратно политическата религия на съветския комунизъм, под чиято „теокрация“ живяхме до 1989 г. Пред какви рискове може да ни изправи днешната (пак руска) политическа религия, вече от катастрофичен тип – след като така и не осъдихме експлицитно хилиастичната, в която бяхме паднали, е тема обаче за друг размисъл.
_______________________________
[1] Калин Янакиев. „Националното предателство от 1963 г. (I)“. Портал За Култура, Изкуство и Общество, 16 Април 2018, https://kultura.bg/web/националното-предателство-от-1963-г-i/.
–. „Националното предателство от 1963 г. (IІ)“. Портал За Култура, Изкуство и Общество, 23 Април 2018, https://kultura.bg/web/националното-предателство-от-1963-г-ii/.
–. „Националното Предателство От 1963 г. (ІІI)“. Портал За Култура, Изкуство и Общество, 30 Април 2018, https://kultura.bg/web/националното-предателство-от-1963-г-iii/.
[2] Мястото е подчертано и в оригинала. Вж. с. 26 от Стенографски запис на пленума на Централния комитет на Българската комунистическа партия /17,18 и 19 юли 1973 г./, в Христо Христов: „За първи път онлайн: Второто тайно предложение на ЦК на БКП за всестранно интегриране със СССР“. Държавна сигурност.com, https://desebg.hristo-hristov.com/2011-01-13-09-24-01/744-2012-05-30-17-50-00. Отворен на 09 Август 2024.
[3] Пак там, с. 29.
[4] Пак там, с. 77.
[5] Пак там, въведение.
[6] Пак там, с. 49
