Разговор с Керем Сойълмаз, режисьор на филма „В търсене на семейство Родаки“, който спечели една от наградите на Родопи Филм Фест

В основите на 200-годишна къща в малко турско градче семейството на режисьора Керем Сойълмаз открива надгробна плоча на гръцко момиче. И оттам започва едно дълго пътешествие през историята – официалната, но и ненаписаната, семейната, което ще ни отведе столетие назад – към 1923 г. и принудителната размяна на население между Гърция и Турция. Tози топъл, човешки 56-минутен филм, копродукция между Турция и Дания, прави впечатление на много нива, но най-вече с личното изживяване на целия процес от самия режисьор. Неслучайно и по време на разговорите с фестивалната публика след прожекциите към Керем Сойълмаз имаше най-много въпроси. „В търсене на семейство Родаки“ е призив за братство и помирение, който разказва конкретна история от нашите географски ширини, но говори за неща, които могат да бъдат разбрани (и почувствани) в много и различни точки по света, където хората са преживели или преживяват днес травмата на разделението. Разговарях с Керем Сойълмаз два дни преди да получи Наградата за най-добър среднометражен филм на Четвъртия международен фестивал за документално кино „Родопи филм фест“. С превода ни помагаше фестивалният програматор Илина Перянова.

Да започнем с това, че историята е семейна, но една семейна история често се оказва много по-универсална и говори на много по-широк кръг хора.

Филмът разказва за семейството ми, но също така и за осъзнаването от страна на моето семейство, че исторически погледнато то споделя дома на друго семейство…

…което е и важна метафора, дори отвъд конкретната история.

Да, всичко започва с надгробна плоча, която открихме в къщата на баба ми, и всъщност това повдига основната тема за дома по много и различни начини. Относно метафората – да, тази къща на 200 години може да бъде наистина метафора за геополитическото състояние, в което живеем – отвъд идеята за националната държава. Историята, която разказваме, е за обикновени хора, принудени да напуснат домовете си, прогонени по идеологически причини от родните си места, където са живели столетия. В тази история е имало много агресия, насилие, чиито резултати са катастрофи в исторически план. И за съжаление наблюдаваме същото и днес на други места по света.

Един приятел, кюрд от Аъра, ми разказваше, че документите, които има за земята си, са отпреди сто и повече години и са написани на арменски език. Сложни са историческите наслагвания по нашите географски ширини, но по-важното е как можем да живеем днес отвъд тези наслагвания – като хора, които да се разберат помежду си и да си простят. Това е основното послание, което откривам и във вашия филм.

Да, в моя филм също може да се види как се опитваме да стигнем до държавните архиви, но те са класицифицирани – защото държавата не иска обикновените хора да имат достъп до тези архиви, страхува се, че някой може да предяви претенции за собственост. А що се отнася до намесата на кюрдите в арменския геноцид, това е дълга и болезнена история, за която също не се говори много… В моя филм се опитах да покажа как животът на обикновени хора е засегнат от държавната политика, от концепцията за националната държава… и как идеята за разделение на религиозен или етнически принцип влияе върху живота на малкия човек и не води до нищо добро. А от кинематографична гледна точка аз лично като документалист исках да проследя как травмата се предава от поколение на поколение. Но на финала – при срещата на двете семейства, населявали тази къща (турското и гръцкото), можете да видите, че в действителност ние сме еднакви и много повече неща ни събират, отколкото ни разделят.

Да се спрем на самата къща, която е сякаш отделен герой. Разбира се, във филма ни се дава целият контекст, но в важно как тя е заснета, как е видяна от вас като режисьор, от персонажите във филма (хората от двете семейства). Да, вие сте свързан с тази къща посредством семейната си история… Но как се свързахте с нея като режисьор?

За мен това си е нашата къща, а когато човек е свикнал с нещо, той често не забелязва детайли, които са пред очите му. Но в течение на това разследване започнах да я виждам и от различен ъгъл. Това, което ме мотивира, беше дълбокото непознаване на миналото, за което нямахме никакъв спомен. Така за мен къщата се превърна в нещо съвсем ново – защото вече я гледах с други очи. И по време на продукцията ние прекарахме доста време в нея и дори се появи един дух, призрак, който можете да почувствате и вие, като гледате филма. От чисто социологическа гледна точка това ми помогна да направя определени избори и да разкажа историята по един меланхолично-мечтателен, носталгичен начин.

Това усещане, между другото, е наистина ключово във филма и посредством звука на кларинета, и с използването на самата светлина…

Да, защото подходих почти етнографски и това усещане е предадено съвсем достоверно. Израснал съм в това малко тракийско градче и разказвайки за него, наблягам на важните неща от бита и всекидневието, които ме вдъхновяват – храната, ромската музика, самата тракийска култура и чувствителност, която е основна за цялостната атмосфера в живота на хората и града, за които разказвам.

Търсейки човешкото измерение, вие неминуемо поставяте на дневен ред въпроси, които никак не са удобни. Но го правите по много фин начин, без излишни лозунги.

Като режисьори и въобще като разказвачи за нас е важно да стигнем до историите на обикновените хора, които са отвъд официалния наратив, представян ни от правителствата. Ако погледнете днес Гърция и Турция, а и в исторически план въобще, има симбиоза между властите на двете страни в латентното взаимно възприемане като врагове (с тайната надежда от страна на правителствата ни, че един ден отново ще бъдем врагове). Обаче ги има и историите на обикновените хора и в тях е надеждата да превъзмогнем това, защото ние всъщност не сме врагове.

По-трудно ли беше да направите такъв филм след 2016 г.? Но пък може би тъкмо днес е още по-важно да има такива филми, в които се показва как хората могат да преодолеят травмата на миналото…

За мен най-големият проблем, с който се сблъсках по време на продукцията, беше т.нар. whataboutism на хората. Когато задавах съответните въпроси, често ме нападаха с „другата гледна точка“ – „е, да, ама еди-какво си“; „е, да, ама еди-що си“… Когато разпитвах в Турция за това гръцко семейство, често ми задаваха въпроса: „Е, да, ама нали и турци да били убивани от гърците“… Аз лично смятам, че този начин да се гледа на нещата единствено засилва омразата и нагнетява още повече страх, недоверие и напрежение между двете страни.

Но пък чрез филми като вашия можем на практика да видим как помирението е не само възможен, но и естествен път.

Никой не знае точно какво ще ни предложи бъдещето, но дори помирението да е невъзможно, аз преживях тази история и с очите си видях, че то е по-скоро възможно. Тук, в процеса на изследването на тези проблеми, аз давам моята гледна точка по въпроса – че всеки от нас в дадена ситуация може да види нещата от различен ъгъл и че ако един ден се срещнем, ние, наследниците на тези хора, които са били в два вражески лагера преди сто години, много е възможно да си допаднем взаимно и дори да станем приятели

И тъй като говорим за тракийска култура и съвременен бит, навярно за вас е важен фактът, че филмът ви е селектиран именно на фестивал в Родопите…

И аз мисля така. Когато поставим нещата в плоскостта на киното, на изкуството, на песните, на храната, на начина на живот, ние виждаме, че граници наистина не съществуват. И съм много щастлив, че мога да покажа и тук моето семейство, моето градче, моя филм, който, надявам се, докосва и българските зрители. Благодаря за поканата, а също и за този разговор!

Плакат на филма „В търсене на семейство Родаки“ зрители. Благодаря за поканата, а също и за този разговор!

Цветан Цветанов