Съзерцанието на преобразения Христос не е бягство в сакралното или в миналото, напротив, за мен то е спешна необходимост. Защото е единствената храна, която може да ми даде сила, за да преобразя света.

Няма сянка по Таворската планина. Снагата ѝ така затиска долината на Израил, че във всеки миг от деня тя е окъпана от слънчевите лъчи. Светлината не среща прегради и погледът може да се изгуби на север, към платото на Галилея, или на юг, към планините на Самария, към Гилбоа на изток, или към Кармил на запад. Когато, плувнал в пот, отделиш немалка част от следобеда, за да стигнеш заветния връх, мечтаеш само за едно: да потънеш в съзерцанието на потока от светлина и мълчание, на този хоризонт, заобикалящ те отвсякъде. Не ти остава друго, освен да изчакаш вечерта, която бавно настъпва, за да те обгърне по-късно тук или другаде, когато вече нямаш никакво желание за слизане.

„Добре е да бъдем тука.”[1] Тези думи, произнесени от Петър според Евангелието, са вик на сърцето, естествено изтръгващ се от устните на това невероятно място. „Добре е да бъдем тука!” Все едно че човекът изпитва тук чувството на самия Творец, когато на шестия ден според книга Битие „видя Бог, че това е добро”. Всяко човешко същество, колкото и да е затворено в себе си, каквато и да е религията му и дори да няма такава, може да изживее на Тавор опита за естественото възвисяване на битието, подтикващ го да обича. А да обичаш в случая означава да виждаш живота и съществата единствено в светлината, която ги е осияла. Защото светлината тук осиява всичко – дървото, както и скалата, стръка, както и планината! И идеята идва спонтанно при посетителя на това възвисено място, стига той да знае да съхрани мълчанието в себе си; тогава светлината озарява самия човек, това човешко същество, инак тъй непрозрачно в своите посредствености, слабости и недъзи. Може би, често съм си казвал на Таворската планина, може би да обичаш означава просто да видиш другия. Да го видиш не само „такъв, какъвто е” – в тривиалния смисъл на думата – защото тогава бихме имали всички основания да бъдем силно разочаровани. А да го видиш такъв, какъвто той потенциално е – такъв, какъвто ще бъде, когато се пробуди за светлината, такъв, какъвто вече е, обитаван от божествената чистота. Дори той да не го съзнава, дори да желае да демонстрира само маската на омразата си, някаква светлинка пребивава вътре в него и един ден ще се разкрие в целия си блясък.

Тази дълбоко разтърсваща идея, тази визия, способна да разбие всякакви разделения, всякакви граници, тази „блага вест”, която засяга всеки мъж и всяка жена, е дошла тъкмо оттук, от Таворската планина, където е била откровена за първи път. И то от устата на един евреин, наречен Иисус, галилеец като мен, дошъл от Назарет като мен, който е имал коси, очи и семитски нос като мен и моите арабски братя. Ето защо бяхме наистина горди, когато за празника Преображение, още като деца, ние отивахме пеша от Назарет до Тавор, изкачвайки под прежурящото слънце тази планина, висока шестстотин метра, за да останем там две нощи подред. Някои даваха тук лични обети, други носеха децата си, за да бъдат кръстени, цареше проста радост на обикновени хора. Началото на нощта бе доста горещо, но ние празнувахме, докато умората или величието на мястото не ни наложеха мълчание. Сетне температурата рязко падаше и ни обгръщаше свежата мъгла, носеща утринната роса.

Тъкмо в една от тези незабравими нощи, когато бях на четиринадесет години, аз познах уникалния и разтърсващ опит на присъствието на Христа. Как да опиша ръката, протегната към мен, тази светлина и кротост? Как да изразя невероятното и съвсем конкретно чувство за друга реалност или по-точно за друго измерение на действителността? Думите са напълно безпомощни, за да опишат онова, което ми бе дадено да изживея тази нощ. Но най-важното може би бе резултатът от нея: и все пак яркият спомен, почти физическият спомен за този миг на благодат всеки път възкръсва у мен, когато близостта на смъртта, на ненавистта или на страданието се опитват да ме разколебаят. Все едно че едно ненарушимо доверие вече не ме напуска, каквото и да се случи. Дори изложен на най-страшни трудности, когато надделява изкушението „да отпуснеш безволно ръце” пред насилието или човешката глупост, аз не се отчайвам заради благодатта на този основополагащ опит, на опита за близостта на обичта, на едно светоносно Присъствие.

Урокът на едно мълчание

Преображението! Колко странна и смущаваща дума! Ето със сигурност един от евангелските епизоди, който най-трудно се интегрира в модерната нагласа. Напредъкът на науката ни е направил скептични към разказите за „чудеса”, на които предпочитаме да търсим едно или друго рационално обяснение, вместо да се позоваваме на свръхестественото. По отношение на този разказ предпочитаме да замълчим. Християните също не се осмеляват твърде да говорят за него: било защото тайнството на едно „тяло от светлина” им изглежда твърде колосално, за да оставят някаква глоса; било защото в този случай изпитват повече или по-малко гузното усещане, че правят отстъпка на ирационализма, на предмодерните вярвания.

Ако това може да поразсее вината или да ни отвори очите, нека си спомним, че сред евангелистите има един, който също така премълчава този трънлив сюжет. За разлика от тримата „синоптици”, Йоан никога не споменава планината Тавор. Да, Йоан, „любимият ученик”, който единствен от четиримата разказвачи е свидетел с очите си на Преображението! Можем ли да си представим по-тайнствено мълчание! Матей, Марк и Лука са описали събитието, доверявайки се на възникналото предание, възхождащо било към Петър, било към Яков, другите двама свидетели, присъствали на Таворската планина. А той, Йоан, възведеният на планината от Иисус, той, който е налегнат от сън там, докато Учителят се моли, той, който е видял Христос в светлината и дори е паднал ничком… Той не изрича за това нито дума!

Винаги съм се питал за това странно мълчание, за „бялото петно” в разказа на Йоан, отекващо като провокация, и постепенно стигнах до следния отговор. В светлината на собствения си опит разбрах, че неговото замълчаване е един вид учение: за този опит на Лицето не може и не трябва да се говори, сякаш ни казва той, защото само животът би могъл да ни каже нещо, живот, обърнат към лицето на другия. Ето големия урок на Йоан: макар и да не разкрива нищо от събитията на Таворската планина, всяка от неговите глави, почти всяка от фразите му е богата на Таворската светлина. Преображението не е за него епизод от биографията на Иисус, то е историята на Въплъщението, взета като цяло. Йоан не е журналист, той не е загрижен да даде описанието на някакъв факт, бил той и тъй зрелищен като обожването на един човек от плът и кръв. Не, от значение за него е да възвести явлението: това на Светлината, която, както е казано в пролога му, мракът не обзе.

Сенките на мрака или сенките на смъртта, тази сумрачна страна на човешкото съществуване, изглежда, че винаги имат последната дума. Ала не е така, възвестява Евангелието на Йоан още в първите си редове! „Благата вест” се състои тъкмо в това, че последната дума принадлежи на Словото, на Божието слово, което „живя между нас”. Идея изцяло нова, истински скандал за античната мисъл: човекът вече не е играчка на боговете или на съдбата; той носи върху лицето си, тъкмо като човек, независимо от своята раса или социална участ, стигмата на Бога. „Ние видяхме славата Му”, казва Йоан: зад това твърдение може да се прочете като върху филигран опита на Тавор, визията за тялото на Иисус в Славата Му. Ала то съдържа в себе си и целостта на евангелския жест, изцяло обърнат към реабилитацията на човека в собствените му очи. Защото Славата на Бога, това е живият човек, както ще ни кажат по-късно Отците.

Мистика и политика

Особено ценя това мълчание на Йоан, защото то ни предава същинския смисъл на Преображението. Тук не става дума за метафизика, а за реалност. Въпросът не е да затънем във визии с духовни претенции, където всичко е за добро, и то в най-хубавия от всички възможни светове. Тъкмо напротив, тази визия ме ангажира да променя света тук и сега, да го върна към истинското му призвание. Да променя човека, възвръщайки истинското му лице. Защото човешкото лице е дотолкова обезобразено от страданието и от ненавистта, че вече не сме в състояние да си въобразим друг живот. Знам за какво говоря в земята на Палестина, подлагана от дълги години на терор и война: хората и от двете страни дотолкова са свикнали да се боят от другия, че не могат дори да си представят или да мечтаят за мирно бъдеще. Да живеят някой ден заедно, в дух на взаимна откритост и братство – това им изглежда немислимо и почти лъжовно. Нещо повече, дори не им се струва желано – мнозина от техните предци са загинали в трагедиите на миналото, не би ли означавало сега да ги предадем, да отречем смисъла на тяхната жертва, ако сключим мир? Тук от толкова време се диаболизира лицето на другия – а пък евреите и арабите имат толкова сходни лица, семитски лица! – че вече не сме в състояние да го погледнем такъв, какъвто е – да се взрем в оголеността и крехкостта на човешкото лице, в красотата на това лице, където обитава божествената светлина.

Да се работи всекидневно, за да се извърши такова „обръщане” на погледа у мен и у моите съседи, у моите ближни, понякога тъй далечни за мен – ето какво е Преображението, всичко останало е само литература! Какво би била Светлината с главна буква, ако не ме призове да върна на децата блещукащата в очите им светлинка, помръкнала сред толкова страхове и конфликти? Тази еквивалентност между Светлината с голяма буква и малката светлинка, крехка, но реална, обитаваща всеки от нас – ето го Откровението! Мистиката не е за мен потапяне във въздушни спекулации, тя е конкретна даденост на живота, която придобива ясни очертания едва когато стане оперативна, когато се въплъти в историята. Тя не е преследване на чистотата, което противостои на нечистата сфера на политиката. Напротив, мистиката е единственото средство, способно да ни даде друга визия за политиката, единственият път, който може да ни отведе към автентично управление на Земята. Тя е единственият реализъм.

Но да не изпадаме в недоразумения! Когато казвам мистика, разбирам под това определен начин да се живее в отношение със светлината, без да забравяме, че Светлината и вярата далеч надхвърлят рамката на църкви и религии. Когато казвам политика, нямам предвид малките неспирни битки, чийто обект е винаги властта, а имам предвид ключовия въпрос, засягащ всяко общество: „Как можем да живеем заедно”. Искам само да кажа, че божественото измерение на човека е неизбежно и трябва да се заинтригуваме сериозно и от неговото историческо измерение. И обратното: съзерцанието пряко влияе върху действието или в противен случай е илюзорно.

Такъв е смисълът на мълчанието на евангелист Йоан: реалността е една, Небесното царство е сред нас, в обсега на погледа или дори на ръката ни, тъй като става дума да го изградим тук и сега. И онзи, който претендира да възлюби Бога, без да възлюби брата си, е лъжец, защото Бог пребивава тъкмо в лицето на брата ни. Това единство, изначално разкрито от Преображението, се изразява с арабската дума tajalyat. Гръцкото metamorphosis, превеждано с Преображение, не отчита достатъчно явлението: не е имало „преход на една форма в друга”, проявление на друг свят, а по-скоро tajalyat, раз-криване в конкретния смисъл на думата, откровяване на нещо, което е било дотогава скрито. При нас, мелкитите, се използва същата дума за обозначаване на някой особено интензивен момент, например отпразнуването на брак, когато младоженката започва да танцува съвсем сама пред събранието. Носейки две свещи или съпроводена от две лица, държащи тези свещи, тя се явява тогава в цялата си красота. Tajalyat… Преди това откровение никой не я е виждал истински, а ето че сега тя се явява в цялата си светлина. Tajalyat… Не „явление” или феерията, криеща се в тази дума, а непомрачена визия за реалността.

Кой е Той?

За разлика от мълчанието в Евангелието на Йоан, у Синоптиците случилото се на Таворската планина е разказано като повратен момент в повествованието. Големият въпрос, който изниква тогава пред учениците, е този за идентичността на Иисус. Заради деянията, които Той е извършил, и божествените слова в Нагорната проповед, заради невероятното излъчване на личността Му тръгват най-противоречиви слухове, разпространявани от ентусиазираните тълпи. „Едни го мислят за Йоана Кръстителя, други – за Илия, други пък мислят, че един от старовремските пророци е възкръснал”, че този човек е със сигурност nabi, някой от онези визионери, изникващи всеки път, щом нещастието се стоварва над Израил. Ала нека да се внимава, за да не се окаже той лъжепророк, който да навлече още по-големи беди! Учениците са раздвоени и има от какво: оставили са всичко, за да следват Иисус, а ето че насред пътя разбират, че не знаят кой е Той?

Главоломен въпрос… и тъй актуален във време на смешение между културите. Дали Иисус е обикновен продължител на еврейското пророчество? Или пък е полубог в смисъла на гръцката митология, гениален философ, подобно на Сократ, духовен наставник, сходен с Буда? Или пък би трябвало да видим в Него един от множеството аватари на Бога, както Кришна за хиндуистите? Ала за да сме честни, ще трябва да признаем, че и днес не ни е лесно да намерим отговор на това тайнство. И все пак Евангелията представляват нещо повече от исторически документ или философско направление, подобно на всяко друго, и в моите очи тяхното послание е не просто културно важно, а е от жизнено значение за всяко човешко същество на земята; ето защо и аз се питам, както Иисус пита учениците Си: „За кого Ме мисли народът?”. „А вие за кого Ме мислите?” И след като апостол Петър засвидетелства вярата си от името на всички и макар да знае, че един ден дори Петър ще го предаде, Иисус казва: „Истина ви казвам: тук стоят някои, които няма да вкусят смърт, докле не видят царството Божие, дошло в сила”. Преображението в разказа на Синоптиците следва пряко от това обещание: то е неговото осъществяване.

Нека се вгледаме в текста: това осъществяване идва според Матей и Марк „след шест дни”, сиреч на седмия ден след вероизповедта на Петър, и то не е никак случайно. Тук има очевиден отзвук от книга „Битие”, защото светът също е бил създаден за шест дни. Седмият ден е този на шабат, когато Създателят се отдръпва от творението, за да остави на човека пространството на света, за да му даде свободата да се разгръща. Такъв е смисълът на tsimtsoum на еврейската мистика: божествен „отдих”, предоставящ на човечеството възможността на бъде нещо различно от марионетка в Божиите ръце. Е, добре, ни казва Евангелието, въпреки това видимо отсъствие на Бога тук долу, можем да Го открием в човешкото лице, това на преобразения Иисус, Който ни зове да станем като Него. Великолепен отзвук между Първия и Новия завет, великолепно продължение на библейската символика.

Ала ако е тъй, защо тогава Лука не постига съгласие с Матей и Марк и говори за „осмия ден”? Нима той е по-историчен от другите или по-прецизен в датировката си? Можем да се съмняваме, тъй като и той има достъп само до устни източници на информация, години след като са се случили събитията. Да не би да е включил в броенето си, както настояват някои Отци, първия и последния ден на това пространство, както и времето между вероизповедта на Петър и Преображението? Отговорът, струва ми се, е по-скоро от духовен, отколкото от аритметичен порядък: Лука пише, за да възвести „Осмия ден”, символното време на всемирното Спасение. За него хората са спасени, ала не го знаят, защото не знаят, че месианската реалност е вече настъпила, че сме навлезли в нова ера, в онова време, което юдеите наричат olam ha-ba, „бъдния свят”. Лука иска да извести, че това време е дошло, нещо, което ще бъде впоследствие чествано чрез институцията на неделята, на „осмия ден” и първия ден на един нов свят. Институция, която в моите очи ни най-малко не отменя шабат: и как би могло, след като имаме същата Библия, същия разказ за Творението с този седми ден, в който Създателят си „отдъхва”?

Източната традиция винаги си играе със символиката на числата шест, седем и осем. Отците ни казват, че на Тавор са били шестима: трима горе – Иисус, Моисей и Илия, и трима долу – тримата ученици, но че трябва да ги възприемаме като осмина заради присъствието на Светия Дух и това на Отца, чийто глас препотвърждава казаното при кръщението на Иисус: „Този е Моят възлюбен Син”. И че ако честваме Преображение на 6 август, това не е случайно: то е за нас подготовка за всепълнотата (седем), която ни въвежда в месианското време (осем), чийто най-славен знак е Успението на Мария, което пък се чества тъкмо на 15 август (седем дни по-късно)!

Никой детайл не е за пренебрегване в евангелския разказ, всяко число и всяка дума са там, за да ни поучат. Не е ли забележително например, че Синоптиците описват как на Таворската планина Иисус се моли? И защо Иисус, ако е Бог, е нужно да се моли на Отца Си? Вярвам, че тук ни се дава огромен урок: случващото се на Таворската планина не е йерофания като някоя друга, а проява на божественото могъщество и Неговата смазваща абсолютност. Дори когато присъства, Богът на Библията не се налага на човека, не снизхожда като свръхестествена сила, пред която можем само да замълчим. Той не ни налага мълчание. Напротив, той е Бог на диалога, Бог, Който желае да влезе в отношение с човечеството – почти щях да кажа – Който се нуждае от човечеството! Накратко, Той е Бог, Който обича.

Подобно събитие съдържа в себе си радикална новост: това е „плътта” на човечеството, оказало се по този начин преобразено, плътта в библейския смисъл на еврейското basar, другояче казано, на човешката реалност, разбрана в своята случайност, в присъщата си неустойчивост. Оттук насетне всеки от нас, чрез тялото на Иисус, което едновременно се е разкрило в своята материалност и в божествената си просветленост, може да проумее, че е „в състояние за Бога”, както казват Отците. Тук е голямото обещание на Евангелието, обещание немислимо, невероятно и a priori нерационално: човекът е обетован за обожване!

Присъствие и трансцендентност

Новостта, казах аз, е радикална. И тук обаче трябва да се направи едно уточнение, което тридесетте години на диалог с моите братя мюсюлмани и юдеи ми помогнаха да осъзная. Преображението противостои ли на абсолютната трансцендентност на Бога? Ако не се внимава достатъчно, би могло да се повярва, че то бележи разрив с тази уникална идея, откровена на човечеството от евреите, към която както юдаизмът, така и ислямът са толкова привързани: Бог, Който в същинския смисъл е несъизмерим, не може да бъде измерен, сравнен или обвързан с каквато и да е част от всемира, нито дори със самия всемир, който е Негово творение. Ето какво ни научи Моисей, големият пророк. Като източен християнин, аз мога да съм единствено солидарен с тази нагласа, обща за юдеи и мюсюлмани. Ние, семитите и ориенталците, сме естествено склонни да признаем, че единственият враг на човека, всеприсъстващият враг, от когото винаги следва да се опасяваме, това е идолопоклонството. Идолопоклонството е перверзия, която ни кара да приемем за Бог онова, което не е Бог. Не казвам, че западните християни не го осъзнават, но цялата източна култура и чувствителност е насочена към това да обожваме само Бога с непроизносимо име, неразбираемия и неведом Бог на Библията.

Ето защо ми се струва важно да припомня, че тримата мъже на Таворската планина не са видели Бога. „Бога никой никога не е видял”, самият Йоан ни го повтаря, той, който е преживял станалото на Тавор. Какво е видял той тогава? Видял е всичко, което е възможно човешкото око да види в този свят: не Абсолютният, който остава невидим, недосегаем, несъобщим, а Светлината Му, Неговото лъчение през лицето на човека. Чрез Иисус Христос, Който е изцяло човек и изцяло Бог, учениците са видели светлината, която инак би останала неведома за тях по всеки друг начин. Тук има тайнство, надмогващо всички думи, с които бихме се опитали да го опишем, и то се състои в следния „парадокс”: „Славата” на Сина, съзерцавана от апостолите, ни най-малко не накърнява трансцендентността на Отца.

В този смисъл няма никакъв разрив с Тората на юдеите, никакъв разрив с библейския Бог, Който е и този на исляма. Настоявам на това, тъй като през вековете са се натрупали толкова много недоразумения между трите клона на монотеизма, че днес ни е трудно да говорим на един и същи език дори когато говорим за един и същи Бог. А най-очевидният знак за приемствеността между Първия и Новия завет е присъствието, редом до Иисус, на Моисей и Илия, които, както уточнява Евангелието, разговарят с Него преди отпътуването Му за Йерусалим. Моисей, човекът, дал Тората, и Илия, големият пророк. Моисей, видял Неизгарящата къпина, и Илия, отнесен на небето с огнена колесница. И двамата са имали привилегията да се доближат до Светлината и опитът на апостолите е в пълна приемственост с тях.

Преобразяващ и разтърсващ опит, който няма нищо общо с чистото наблюдение. Те виждат преобразения Иисус, ала не биха могли да го видят, ако не бяха в същото време преобразени. Никой не може да види Светлината, ако не е обитаван от нея: тази истина е константа в християнската мистика, както и в юдейската и ислямската мистика. Да видиш не означава да се стремиш да видиш, воден от някакъв дух на любопитството или желанието. Визията не е илюзия, нито е просто констатация на факта. Тя е съпричастност на божествените енергии, тя е обръщане в същинския смисъл на думата: преобръщане на цялото битие, на всички негови ценности. Нашата мелкитска литургия го напомня в служението на Преображение, което е било за апостолите въвеждане, истинско възраждане, подготвило ги за „входа в Йерусалим”, тоест за Страстите. За нас Преображението е вече обещание за Възкресението, тъй като то възвестява едно въздигане, изкуплението на „плътта” на човека, който оттук насетне е обитаван от божествената Светлина.

Страдание и прозрачност

Защо на Изток имаме подобно възприятие за нещата, което някои с лекота биха определили като „спиритуализъм”? Историческото и рационално обяснение веднага би се позовало на вековете на страдание, каквато е участта на повечето християнски Източни църкви: гонения, статут на по-нисши или на малцинства под господството на исляма, кръстоносни походи (а те са били за нас източник на беди, не на освобождение!), убийствени разделения и т.н. Затова всички тези несгоди са ни отпратили в един свят на светлината, на набожността, на иконите и небесните песнопения в опит да избегнем злочестината, трудна за понасяне. Аз обаче въставам срещу едно толкова опростенческо възприятие. Разбира се, че тук, както и другаде съществуващите религии биха могли да бъдат опиум за народа, ала не това е било най-същественото. Отговорът според мен се съдържа в Светлината и в Преображението, в обещанието за обожване, позволяващо на човека да понесе всичко без страх, което позволява и на апостолите да се подготвят за Страстите.

В източния дух страданието не се отрича, ала не се и възвеличава под претекста, че би трябвало да оценим онова, което ни е помогнало да оцелеем. Не, то е като жило в плътта, ала не е най-същественото в плътта ни. То е случайност в човешкото съществуване, тъй като в основата си е обитавано от Светлината. Ето защо нашият източен Христос не е този победител на Кръста, скръбен и окървавен, какъвто често го изобразяват на Запад. Той, напротив, ни гледа в очите, с вдигната глава в знак на победата, с широко отворени ръце в знак на подкана. Кръстът Христов е тук по-малко важен, отколкото Славата Му, и кръстът губи характеристиката си на инструмент за римско мъчение, за да възвърне силата си на универсален символ: мистичният вертикал и земният хоризонтал се кръстосват, за да кажат, че „Словото стана плът” и цялата наша плът носи божествено призвание.

Самият принцип на иконата пребивава в тази реалност: изначалната интуиция, че „материята е „бременна” със Светлината, намира тук най-бляскавото си потвърждение. Иконописецът ни най-малко не се стреми да ни даде интерпретацията си на една или друга сцена, а основната му грижа е да „обърне” вътрешния си поглед, за да стане обръщане чрез молитвата. Всеки етап от това начинание намира отзвук в слой от цвят, докато прозрачността на иконописеца не намери отражение в прозрачността на живописта.

На Запад понякога имат усещането, че източното изкуство на иконата е твърде статично, че е сковано от неизменни норми, че всички творби, третиращи една и съща тема, си приличат. Нищо не е по-измамно! Една икона никога не предава същото нещо, което и някоя друга, защото истинският иконописец влага в изкуството си своя собствен духовен път. Резултатът не е художествен продукт, красиво изображение, а живо присъствие. При нас, източните католици, иконите присъстват във всяка от нашите къщи, във всяка от нашите църкви: те дълго време са били катехизисът на бедните, когато онези са били неграмотни, и аз често ги използвам като подкрепа в проповедите си. Ние ги докосваме, целуваме, съзерцаваме ги с онази радост, с която гледаме как децата играят: чист живот, чисти мигове на възвисяване, чисто чудо на снизхождането на Божия Дух! Тези икони, които населяват всекидневието ни, винаги са съпровождани от малко кандило, което денонощно напомня за Светлината на Таворската планина. Ето защо и първата икона, изписана от всеки иконописец, е тази на Преображението: това откровение на Божественото Присъствие в сърцевината на материята е в основата на цялото му изкуство. Западният живописец работи с формите, за да може да влезе в притежание на нещата чрез погледа, който той проектира върху обективирания свят. Иконописецът работи над самия себе си, за да разкрие божественото призвание на битието си, това на всяко човешко лице, а сетне и това на Христос, както и на целия свят, обетован за Светлината.

Изкуплението на света и на плътта: неслучайно разказът за Преображението е последван в Евангелието от историята за изцеряването на бесноватото момче. Все едно че този разказ е имал една-единствена цел – да излекуваме света.

Да излекуваш света! Не е ли това мегаломания, словесен делириум? Не, това е нещото, към което ни призовава Иисус. Да излекуваш, ни повече, ни по-малко. Често си мислим, че ни е дадено само да обгрижваме, че онова, което можем да сторим, е само незначителна капка в морето на страданието, че в крайна сметка „нищо не може да се направи”. Ала Иисус, слизайки от планината след Преображението, извършва акт на изцеляване и ни подканва да Му подражаваме. Благодарение на опита, който са имали на Тавор, учениците са били в състояние да излекуват детето, им казва Той направо. Наистина, могли са, ала не са го сторили, защото им е липсвало достатъчно доверие. Не доверие в самите тях – как онзи, който се познава малко, би могъл да има доверие в силите си? Става дума за доверие в тази Светлина, която те са усетили и благодарение на която всичко е възможно за повярвалия. Всъщност учениците не са запомнили едни думи на Иисус, изречени на Таворската планина, а тъкмо тези думи би трябвало да чуем, ако знаем да слушаме: „Станете и не бойте се!”. Страхът, това е големият противник. Страх от самите нас и нашата немощ, страх от другите и техните скрити намерения, страх от целия свят, който държи всекиго от нас като затворник, което предизвиква и бурната ни реакция. А насилието поражда страх, оправдаващ насилието… Колко пъти народите са се впускали в тази адска спирала тук, на тази земя, която наричат свята, но не престават да я оскверняват! Да победиш страха, за да се възцарят мир и справедливост, такава е спешната необходимост, на която отговаря Преображението.

В тотално функционалния свят на постмодерността тази визия на преобразения Христос изглежда неразбираема, твърде възхитителна е, за да бъде автентична, изглежда дори смешна. Често самите християни не знаят как да изтълкуват този необичаен и смущаващ разказ. Ала голямата мистическа традиция винаги има връзка с реалния живот. Сещам се например за Андрей Критски, който ни напомня, че божественото слово, чуто от учениците на Тавор, означава всъщност „сторете каквото Той казва!”.

Да бъдеш християнин не означава да изслушваш само благоговейно красивите проповеди или да изчиташ от кора до кора Евангелията. Да бъдеш християнин не означава да поддържаш едно или друго мнение, а да претвориш на дело заповедното слово. Ала кое слово, какви всъщност са заповедите на Иисус, пита пак Андрей Критски? И отговаря: те са шест, изброени в Евангелието на Матея:

Защото гладен бях, и Ми дадохте да ям;
жаден бях, и Ме напоихте;
странник бях, и Ме прибрахте;
гол бях, и Ме облякохте;
болен бях, и Ме посетихте;
в тъмница бях, и Ме споходихте.[2]

Съзерцанието на преобразения Христос не е бягство в сакралното или в миналото, напротив, за мен то е спешна необходимост. Защото е единствената храна, която може да ми даде сила, за да преобразя света.

Емил Шуфани (род. на 24 май 1947 г.) е архимандрит от Гръкокатолическата мелкитска църква. Роден е в Назарет, има арабски корени и е френскоезичен – баща му е мелкит, а майка му е православна християнка. Известен богослов и активист за мир в Близкия изток, той е автор на проект за израелско-арабско помирение. Носител на френската награда за юдео-християнско приятелство (2014). Автор на книгите: Пътуване в Галилея (1999), Християнски служения (2004) и др. Предложеният тук текст е от книгата Célébration de la Lumière, Albin Michel, 2001, p. 9–31.

Архимандрит Емил Шуфани; Превод от френски: Тони Николов