В абстрактната формулировка на заглавието на статията е заложен възможен модел за преодоляване на продължителната вътрешнополитическа криза. Играта на думи въвежда две понятия – съответно „абстрахиране“ и „абстрахиране от абстрахирането“ – въз основа на които е изградена основната теза. От тази гледна точка е необходимо в началото да изясним какво имаме предвид под „абстрахиране“.
Касае се не само за политиците, но и за онази част от обществото, която си позволява да използва публичната трибуна, за да отстоява активната си гражданска позиция. Ако вие като автономен индивид (с право на свободен избор и на пряко или непряко политическо участие) сте представител на дадена партия (на висшето ѝ ръководство, на средния ешелон или на нисшите ѝ структури), ако сте анализатор или изследовател на политическия процес (журналист, блогър, политолог, социолог, антрополог), ако в качеството си на експерт пожелаете да получите достъп до властова позиция, за да подпомагате реализацията на дадена секторна политика, дори ако сте платен трол, въобще ако сте човек, позволил си да изрази на глас това, което мисли, във всички изброени случаи вие ще попаднете в една напълно идентична ситуация: вашето мнение няма да бъде мислено като ваше собствено мнение. Вие ще бъдете идентифициран като част от определен кръг, припознат като автентичен изразител на отстояваната позиция. Така тази позиция няма да се възприеме като ваша собствена. Най-лошото и най-важното в случая е, че никой няма да обърне внимание на нейната същност, на идеята, на тезата, на съдържанието, на експертната оценка, на потенциала за преодоляване на проблема. Тук идва последната стъпка от вашата вербална публична екзекуция – по ваш адрес се изсипва широк набор от епитети, тоест от дискурсивни категории за очертаване на образа на врага. В това отношение индивидуалното въображение е бедно спрямо богатството на речника на политиците, но все пак трябва да дадем поне няколко примера. Вие бихте могли да се окажете „корумпиран гербаджия“, „соросоид и грантояд“, „жълтопаветник“, „путинист от кръга на Копейкин“, „чалгар“, „мафиот“, „мутра“, „олигарх“, „крадец“, „червен боклук“, „еничарин от групата на олигарха Пеевски и част от модела Кой?“, „крепител на Сарая и на обръчите от фирми“, „родоотстъпник“, „(национален) предател“, „гей“, „толераст“ и т.н. Списъкът може да продължи до безкрайност, ала изброените примери са достатъчни, за да изпълнят своята илюстративна функция. В настоящия текст дефинираме като абстрахиране момента, в който една партия или част от нейния управляващ елит заклейми с епитети (в горепосочения смисъл) друга партия, нейни отделни лидери и представители, както и момента, в който дадена партия заклейми видни обществени фигури с авторитет, професионален опит и експертиза като принадлежащи към даден политически, икономически, олигархичен или престъпен кръг. Тезата, която застъпваме, е, че абстрахирането е съществен фактор за задълбочаване на кризата, а пътят към нейното преодоляване преминава през абстрахиране от абстрахирането, тоест през отхвърляне на трайно наложилата се тенденция да бъдат неглижирани и реторически дисквалифицирани определени значими обществени групи по субективни причини, или казано малко по- теоретично, поради причини, които са чужди на рационалния избор в политиката. За да завършим формулировката на тезата, трябва да добавим, че от 2021 г. насам наблюдаваме процес на влошаване на качеството на демокрацията в България, тъй като в крайна сметка абстрахирането се изражда в завоалиране и делегитимиране на релевантните конституционосъобразни институционални процедури. Аргументите в подкрепа на така очертаната постановка са многобройни и се налага да ги редуцираме съобразно степента на тяхната актуалност.
Напоследък много се говори за последното решение на Конституционния съд. Неговата правна страна е от компетентността на юристите. В периода от приемането на Конституцията през 1991 г. до началото на протестите от 2021 г. задължителна аксиома в публичния дискурс беше, че решенията на КС не се коментират, а се изпълняват. И нито един авторитетен политик не си е позволявал да твърди противното. Сега настъпи коренна промяна на ситуацията. Недоволството на архитектите на поправките в основния закон е форма на институционално абстрахиране. В случая то се изразява във вербална обсесия и не е в състояние да повлияе върху постигнатия краен резултат. Каналният ред за довършване на конституционната реформа преминава през свикване на избори за ВНС и през намиране на широка обществена и политическа реформа. В реалността обаче дебатът е коренно различен. ПП и ДБ хвърлят вината върху статуквото на Борисов и Пеевски, което е завладяло КС и се е бетонирало във ВСС. ГЕРБ не спира да напомня колко бързо и под какъв натиск са били приети промените, как не са взети предвид професионалните становища на съдиите, прокурорите, академичната общност, различните заинтересовани страни. Материята е обширна, изисква юридическа експертиза, не е подходяща за популярните медийни формати, в които се разисква. Ако положим събитието в координатната система на настоящия анализ, ще видим, че абстрахирането обслужва състоянието на застой, доколкото стимулира конфронтацията в една твърде специфична ситуация, налагаща да се търси максимално широк политически и обществен консенсус за довършване на съдебната реформа. Същевременно проблемът се състои в това, че то не е само вербално, а е свързано със защита на персонални позиции и лоялности в структурата на съдебната система. Границата между законната власт на висшия магистрат и склонността му към злоупотреби вече е изтъняла съвсем поради обстоятелството, че именно на този терен е изтъняла съвсем и границата между абстрахирането и абстрахирането от абстрахирането. Използваната тавтология придава лаконично звучене на фразата; в случая не става дума за някаква самоцелна и безсмислена словесна главоблъсканица, доколкото в началото бяха дадени предварителни пояснения. Въпреки това допълнителната детайлизация би опосредствала взаимовръзката между абстрактното и конкретното: битката за конституционна и съдебна реформа е доста оспорвана и от години се провежда едновременно на две нива – институционално и вербално. Видимостта извежда на преден план победата или загубата на вербално ниво. То е доста повърхностно, при него се развиват манипулативните техники за очерняне на опонента, тоест постига се това, което нарекохме „абстрахиране“. В дълбочината си обаче битката е между крепителите и противниците на статуквото по върховете на независимата съдебната власт. За всеки висш магистрат, облечен в тога, не представлява трудност публичната артикулация на постулата за отстояване на върховенството на закона. Сферата е деликатна, защото когато говорим за „абстрахиране от абстрахирането“, трябва ясно да посочим обекта – дали се касае за конституционната реформа, или за противодействието, което тя среща в лицето на магистратите. При първия вариант начинанието от политическа позиция да обвиним в злоупотреби представителите на правораздавателната система изглежда рисково. При втория – рискът е да легитимираме функционирането на порочните практики. Ако си послужим с остарялата метафора на бившия френски посланик Ксавие Лапейр дьо Кабан, при първата опция „абстрахиране от абстрахирането“ би означавало да признаем, че „гнилите ябълки“ са годни за консумация, а при втората – да ги изплюем заедно с крехкия консенсус, който е необходим за преодоляване на дълбоката политическа криза. Двете опции са неблагоприятни и са равнозначни на участие в т. нар. игра с нулев резултат. Връщайки се отново към тънката граница, констатираме, че по отношение на съдебната реформа тя е застрашена от разпад. Въпросът е как при тези екстремални условия да съхраним границите на политическото.
През есента ще наблюдаваме поредния сезон от сериала на българската политическа криза. В него видимостта е налице и темата за абстрахирането е доста по-опростена в сравнение със ситуацията в съдебната система. 50-тото Народно събрание се провали, защото вместо да търсят коалиционни взаимодействия за съставяне на правителство, партиите чертаеха разделителни линии. ГЕРБ искаше да направи самостоятелен еднопартиен кабинет и да се възползва от протекцията на ДПС, за да завладее почти цялата държавна власт. Така философията на абстрахирането в партията на Борисов придоби синтезиран вид в мантрата „ние няма да подкрепим нито втория, нито третия мандат“. От ПП -ДБ опитаха да се представят като единствените, които имат монопол в борбата с корупцията. Това беше първата основна (и при това доволно обидна) форма на абстрахиране спрямо всички останали парламентарни групи. Последваха допълнителни условия за приемане на действително важно законодателство, които не без основание бяха изтълкувани като отклонение от конституционната процедура за съставяне на правителство. БСП и ИТН заложиха на идеята за експертен кабинет, но тя беше силно маргинализирана с внушението, че независимите експерти са фигуранти на мандатоносителя и на мнозинството от подкрепящите го депутати. Партия „Възраждане“ се е капсулирала в своята блестяща самоизолация. Процесите в ДПС засега остават неясни, но крилото около Пеевски очевидно иска да бъде патерица на Борисов и заедно с ГЕРБ да изолира ПП – ДБ от участие в управлението. Току-що изброените линии, по които протича политическото абстрахиране, са добре известни в публичното пространство. Аритметиката сочи, че при следващите парламентарни избори (през есента, зимата, пролетта, другото лято и т.н.) кабинет няма да може да се формира без това, което условно нарекохме „абстрахиране от абстрахирането“. За да се преодолее кризата, първо трябва да се заровят томахавките. Колкото по-късно се стигне до етапа на консенсуса, толкова по-тежки ще бъдат компромисите. А крайният резултат може да е силно разочароващ. Докато механично повтаряме дежурното обяснение за кризата на легитимността, нараства вероятността да възникне още по-тежко предизвикателство, свързано с генерален отказ от демокрацията не само като работещ инструмент, но и като политически режим. Начинът, по който сега се прави разграничението между нормативното и прескриптивното (предписващото) начало, не изглежда достатъчно демократичен по своята природа. А от своя страна автентичният либерален реформаторски дух изисква съобразяване с нормата. Дистинкцията все още не е добре очертана и това предполага да ѝ се отдели повече внимание.
