Semper Idem, Джордже Лебович, превод от сръбски Жела Георгиева, издателство „Унискорп“, 2024 г.
Когато през 1963 г. излиза репортажът на Хана Аренд за „баналността на злото“, сръбският автор от еврейски произход Джордже Лебович е на 35 години и последната книга в живота му – автобиографичната Semper Idem („Унискорп“, 2024) – навярно тепърва започва да зрее в съзнанието му. Този процес ще се окаже дълъг за завърналия се от Аушвиц две десетилетия по-рано писател, драматург и сценарист – почти единствен оцелял измежду многото роднини, близки и приятели, намерили място в романа. След като прекарва в Израел почти целия период на следващия най-кървав конфликт в региона – югославските войни – Лебович отново ще се завърне, този път за да завърши окончателно мемоара за своето детство. Писан буквално до смъртта му и излязъл година по-късно, през 2005 г., Semper Idem ще се окаже лебедова песен – внушителен, мащабен, монументален опус на израстването в Кралство Югославия в годините преди Голямото сгромолясване (както Лебович нарича Холокоста). Книгата ще адресира не само преживяното непосредствено преди и по време на Втората световна война, но индиректно и всичко онова, което се е повторило и в десетилетието преди новото хилядолетие в „нашия неотдавнашен „караказан“ (десетте години на свирепа лудост и унищожение)“.
В трактовката на Аренд, която отразява процеса срещу Айхман, злото не е изключително и по шекспировски дълбоко и титанично – то е плод на отсъстваща автономност и морална независимост, следствие на автоматично, повърхностно и безлико служене на чужд дневен ред. Във версията на Лебович злото е semper idem – „все същото“, както гласи надписът върху евангелската църква в родния му Сомбор. То няма един зрелищен носител: семето му е пръснато във всеки един човек и покълването му там най-често е обвързано с глупостта, която го задвижва и захранва, повтаряйки се постоянно в човешката история. Такива – глупави – са и напразните „благородни“ извинения на злото, които ще изрече една от лелите на героя в опит да рационализира извършваните злодейства. С думи, досущ като излезлите от устата на Айхман:
Несправедлив си. Не всички войници и жандармеристи са извратени, много от тях само са изпълнявали заповеди. Вярвали са, че постъпват правилно, за доброто на отечеството.
В крайна сметка според Лебович злото няма осмислена и значителна причина – то се самопоражда там, където добротата (която в романа ще бъде поставена по-високо дори от любовта) не успява да се прояви. То е отвъд причинно-следствената рационализация. В този смисъл обяснението на писателя за ужасите на Втората световна война остава може би едно от най-смислените и покъртителните, изричани някога: „Злото беше сторено, за да бъде сторено зло“.
Не от злото започва и не върху него е фокусът на тази книга обаче. Именно това я прави толкова въздействаща и я отличава толкова силно от много други романи за онова време. Лебович започва разказа си от рая, от усещането за личния рай, в който живее като малко момче, и макар движението неизбежно да е към ада, той нито за миг не позволява историята за него да ни погълне. Напротив, разказите за жестокостта и насилията на Втората световна война са ограничени буквално до бегли споменавания, кратки репортажни бележки, стегнати постфактум резюмета или до виденията на момчето-разказвач, наследило способността на своите предци да предвижда смъртта. Смъртният ад е представен на фрагменти, пръснати насред житейската светлина. Защото светлината и лекотата не напускат нито за миг тази безкрайно лична история. Колкото и Лебович да твърди, че „нито един рай не трае вечно, особено нашият собствен“ и че винаги ще носи Ада в себе си, книгата му в крайна сметка го опровергава – нейният послевкус е съзвучен с онова, което героят изрича веднъж уж като лъжа, за да успокои едно преживяло Кристалната нощ момиче: а именно, че „светлината винаги надделява“.
Силата на тази книга е тъкмо в това, че злото е оставено встрани, оставено е да предстои, да бъде предусещано, да се събира на малки ручейчета, които някой ден ще се слеят в неудържим, повличащ всичко по пътя си мръсен порой. „Задава се голямо зло“ се превръща в мантра, в буреносен облак на хоризонта, но тук, отсам, сцената е предоставена на обикновения живот, който продължава да се играе – с неговите битови обрати и празници, със сложните семейните отношения и безобидните дрязги, с училищния живот и приятелствата, с поводите за радост и преодолените трудности, с приятелството и невидимата мрежа от любов и добрини. Поредицата загуби в актьорския състав на този живот няма да го сломят, низът от смърти няма да спре цъфтежа в овощната градина на дядото на момчето, който по ирония на съдбата носи същото първо име като това на Хитлер. В опит да се съхрани достойнството на човешкото, островите на нормалност ще бъдат откривани до последно насред нарастващия брой страшни истории, зловещи инциденти, нови човекомразни закони, погромите, безпомощността и страха. Именно в съзнанието за този немислим контраст се крие скритата трагична сила на тази книга – избирайки да разказва най-вече за светлото, Лебович потъмнява още повече онова, останало извън разказа му.
Остроумна, иронична, на много места дори смешна и забавна, Semper Idem ни отвежда в дълбините на „баналното“, за да ни разкрие тъкмо обратния смисъл на всекидневието и десетките герои в него – колко пъстри, сложно замесени, завладяващи в несъвършенството си са хората. Защото, както осъзнава порастващият протагонист, „всеки човешки живот е единствен, всеки е различен от другия“. Всеки един от многото образи, дори и най-епизодичните, е живописен и специален сам по себе си. Особено силни обаче са тези на мъжете в разширената фамилия на героя, чиито проницателни, остроумни, пиперливи в земната си мъдрост мисли героят записва в специална тетрадка. Разговорите му с тези роднини – за етически и философски категории, за книги, за оцеляването и съпротивата, за съществуването на бог, за волята и промисъла, и изобщо за всичко човешко – съставляват важна част от книгата. Чрез тази пъстра, жива реч Лебович гради цели системи от възгледи, концепции, мирогледи – едновременно противоречащи си, но и странно съвместими, наместващи света подобно пъзел. Всичко е важно. Всеки акт и всеки жест е значим сам по себе си, точно както според обяснението на бащата режисьор на героя:
В драмата не може да има второстепенни събития. Всичко е важно. Морето се променя от едно-единствено хвърлено камъче. Така е в театъра, а и в живота не е по-различно.
Лишен от ненужна мелодрама и сантименталност, но безкрайно чувствителен и въздействащ. Излагащ стереотипи само за да ги предизвика и опровергае. Благосклонен към слабостите и проницателен за отличителното у всеки един човек. Такъв е автобиографичният герой на Джордже Лебович, такъв е и романът му Semper Idem, описващ едно силно мултикултурно, разнородно до невъзможност за разплитане общество в онзи ъгъл от Кралство Югославия през 30-те и 40-те (място, което в края на хилядолетието отново ще премине през своя етнически Холокост). В описаните от писателя Загреб и най-вече Сомбор съжителстват евреи, сърби, хървати, унгарци, шваби, словенци, словаци и т.н. Принудено да се мести от дом на дом след развода на родителите си, момчето ще ни направи съпричастни на редица смесени семейства, в които евреи се женят за християни от всички деноминации, яде се свинско, празнуват се поред всевъзможни празници, говорят се куп езици и се отправят молби към богове с различни имена. Този човешки Вавилон ще се окаже здравословен, ще осигури връзки, които да устояват до последно на разделението. Затова и опитите (и от страна на евреите, и от страна на другите) да се обяснява случващото се с тях с различието им, с това, че евреите са повече от другите, че са специални, ще срещне гнева на пастрока на героя:
– Глупости! – изтръгна се от него, сякаш говореше друг човек. – Какво значи евреин? Нищо, абсолютно нищо. Раса, вяра, нация: всичко е чиста измислица. Всичко! Няма по-различна кръв и няма по-различни богове (…) Всички хора са едно месо, една кръв и извадени от един и същи съд.
Точно така, както винаги „в този свят ще има антисемитизъм, защото за него изобщо не са нужни евреи“. Изумителен е броят на героите и сюжетните нишки в тази книга. Лебович обаче ги удържа до края, дори когато в собствената ни читателска памет тези нишки изтъняват и започват да се губят по време на прочита. „За мен паметта е дар Божи, а забравата – най-голямото наказание, което може да сполети не само отделния човек, но и цели народи“, признава той. Неговото момчешко аз – несвойствено мъдро за възрастта си, саможиво, вглъбено, ценящо самотата си, със самобитен характер – ще остане единственият носител на тази памет, способен да я предаде. И докато пастрокът му е казвал: „Човек е най-силен, когато е сам“, а баща му: „Човек е най-слаб, когато е сам“, героят в този мемоар ще стигне до извода, че и двамата са прави. И че дори в самотата на оцеляването си ние винаги сме заобиколени от многото наши мъртви.
И нека тук за финал си припомним образа на прислужницата Анушка, която вярва безпрекословно във всички истории и настоява те да бъдат винаги с щастлив край. Потънал в скръбта от задаващото се зло, героят си мисли:
Мила моя Анушка, простенах мислено, този път някой друг измисля сценария, а ТОЙ е най-силният и най-могъщият, ТОЙ е творецът над творците, съдията над съдиите, Великият Сценарист, когото нито ти, нито аз някога ще разберем.
И все пак, когато простоватата жена буквално се разболява при единствения му опит да ѝ разкаже „истинска“ история с нелицеприятен свършек, Лебович ще се съгласи да ги измисля оттук насетне така, с хепиенд, колкото и недостоверно от житейска гледна точка да е това. Да разказва историите така, че доброто все пак винаги да побеждава накрая.
