Те се родиха в гаража в средата на май – четири котенца, трите чисто черни, като бащата, а едното – със сиво и рижо в козинката, с цвят на сгур, като майката.
Гаражът не се използваше и целият беше оплетен с бръшлян, дядото държеше колата си на улицата. Вътре имаше тенекиен стелаж с кабели, сандъчета с гвоздеи, маркуч, стари автомобилни гуми, празни буркани, строшен телескоп, който служеше за дом на паяците. Стъклото на прозореца отзад беше счупено и тъкмо през него котенцата се измъкваха на двора. Захващаха се с лапички за бръшляна и за секунди се спускаха на земята, като акробати.
– Налей им мляко – каза бабата на дядото, като ги видя да търчат. Дядото извади едно шише мляко от хладилника, погледна срока му на годност, изсипа го в стъклена купичка и го отнесе отвън, до пейката от задната страна на гаража. Котенцата, като видяха дядото, се спуснаха презглава, изкатериха се по бръшляна, метнаха се през счупения прозорец и потънаха в тъмното. Но скоро отново бяха навън. Детска им работа. Закачаха се с цветята, опитваха се да настигнат някоя муха, чудеха се на охлювите. А пътьом изпиха светкавично и млякото.
За събота и неделя на гости пристигна внучето. То много се зарадва, като разбра, че има котенца, клекна до чешмата и ги зачака да се покажат. А те сякаш разбраха, че този отвън е на техния акъл и скоро наистина се подадоха. Отначало се държаха на разстояние, но към края на деня вече се допираха до ръката му, а то ги галеше по гръбчетата.
Възбуден от приключението с котенцата, малкият трудно заспа. Наложи се дядото да излезе от входната врата и да чука отвън силно с юмрук по нея, а бабата през това време, докато подпъхваше завивката под раменете му, да му обяснява, че ей сега виж какво стана, като не заспива, дошъл е Торбалан и добре че дядото го спира да не влезе.
Най-сетне детето заспа.
Когато на другия ден родителите му дойдоха да го вземат и майката разбра за котенцата, тя се приближи до майка си и я помоли отчетливо малкият да не си играе повече с тях.
През почивните дни детето пак дойде, искаше да си играе с котенцата, но котенцата не се показаха.
– Къде са котенцата? – попита баба си.
– Че кой ги знае къде са – отвърна тя. – Торбалан пак идва тия дни, може той да ги е взел.
Детето се натъжи, затвори се в себе си, добре че се сетиха да му пуснат по телевизора детско.
На следващата сутрин малкият беше изключително сериозен. Докато закусваше на масата, без да се пазари, изведнъж погледна баба си право в очите.
– Торбалан е пълна измислица! – каза той.
– Яж, яж! – заповтаря в речитатив баба му, но отмести поглед от настойчивите кристални детски очи.
Дядото през това време пушеше на терасата – цигара от цигара.
