„Колекционерът“, Джон Фаулз, превод Владимир Германов, изд. „Колибри“, 2024 г.
Романът излиза в началото на 1963 г. или година и половина след смъртта на Хемингуей. Възможно е девиациите на големия американски писател да имат връзка с девиациите на главния герой в книгата – психопата Фредерик Клег. Но тезата е недоказуема. Недоказуемо е и дали Джон Фаулз има нещо общо с получилия през 1962 г. Нобелова награда Джон Стайнбек. Но така или иначе, факт е, че през същата тази 1962 г. Фокнър умира, а Селинджър спира да пише. Космическата епоха и Карибската криза вече са започнали, ала (донякъде и заради тях) Литературата преживява поредната си криза. От ден да ден става все по-трудно да се говори хем умно, хем интересно. Глобалните наративи – за Любовта и за Войната, стават все по-неустойчиви и при все че след епохата на Томас Ман идва епохата на Гюнтер Грас (а на изток – на Шолохов), е още по-трудно да се удържа единството на големите епически платна. Разломът между интересите на т.нар. „широка“ публика и на „професионалния“ читател става все по-дълбок и може би съвсем скоро ще се създаде нишата, в която ще се появи магическият реализъм. „Сто години самота“ вече хлопа на вратата. През 1963 г. все още никой не знае, че тази книга се пише[1], но ароматът ѝ ухае из въздуха. Лудостта на полковник Буендия трябва да срещне свои побратими. Трябва да се разколебае идеята за нормално и онова, което Флобер и Достоевски не са свършили през шейсетте години на XІX век, ще трябва да се свърши сега, сто години по-късно. Пак ще е реализъм. Но ще е нов. Ще е модерен реализъм…
Вероятно подобни въпроси си е задавал трийсет и седемгодишният Джон Фаулз, докато е пишел първия си роман. Доктор по филология на Оксфордския университет, лингвист, перфектно владеещ немски и френски, явно е търсел „служебен“ вход, през който да влезе в модерното и същевременно класическо повествование. След издадените шест-седем години по-рано „Лолита“ (1955 г.) и „Светът на секса“ (Хенри Милър, 1957 г.) се оказва, че има такъв път. Най-малкото защото границите между нормалното и патологичното стават все по-условни и всеки от нас лесно би могъл да се озове от обратната страна на една друга „желязна“ завеса, тази на лудостта. Доказва го и Кен Киси с „Полет над кукувиче гнездо“ (1962 г.).
Струва ми се, че тези подробности са особено важни, ако искаме да разберем що за сюжет е зловещият (и едновременно с това – съвършено човешки) разказ за психопата, отвлякъл умна, млада и красива художничка. Както и разговорите му с нея. Защо преминават през всички възможни емоционални регистри – от крайната омраза през хладната антипатия и споделената скука до магнетичното привличане и – което е по-важно – защо тези така неестествени, но и така майсторски конструирани разговори ни напомнят за диалозите в едно „класическо“ семейство? Дали защото всеки е заложник на другия? Или защото освен виновни, всички ние сме и изкупителни жертви? Та нали, когато баща ти, бягайки от майка ти, която е безспорна уличница, загине при автомобилна катастрофа, кой знае колко далеч не можеш да стигнеш. Пък и ако си роден с фамилията Grey, животът ти няма как да не е обречен на безлична сивота. Дори да удариш джакпота и да спечелиш 73 091 лири (по онова време – цяло състояние), щом си се появил на този свят сив, няма как да бъдеш ярък. И съответно – в желанието си да бъдеш забележим, няма как да не си жесток. Да си сив, бездарен и жесток почти винаги е едно също, сякаш ни казва Джон Фаулз, като тайничко се опитва да ни подскаже, че не е точно така и че трябва да имаме емпатия (или поне разбиране) и към персонажи като главния герой в романа му.
Не е съвсем ясно дали това е парадоксът на новата модерност, или подобен род повествователни схеми се дължи на екзистенциалисткото влияние на Камю и на Сартр. А така също не е ясно и защо превръщаме обичаните от нас неща в експонати от една абсурдна колекция. Може би, защото обичта е изкуство, в което никой не ни е посветил. Никой не ни е казал, че предметите могат да бъдат „наши“ по много начини. И че не всички от тях са хубави (правилни)… Защото трябва да има разлика между Бога, Когото наричаме „Отче, наш“, и пеперудите, които сбираме в нашия хербарий. Невинаги е лесно да я направим, ни казва „Колекционерът“, защото (за целта) е необходимо своеобразно посвещение. То започва с „Бесове“ на Достоевски. И завършва с „При закрити врати“ на Сартр. И прилича на врящ казан, в който четящият човек разбира (или най-малкото усеща), че отвсякъде е обграден с литература. И че излезе ли от този казан, ще попадне в света на „нормалните“ хора, който е още по-кошмарен и още по-инфернален.
Като че именно за този ад; за ада на естеството, разказва Джон Фаулз. И за това, че трябва да има изходи от него. Или затова, че (вече е проверено) психопатията не е от тях.
Което е особено важно. Защото след финала на книгата се появява още едно момиче. То е „същото“ като вече мъртвата художничка Миранда. И ако животът е логичен, очаква го същата съдба… Същото отвличане, същият затвор, същите разговори, същата смърт… Освен ако самите ние не се появим в повестта и не се опитаме да я променим… защото Изход не може да няма.
[1] Ще излезе от печат през 1967 г.
