Една бърза бележка в началото:
Питат ме защо толкова се ангажираш с политически коментари, нали си режисьор, гледай си режисурата или пиши за изкуство. Отговарям – гледам си режисурата, репетирам непрекъснато и не пиша за изкуство, защото други пишат, а аз съм от страната на практиците, на тия, дето ги критикуват, не съм от критиците. Но нали като граждани постоянно сме призовавани да участваме в демократичния процес, та въпреки че ми пречи на работата, участвам – тревожа се, гледам да помогна с каквото мога. И, да, в това качество критикувам – гражданската критика към политическата власт е въпрос на дълг, но не в полза на тази или онази партия, а за да се отстоява независимия глас, който не изпълнява клакьорски задачи. Смятам, че истинската демокрация разчита точно на тези гласове, другото е пропаганда.
Но нека опитам точно от режисьорска гледна точка да анализирам тежката политическа ситуация, в която държавата попадна преди известно време и изгледи за излизане от нея няма. Кризата започна от оповестяването, че нещата не могат да продължават така и всички искат промяна. Затова ще нарека пиесата, върху която ще поразсъждавам, „Промяната“.
Имаше сборник с разкази на Уди Алън, наречен „Ако импресионистите бяха зъболекари“. Част от него бяха писма на Ван Гог до брат му Тео (известна е кореспонденцията помежду им), но Ван Гог не споделяше терзанията си на художник, а на зъболекар, който има същата артистична претенция към заниманието си – към пломбите, коронките, мостовете, към зъбния апарат на пациентите и към тяхната еснафска неотстъпчивост да приемат неговите творчески хрумвания в областта на зъболечението. Тази абсурдно иронична смяна на перспективата озаряваше смисъла не просто на творчеството, а и на живота въобще – на какво да се осланяме, как да не оставаме заслепени от собствените си пристрастия и предубеждения. В този ред на мисли можем да си поиграем, като разгледаме случващото се като пиеса – пак с ирония, но и с надежда, че така внезапно може да се изясни защо го докарахме дотук.
„ПРОМЯНАТА“.
Първо проверяваме дали авторът е упоменал жанра – трагедия, комедия, драма, фарс… Няма указание и това прави задачата още по-интересна – ще решим какво е, след като анализираме събитията. Сега – длъжни сме да отбележим, че точно жанрово определение може би липсва и защото авторите на пиесата са много. За едни е трагично, за други комично, трети настояват на гротеска, бурлеска. В по-широки културно-стилистични рамки произведението също се колебае – от Дионисиеви дитирамби до античен театър, от миракъл до моралитѐ, от Елизабетинска драма до „Буря и натиск“, от критически реализъм до манифест на соцреализма, от натурализъм до сюрреализъм, а може би говорим за постмодерен пастиш. Сигурно има защо да е толкова еклектично, един голям съвременен български писател отдавна забеляза, че чистите жанрове вече не съществуват.
Творбата е особена, но можем да приложим класически режисьорски подход и всичко ще се подреди. Можем да дешифрираме заглавието и посланието, като започнем с преглед на времето и мястото на действието, а след това, като се заемем с характеристика на действащите лица и тяхното поведение.
Време. Първата половина на двайсет и първи век. Земята е завладяна от климатични тревоги, пандемични бедствия и технологични иновации – последните скъсяват дистанциите, превръщат света в глобално село. Появява се колизия, която можем да опишем като темпорално-териториален парадокс, доколкото хората заживяват във виртуална среда, където ориентирите и по двете линии се губят. Появява се и изкуствен интелект. Оттам изчезват стабилните познавателни критерии, откъдето и моралните отсъждания стават съмнителни, но това не ги отменя, а ги радикализира. Разразяват се военни конфликти. Думи, определящи ситуацията и социалните нагласи, са „постистина“, „фалшиви новини“, „политики на идентичността“, „обратна дискриминация“. Традиционните авторитети и йерархии са атакувани, новото няма ясен образ, а е мозайка, която трудно се организира в цялост. Повсеместният дискомфорт търси спасение в различни акции – някои опитват да останат адекватни на съвременността, колкото и трудна за идентифициране да е тя, други търсят защита в собствена реалност, изградена според представите им за хармония и хуманна целесъобразност. Неслучайно романът, спечелил „Букър“, се нарича „Времеубежище“.
Място. България – държава със стара история, в чието начало се съчетават номадство и уседналост, изток и запад, езичество и християнство, но тъкмо защото историята е дълга, като най-трайна черта се откроява умението така или иначе да се оцелява. След безкрайно продължителни преселения и разселвания, след векове под чуждо владичество българщината не се затрива и това е повод да ѝ се придава ценност отвъд обикновените параметри за оценяване. Оцеляването може да е постигнато със спонтанни героични изблици, по-скоро с компромиси, най-вече с чужда помощ и зависимости, но такова или онакова, то е факт и стои най-високо, което прави моралната скала на добродетелите непотребна, понеже не е важно как ни има, а че ни има. Народопсихологията прави интуитивна връзка с универсалния философски възглед, според който господар е сляпата воля за живот, себевъзпроизвеждане и себеутвърждаване, а интелектът-слуга помага с естетически и етически приемливи оправдания на този изконен произвол. Българинът притежава самочувствие, произтичащо от уникалната му вродена житейска мъдрост, която се родее с най-проницателните умове на човечеството. Разбира се, макар населена с мъдреци и юнаци, България е подмятана от великите сили и в по-близката си история за значителен период е подвластна на съветския тоталитарен комунистически режим. Неговата принуждаваща утопия заличава и малките наченки на морален ред, съответен на модерните просвещенски схващания, и ги заменя с идеологически постулати, които фактически унищожават възможността да се върви в крак със западноевропейските образци на обществен договор. Режимът си заминава по силата на голямото историческо движение, но се оказва без изненада, че българите са оцелели и продължават напред. В посткомунистическия период объркването е дълбоко, защото, както споменахме, и политически, и икономически, и в собствено човешки план са нанесени фатални щети от предходното управление. Усещането за свобода и независимост води повече до злоупотреби, отколкото до отговорност на стопанин, а и истината е, че свободата и независимостта са химерични, защото кормилото остава у предишните водачи или у наследниците им, а техните опоненти разчитат пак на помощ отвън, където се и отчитат. Много българи емигрират, за да се осъществят и съхранят – отново начин за оцеляване на българщината. В по-голямата си част те не се интегрират в развитите чужди държави, а ползват тамошната система като източник на материални средства, докато вътре в себе си запазват предмодерните си почвенически убеждения и се надяват някога да могат да се върнат и да ги върнат. Неслучайно от чужбина масово гласуват в подкрепа на родните националисти. Има и такива, които се образоват в престижни университети и са готови да станат част от прогресивното космополитно общество, но дори те са амбицирани да разгърнат потенциала си не някъде там, а у дома. У дома, където националната гордост е накърнена, а корупцията е взела в плен всички сфери на живота.
С последното изречение докосваме причината пиесата да се нарича „Промяната“. Не може да се продължава така – с корупция и с накърнената национална гордост.
Действащи лица. Протагонисти са точно по-горе споменатите образовани или в чужбина, или според модерните стандарти българи, от чиито плакатни лозунги сякаш е изрязано и заглавието на обсъжданата драматургия. Антагонисти са представителите на статуквото – те по-скоро са възпитаници на тукашното, чието речно корито се е оформило и се оформя по силата на сблъсъците, произтичащи от конкретните нашенски реалности. Второстепенни герои са привържениците на едните или на другите – сред тях се наблюдава снобска суетност, маскирана зад добре звучащи благородни каузи, или пък селски тарикатлък, маскиран зад опазването на несъмнената положителна стойност, известна като „извечната предприемчивост и находчивост на българския ген“. А той е номадско-уседнал, източно-западен, езическо-християнски и най-важното – неунищожим, с него ние помагаме на себе си, но и на целия свят. Има и други второстепенни герои – те са представители на политиката на невъзможното, т.е. обещават пълна отделеност от всички и всичко, която ще превърне България в самодостатъчна съвършеност и само за цвят може някъде да се вее и руското знаме.
Особеното в конфликта между протагониста и антагониста е, че желанието за промяна на първия се изразява и от втория. Това означава, че борбата не е между развитие и застой, а между възгледите как точно да се осъществява промяната и най-вече кой да я осъществи.
Протагонистът обвинява антагониста, че симулира, докато фактически държи държавата в блатото на ретроградните обществени навици, а прогресивният хоризонт е само мираж. Антагонистът обвинява протагониста отново в симулация – симулация на компетентност и добри намерения, обвити в лъскави вносни опаковки, които крият липсата на съдържание и действителната корист на целите. В хода на взаимните обвинения главните герои дори разменят местата си и този, който е „про“, става „анти“, после пак се завъртат, после пак и объркването се задълбочава.
Въпросите, които възникват са:
Добър ли е добрият и как е добър – добър заради налично качество, което води до реални резултати, или само като заявено на думи разграничаване от лошия?
Лошият по собствен избор ли е лош, или има причини да се е оказал такъв, причините оправдават ли го, или все пак той носи лична отговорност?
Питанията са колкото конкретни, толкова и универсални – те се отнасят към персонажите във всяка пиеса. Това трябва да се има предвид. Режисьорът Крикор Азарян казваше, че всички герои винаги искат само едно – да бъдат обичани. Неговото наблюдение съвпада и с явяващото се във философската традиция от край време разбиране за основния човешки мотив – да бъдеш признат.
Откриването на индивидуалните желания е важен елемент от анализа и дава яснота за какво всъщност се води борбата, но не трябва да забравяме, че действащите лица все пак се ангажират с управлението на колективната енергия, с насочването ѝ в правилна посока – натам, където няма корупция и националната гордост не е накърнена. Тяхното собствено удовлетворение минава през решението на тази задача.
Това, което можем да установим, е, че и протагонистът, и антагонистът не обръщат внимание на контекста, с който започнахме, а той е много важен. Време и място на действието. Нито единият, нито другият си дават сметка, че въздействията на двата фактора са решаващи по отношение на ефективността на средствата за промяна.
За протагониста. Обречена е неподготвената атака срещу корупцията в страна, където институциите са тънък пласт прясно навалял сняг върху покрива на къщата, чиито основи са неофициалните отношения, благодарение на които домочадието е оцелявало откак се помни. Проява на опасна наивност е да не отчиташ, че атакуваш във време – посткомунистическо време, когато по инерция корупцията все още се възприема като справедлив бунт срещу тоталитарната държава, подложила на репресия личната инициатива и правото на индивидуално щастие и благоденствие. Освен това в редиците ти е пълно с агенти на старото задкулисие, които покрай теб вършат своята си работа. Няма как, ако тръгваш на война по този начин, да не се превърнеш във враг, защото лекарят, който оперира, без да знае диагнозата, историята на заболяването и необходимите етапи на лечение, става касапин – вместо да спасява живот, убива. Или пък, уплашен от собствената си шарлатания, зарязва лекарската мисия и на свой ред се корумпира, т.е. забравя за големите амбиции и гледа да подреди собствения си животец.
Обречено е и усилието да укрепиш националната гордост с евроатлантически подпори, когато светът се разкъсва от противоречия точно по тази ос (между неолиберално и консервативно) и заемането на принципни позиции изисква нещо повече от обосноваване с повърхностни лайфстайл предпочитания. Необходимо е истинско осъзнаване на сложността и отказ от лесни отговори. Смелостта и решителността не би трябвало да са плод на лекомислие.
За антагониста. Обречена е увереността, че флиртът с трайните феодални манталитетни нагласи на населението ще ти носи неизменен успех и лека-полека, с крадене и лъжи, примесени с бащина строгост и майчина грижовност, ще се върви напред, колкото да не изглежда, че съвсем сме спрели. Контекстът се мени, менят се и представите за благополучие, колкото и дълбоки корени да са пуснали традиционните възгледи. Няма как да затъваш в калта и да искаш крачката ти да е широка, налага се да почистиш, въпреки че калният уют изглежда вдъхва сигурност не само на теб, а и на мнозинството около теб. Все пак за кал говорим, може и библейска да я наричаш, но – кал. И ако не се осъзнаеш, сам ставаш причина да се явяват опоненти, които да изглеждат чисти и неопетнени на твоя мърляв фон. Няма как да не се задавиш със собствената си нечистотия. Промяната трябва да започне от теб.
Когато протагонистът и антагонистът проявяват нехайство спрямо незаобиколимите фактори, второстепенните герои, представляващи политиката на невъзможното, яхват това нехайство и предлагат неосъществими решения, които събират заблудени последователи. Виновни са главните действащи лица.
Има епизодици със слаби гласове, които адресират проблемите в тяхната дълбочина и сериозност, но не успяват да въздействат върху хода на събитията. По един или друг начин те вече са дискредитирани и не могат да генерират широко публично одобрение и финансов ресурс за кампания, макар политическото им говорене да е смислено. А дали биха изпълнили програмата си, ако им се дадеше шанс? Може би, но само ако са се поучили от грешките на победителите преди тях.
Има и невидими герои – те инвестират в останалите и стимулират определени процеси, за да обезпечат свои бизнес интереси, които превръщат във власт, а властта – в бизнес. Революционният патос е вълнение, което провокират, но само като стратегия в една цинична авантюра без илюзии. Най-вероятно цялата история ги забавлява дори когато губят, защото това разпалва хазартния им хъс. На локално ниво залозите са смешни, но това не им пречи да се сънуват като важни клечки в световната конспирация. Някои от тях натрупват богатства, но в описания контекст на време и място това не ги прави нещо повече от пациенти с мания за величие.
Ако се върнем към жанра на пиесата, след направения анализ май можем да го определим като антиутопия или дистопия. Двата термина се употребяват синонимно, но прякото медицинско значение на втория дава повече яснота за състоянието на нещата. Дистопия – ненормално разположение на тъкани и органи. Да, причини и следствия не са на местата си, мотивите са подменени, поведението не съответства на реалностите, логиката се губи. Но и антиутопия е точно, защото в нейното значение има катастрофално развитие на иначе уж благороден, но утопичен план.
По линия на промяната в пиесата „Промяната“, която анализираме, положението е такова.
Но нали приехме, че няма чисти жанрове, затова и определението ни не може да е окончателно. Още повече – краят на пиесата не е написан. Финалът е отворен. Остава режисьорът да избере накъде. Лично аз предпочитам да се отнасям с чувство за хумор и с надежда дори към най-горчивите сюжети.
