Доайенът на българската карикатура си отиде на 92-години. Публикуваме разговора с него в списание „Култура“ 1/2022

Хванали Езоп за брадата. Разговор с Генчо Симеонов

От кого сте се учили на карикатура? Вярно ли е, че сте ученик на Илия Бешков?

Не е точно така. По онова време, докато учех в Академията, той беше вече тежко болен. Да ми е преподавал два-три дни само, аз учех илюстрация. Ходеше и през лятото с палто, не се чувстваше никак добре. Не говореше с никого.

А как все пак се обърнахте към карикатурата?

Около две години работех във фабрика, когато напуснах гимназията. А напуснах, защото трябваше да работя, иначе нямаше как да се прехранвам. Тогава в завода имаше задължително „стенвестник“. Знаеха, че рисувам, и ме канеха да давам карикатури – на некадърници и по-мързеливи работници. Веднъж в завода дойде Теню Пиндарев[1]. Показаха му мои работи. Той веднага ми каза: „Ти си за нас! Ще те повикаме!“. И наистина после ми се обади и ме повикаха.

Спомняте ли си вашата първа карикатура? Независимо че оттогава е изминало доста време.

През 1952 г. излезе първата ми карикатура. Но не във в. „Стършел“, а във в. „Вечерни новини“. Беше посветена на английската политика, тогава имаше криза в минното дело. Бях изрисувал Джон Бул, събирателен образ, пред него образа на смъртта, запречила входа към минните шахти.

Имаше ли успех?

Харесаха я. Рисувал съм после какво ли не – банкери от Уолстрийт с дълги цилиндри или „неутралния Тито“, когото задължително поставях встрани на основната групаq и т.н.

Целият идеологически набор на епохата. А как се появяват при вас карикатурите?

Появяват се, както се появяват пилетата. Квачката ги снася, топли ги, мъти ги… И готово. В смисъл, че не чета нещо специално, не търся съвет от някого, който да ми помага. Вътре в мен ври нещо и хоп, изскача, без да го знам как. И става карикатура. Повечето от карикатурите ми се раждаха, без да съм ги търсил. Докато имам колеги, които се вдъхновяват от други хора на изкуството, учат се от тях, заимстват. Не съм заимствал от никого. От началото до края. Търсил съм си моя хумор, който като че ли е по-бамбашка. Мисля, че карикатурите ми имат свой собствен стил.

Не сте ли заимствали нещо от Бешков? Преподавал ви е закратко, но от карикатурите му?

Честно казано, не го харесвах като стил. Той рисуваше натурно. Фигурата е такава, каквато е в действителност. Онова, което даваше сила на Бешков, е виртуозното рисуване. Той е изключителен рисувач. Много добър е в щриха. А аз не обичам щриха.

А от кръга на „Стършел“? Нямахте ли там свой фаворит?

Не са ми влияли. Може би аз съм им влиял. Ние бяхме общо шест-седем души. Велин Андреев например беше много интелигентен художник, леко неутрален. Нямаше виртуозността на един Бешков, обаче правеше прекрасни карикатури. Георги Чаушов пък беше по-графичен, отличаваше се с много интересни хрумвания, в които имаше така наречения „виц“.

Кое беше важно тогава за българската карикатура?

Важни бяха вицът и рисунката.

Но не можехте да критикувате БКП, партията държава. По никакъв начин.

Не. Тъкмо това исках да ви разкажа. Велин Андреев бягаше от най-актуалната политика. Случваше се на мен и Чаушов да ни поръчат някоя „такава тема“. Бяхме големи тарикати. хванали бяхме Езоп за брадата и я изскубахме докрай. Иначе не можеше да се живее.

В началото в „Стършел“ главен редактор ни беше Челкаш, после Христо Пелитев, който много ни гонеше на тая тема. Накрая специално щом нарисувах някоя по-тумбеста фигура с крив нос, веднага ми нареждаше: „Направи му мустаци!“. „Защо?“ „Да не прилича на Тодор Живков!“ Много се плашеше аз да не нарисувам Живков, а него да не викат в Политбюро.

Гонели ли са ви за карикатура?

Караха ми се само. Тодор Цонев го гонеха, арестуваха го, може и да са го били. А иначе имаше някои малки хитрини. Рисуваш империалистите, а покрай тях езоповски минават и други неща.

С кои сатирици от кръга около „Стършел“ бяхте най-близък? Станислав Стратиев? Или Марко Ганчев?

Правил съм шаржове и рисунки за техни книги. Със Станислав Стратиев бяхме много добри приятели, той живееше наблизо. Той написа цяла пиеса, благодарение на мен – на едно мое сако, което си купих от „Женски пазар“.

Да не би да говорите за „Сако от велур“?

Точно така. Видях на пазара един шивач, който изработваше подобни дрехи. Виси на пазара такова сако. Викнах му: „Байо, може ли да направиш едно сако и на мене?“. „Може – казва той, – ела след пет дена.“ Отивам, купувам го. Тогава се събирахме във „Феята“ на „Цариградско шосе“, вече я няма, разрушиха я. Аз съм го облякъл, фукам се. И всички ме майтапят, от него висят някакви власинки, грозна работа… „Няма ли да го подстрижеш“, питат ме. „Ще ти искат данък“, всякакви шеги на мой гръб. А Станислав Стратиев само слушаше и записваше. Така скоро след това се роди пиесата „Сако от велур“. И всички разбраха, че е за моето нещастно сако.

Невероятна история. А как стигнахте до анимацията?

Благодарение на общуването си с други карикатуристи – Стоян Дуков, Тодор Динов, Доньо Донев. С Доньо бяхме много големи приятели. Двете неща са свързани по особен начин. Има нещо много общо между анимацията и карикатурата.

Над какви проекти работехте там?

В анимацията винаги имаш приток на сценарии. Някои много хубави, други не чак толкова. Избистря се главният герой, рисуват се и останалите персонажи – то е като в театъра. В анимацията много важна беше рисунката, работата на ръка. Най-добрият филм, който съм правил в анимацията, беше по сценарий на Ахото, на Борис Априлов – „Опера за един лешник“ (1974 г., 7 мин.).

Въпросите зададе екипът на сп. „Култура“

Генчо Симеонов е роден в с. Челопечене през 1931 г. Той е от първия випуск на Художествената гимназия в София. Завършва илюстрация и художествено оформление на книгата в Художествената академия. През 1968 г. постъпва на работа във в. „Стършел“. Автор е на хиляди разпознаваеми карикатури в периодичния печат. Участва във всички общи изложби на българската карикатура и на международни фестивали и биеналета. Известен е и като илюстратор на книги на Марко Ганчев, Васил Цонев, Стефан Цанев. Работи върху създаването на 15 анимационни филма като сценарист, режисьор и художник. „Опера за един лешник“ е отличен през 1974 г. като най-добър анимационен филм на фестивала „Златен ритон“ в Пловдив. През 2006 г. получава наградата на Съюза на българските художници за цялостно творчество. Носител е на орден Кирил и Методий и на наградата Златно перо на Съюза на българските журналисти. В края на миналата година Генчо Симеонов имаше юбилейна изложба живопис в Галерията на СБХ на ул. „Шипка“ 6 в София.

[1] Теню Пиндарев (1921–2010) е дългогодишен сътрудник на в. „Стършел“, отговорен секретар на сп. „Карикатура“, майстор на шаржа, илюстратор.