"Племе"-то, в което се чуваме не с предразсъдъците, а със сърцата си

"Племе"-то, в което се чуваме не с предразсъдъците, а със сърцата си
  • Written by:  classa.bg***
  • Date:  
    21.06.2024
  • Share:

Част от 32-рото издание на Международния театрален фестивал "Варненско лято" е постановката на Театър "Българска армия" "Племе". Автор на пиесата е Нина Рейн, а режисьор е Зафир Раджаб.

През персонажите на Георги Кадурин, Стефка Янорова, Симеон Дамянов, Ясен Атанасов, Ели Колева и Луизабел Николова зрителите си припомнят какво е всъщност усещането да си част от семейство. Какво те кара да искаш да избягаш, но и отчаяно да останеш и да бъдеш един от общността. Припомнят си идеята за принадлежност, за вписване в цялото, за различното, от което страним, но което ни обогатява, за значението на обичта и за това как се проявява и изразява тя.

 

https://static.bnr.bg/gallery/cr/e6041acbdae3c6f9e4e9b4225fe0769e.jpg

 

 

"Племе" ни кара да се замислим чуваме ли се, когато си говорим, слушаме ли се въобще, или всеки говори само за да каже нещо. И не само защото главният герой Били е глухоням, а защото в общуването с другите често сме такива, без да имаме същинския проблем.

Как създаваме смисъл и кога смисълът за нас е смисъл и за другите? С този въпрос започва разговорът с режисьора на "Племе" Зафир Раджаб.

 

 

 

Въпрос, чийто отговор той не спира да търси, особено през изкуството. По негови думи да произвеждаш или привнасяш смисъл за някой друг, осмисля съществуването ти.

Проблемът в семейството, от което ставаме част, докато наблюдаваме "Племе" като едни воайори, е, че докато то се мобилизира, за да създаде синтетичен свят на живеене за човека с увреждания, всъщност уврежда себе си покрай него. Това концентриране на живота на останали деца в семейство към най-малкото, което има проблеми, и превръщането на неговото съществуване в единствения смисъл за тях, Зафир Раджаб сравнява с родителска инвалидност.

Ролята на бащата в случая е ключова според режисьора, защото, ако той отрече съществуващия слон в стаята – здравословното състояние на детето си, ще обезсмисли цялата инвестиция, която е направил заедно с партньора в живота си – съпругата му. Целият фундамент, върху който стъпва, ще изчезне.

 

 

 

Зафир Раджаб е на мнение, че да чуеш и разбереш какво ти казва другият, е въпрос на желание. На личен избор.

Липсата на комуникация и въобще идеята за това как комуникираме с другите, вкорененото ни желание да принадлежим на дадено място, на дадена общност, а и търсенето на баланс, в който можем да допринесем за това някой да придобие усещане, че е пълноправен член на обществото, са основните пластове, върху които стъпва спектакълът.

Жаждата да бъдеш обичан, забелязан и оценен от твоето племе, е съществена за всеки човек. Неизбежен е моментът, в който някой от семейството ще усети дефицит на любов или на нейното изразяване, а това понякога води до крайности, дори на подсъзнателно ниво.

Актьорът Симеон Дамянов, който влиза в ролята на Били, смята, че намираме най-голяма стойност в общуването си един с друг, неслучайно човек иска да принадлежи към нещо по-голямо от самия него. Той твърди, че имаме нужда от това да си влезем в душичките и да се опитаме да си бъдем полезни.

Това, което казват очите, е това, което най-силно говори. Те, за разлика от думите, не могат да лъжат. И въпросът не е само да се чуваме, а да вникваме в това, което си казваме. А театърът е най-висшата форма на общуване, обобщава Симеон Дамянов. Същественото за него в образа му на Били е да предаде стойността на характера и душата му. Защото не е важно какъв език използваме, когато си говорим, а какви сме.

Всичко опира до това да чуваме със сърцата си, а не с предразсъдъците си.

Към това заключение ни води и персонажът на Ясен Атанасов Дан - по-големият брат на Били.

"Никой не е принадлежност на никого, просто има една привързаност между хората, която понякога ни кара да си мислим, че хората ще бъдат винаги до нас и няма да имат живот извън нашия", казва Ясен, който припомня и колко фатални могат да бъдат крайностите, в които изпадаме.

Той говори и за теорията, в която хората, които си мълчат, често могат да се окажат най-сплотени. Тишината всъщност може да те накара да се чувстваш част нещо.

Има, разбира се, и случаи, в които "Липсваш ми!" може да е по-силно от всяко "Обичам те!". Особено в семейство, в което се предлага обиждаща любов. Но за да се вслушаш в другите и техните думи, първо трябва да се вслушаш в собственото си сърце.

В пиесата според него излизат неща, които ние днес не бихме си позволили да

Тя е писана от западна авторка, припомня и Георги Кадурин, който е в ключовата роля на бащата в "Племе", и не кореспондира с нашата славянска чувствителност.

Той обясни, че постановка говори и за егоизма на хората, за клетката в обществото, наречена семейство. Семейството, което всеки разбира по различен начин. Едно е сигурно обаче – то спасява човека от самотата, от отговорността, но и от любовта понякога.

"Човек е устроен да бъде част от общност, иначе се превръща в анархист – казва още Кадурин – единственото, което го разделя от животните, е езикът." С него той общува и прави колкото гениални неща, толкова и бели.

Подкрепа в работата с жестовия език в "Племе" оказват Борис Бъндев и STRAY SHEEP.

 

 

 

 

Снимки: театър "Българска армия"

Станете почитател на Класа