В последното си есе, озаглавено „Възродената обреченост“, обещах да коментирам и отношението на западната хуманитарна интелигенция към източноевропейското мракобесие. Речено – сторено.
Колкото и потискаща, колкото и убийствена да е темата, тя не е само мой сюжет – тя е и биография на милиони. А е потискаща и убийствена, защото на болката ни на обезправени роби бе противопоставена не международната солидарност, не международната непримиримост, а международното безразличие. Задгранична съпротива срещу робството, в което тънехме, нямаше – имаше само задгранично примирение. С настоящия текст ще се опитам да разгадая защо и как стана така, защото фашизмът и нацизмът бяха сурово осъдени (напълно заслужено, разбира се), докато комунизмът бе съвсем незаслужено пощаден, извиняван и оневиняван с доводи, изсмукани от пръстите.
И така, Цветан Марангозов (царство му небесно!) ги наричаше хуманоиди – хуманоиди ги нарекох и аз. Става дума за онази безчетна армия от писатели, творци и хора на изкуството в Свободния свят, които осъждаха, при това безкомпромисно и гневно, жестокостта и цинизма на националсоциализма, а жестокостта и цинизма на реалния социализъм недовиждаха.
В. Говорков, „В името на комунизма“, 1951 г.
Надеждите ни, че тъкмо хуманитарната интелигенция на Свободния свят ще е най-емпатична, най-състрадателна, с най-изострена чувствителност към трагедията на милионите жертви на комунистическия тоталитаризъм, се оказаха напразни. Горчиво изстраданият биографичен опит на Солженицин учи, че писателят е гражданската съвест и на народа си, и на епохата, в която живее и твори. Неговият събрат по перо Скот Фицджералд пише: „Писателите всъщност не са точно хора. Всеки един от тях е голяма група от хора, опитваща се с всички сили да представлява цялостна личност. Нещо като актьорите, които отчаяно се мъчат да не се оглеждат в огледала“.
Настоящите ми размисли не са насочени срещу любимия ми Фицджерал – още по-малко срещу любимия ми Солженицин са насочени. Групата от хора, за които американският писател говори, е многомилионна – става дума за цели съсловия, раси, класи, етноси, че и народи. Фицджералд не е хуманоид – още по-малко е хуманоид Солженицин. И двамата са несъмнени хуманисти. Хуманоиди, за сметка на това, са хилядите западноевропейски и американски автори, които, отвратени (повтарям: напълно основателно) от нацизма, тръгнаха, съзнателно или не, да превръщат отвращението си в легитимация на комунизма. Потресаващо е обстоятелството, че често става дума не за литературни бездарници, а за неимоверно талантливи творци и дори нобелисти. Говоря за писатели като Бърнард Шоу, като Ромен Ролан, като Хърбърт Уелс, като Пабло Неруда и като Пол Елюар, който написа цяла поема в прослава на масовия убиец Ленин.
Много от последователите на тези майстори на словото ще открием в по-ново време (през 60-те, 70-те и 80-те) сред участниците на организираните от БКП в София международни срещи на писателите, които неслучайно се свикваха все през курортния сезон. Казано по-откровено, тези срещи бяха не творчески форуми, а конюнктурни мероприятия, на които се лееше повече вино, отколкото мастило. Гостите биваха радушно посрещани, радушно настанявани в луксозните столични хотели и радушно придружавани по пищните трапези на партийно-правителствените черноморски резиденции. Родните средства за масова информация, и особено БНТ и БНР, им посвещаваха цели многочасови излъчвания, вестници и списания ги интервюираха на драго сърце – на драго сърце даваха изявления и високопоставените гости. И всичко това – докато в родните наказателни лагери и затвори гниеха безчет наши сънародници. Немалко от тях бяха хора на литературата и изкуството, чиято единствена вина често беше словото, свободното слово. Словото людско и словото Божие, изричано и премълчавано кое как по света и у нас. Онова свещено и изконно като човешките права и гражданските свободи слово, което би трябвало да бъде поприще, съдба, кауза за тълпите западноевропейски и североамерикански конгресмени по недостъпни за нас, простосмъртните, трибуни, резиденции и курорти.
Цялата фарисейщина, цялата мимикрия, целият институционен маскарад бе тържествено оповестяван и рекламиран като граждански подвиг, сторен в името на мира и дружбата между народите, в името на антиимпериализма и антифашизма, в името на международната солидарност, в подкрепа на световните прогресивни сили. С времето подобни паради на политкича, на лицемерието и суетата се превърнаха в легитимация на лъжата и злото, заляло като мътна вълна цялата Съветска империя.
Всичко това правеше родния политически разврат не само още по-развратен, а и по-светски, по-международен и дори по-междуконтинентален. Защото с разврата на комунизма ние бяхме свикнали. Лошото беше, че неусетно започваше да свиква и световната общественост…
