Майката и мъжът, който я придружаваше, най-сетне стигнаха до портала. Беше студено и очите на майката сълзяха. Беше си обещала да не плаче и си повтаряше, че това не са сълзи, а просто очите ѝ сълзят. От студа.
Натиснаха малкия като копче звънец. Някой отключи вратата отвътре и на прага застана охраната – мъж, облечен с бял кожух и с ушанка на главата. Джобовете на кожуха му бяха мръсни и издути. На брадата му беше залепнала люспа от слънчоглед. Охраната бръсна с ръка брадата си, люспата падна на снега и остана да лежи там като малка лодчица. През рамото на охраната на брезентов ремък висеше автомат.
Хосе де Рибера, „Пиета“, фрагмент, 1637 г.
– Дойдох да взема тялото на сина си – каза майката. – Чакайте – каза охраната. Той влезе вътре и се чу, че говори нещо по телефона. После пак излезе навън, каза им да влязат, заведе ги в малка стаичка с гол дъсчен под, маса и два стола и им каза да чакат тук.
Мина един час, минаха два часа. Охраната се появи и им каза, че тялото не е при тях.
– А къде е? – попита майката. Охраната се мъчеше да изглежда строг, мръщеше лицето си и от това приличаше на палячо. По брадата му отново бяха залепнали няколко слънчогледови люспи.
– Какво да правим сега? – попита майката.
– Отидете в моргата на областния град и питайте там – отговори охраната.
Двамата излязоха извън портала.
– Ще трябва да вървим до шосето – каза мъжът, който придружаваше майката.
– Ще вървим – каза майката.
Снегът скърцаше под обувките им. Очите на майката отново започнаха да сълзят.
На шосето ги взе един камион, превозващ трупи. Шофьорът беше надул парното и в кабината се носеше миризма на мръсен гъз.
До областния град имаше трийсет километра. Стигнаха към четири следобед. Попитаха шофьора къде се намира моргата, той каза, че ще ги закара дотам. Остави ги пред ниска сграда с двукрила желязна врата. Майката бръкна в чантата си, извади пари и му плати. Слязоха от кабината на камиона и се запътиха към вратата. Нямаше звънец, вратата беше заключена. Заобиколиха от едната страна и стигнаха до тясна, пак желязна врата. Мъжът, който придружаваше майката, натисна бравата и вратата се отвори. Озоваха се в началото на тесен коридор, който в другия си край се разширяваше в нещо като фоайе и отново завършваше с двукрила желязна врата, от която лъхаше студ. Вдясно имаше дървена врата със стъкло, откъдето се носеше музика. Мъжът, който придружаваше майката, почука на нея и натисна бравата. Вратата се отвори и се видя неоправено легло, шкаф, маса, застлана с вестници и мивка. Над мивката висеше мръсен пешкир. В стаята работеше калорифер и вътре беше баня. Един човек по потник седеше на стол до масата, пред него имаше шахматна дъска с наредени фигурки. Мъжът изруга и се премести на стола отсреща. Там започна да потрива доволно ръце. Той играеше шах сам със себе си. Премести една фигурка и се обърна да види кой влиза.
– Здравейте – каза майката. – Казаха ми, че тялото на сина ми е тук.
– Как се казва синът ви? – попита мъжът с потника.
Майката каза името. Мъжът отиде до шкафа, дръпна едната вратичка, извади голям тефтер с твърди корици и го разгърна. Плюнчеше страниците и ги обръщаше една след друга. Стигна до празна страница и започна да прелиства страниците обратно. После вдигна глава. Раменете му бяха осеяни с малки като лещени зърна бемки.
– Няма го при нас – каза.
– Сега какво да правим? – попита майката.
– Не знам – каза мъжът с потника.
Майката и мъжът, който я придружаваше, излязоха отвън на улицата.
– Няма какво повече да се направи – каза мъжът, който придружаваше майката. – Аз ще вървя към гарата. Съветвам ви да дойдете с мен.
– Аз ще остана – каза майката.
– Нали имате пари? – попита мъжът, който придружаваше майката.
– Имам – каза майката.
Той вдигна ръка за довиждане и се отдалечи по улицата. Тя тръгна в обратната посока. Вече се мръкваше, но снегът осветяваше мрака. Редките улични лампи по ъглите започваха да пращят и да светват една по една с бледа светлина. Къщите по улицата бяха едноетажни, с малки дворчета и с по три стъпала към вратите. Майката повървя малко, избра си една къщичка с боядисана ограда, където светеше и бутна дворната портичка. После изкачи трите стъпала и почука. Отвори ѝ възрастна жена в черно, с черна забрадка. Тя мълчаливо я пропусна да влезе. Майката се озова в стая със запалена печка. Край стените имаше наредени столове и на тях седяха жени, и те с черни забрадки. Майката сведе глава. И жените в отговор сведоха глави. Тази, която ѝ беше отворила вратата, донесе един стол и я покани да седне. Майката седна.
– Искаш ли чай? – попита жената.
– Да – каза майката.
– Хубаво. Ние тук пием много чай. Така сме свикнали. Нали това ни е работата, да чакаме. А без чай времето минава трудно.
