Концерт на сър Брин Терфел, Мила Михова и Софийската филхармония с диригент Найден Тодоров, Зала „България“, 28.І.2024 г.
Накрая на концерта на 28 януари в зала „България“ участниците – бас-баритонът сър Брин Терфел, сопраното Мила Михова и диригентът Найден Тодоров, под нестихващите овации на публиката плеснаха ръцете си с победоносен жест, типичен за спортистите: сякаш са вкарали гол или забили кош, демонстрирайки по този начин една съпричастност, повече дори – обединение, сливане на воля, душа и ум като израз на едно истинско служение – служение на музиката, която ги е събрала и ги е превърнала в отбор, в екип, в трио + оркестър, с триумф преминали и издържали високите изисквания, които изкуството поставя пред своите жреци и свещенослужители. В този миг на заслужено ликуване ми просветна – всички те не са просто музиканти-професионалисти, събрани по силата на един концерт заедно, те са задруга – задруга, скачена от музиката в неразкъсваемо единство без значение къде се намират и колко далеч или близо са един от друг; задруга, която е част от вечността и повсеместността на музиката, и в същото време – необходим елемент, абсолютна частица от тези вечност и повсеместност. Без такива задруги като тяхната музиката не би оцеляла, но и без музиката тяхната задруга няма шанс да просъществува. Те са взаимно свързани и тъкмо в тази своя взаимна свързаност градят вечност, вечността на музиката…
Публиката, изпълнила зала „България“, безспорно беше привлечена от славата на сър Брин Терфел, споходила го и сред „широките народни маси“, възхитени от факта, че бил пял на коронацията на Чарлз ІІІ… и то на уелски. Преливане на авторитет: артистът придава блясък на едно грандиозно събитие, обществено и политическо; грандиозното събитие придава блясък на артиста, признат и познат на специалистите, но не и на многолюдното „народонаселение“… Струва си човек да се поразмисли за това взаимно препредаване на социално-културни енергии между политически традиции и високо изкуство, на което станахме свидетели през юни’2023. Изкуството винаги е разчитало на аристокрацията и богатството, за да го бъде, но заедно с това то е – особено в днешното време на изравненост и неразличимост, когато социалните мрежи потулват всяко благородство – знак за престиж, за извисеност, за вкус най-накрая. Жан Бодрияр отдавна откри важността на символния капитал (1972) и изкуството (а като че ли класическата музика най-много) изглежда е онази дейност на целокупното човешко общежитие, в което този символен капитал е концентриран най-плътно, със звездна плътност. И със сигурност подсъзнателно за част от зрителите мотиви от такъв порядък, престижни, са играли роля, за да се окажат те на този забележителен концерт, но за други присъствието им бе обусловено от чисто естетически импулс – сър Брин Терфел е известен артист, с неподражаемо излъчване и щеше да е непростима грешка, ако пропуснеш първото му гостуване в България. И да се разкайваш, разкайваш, разкайваш за глупостта си…
Сред присъстващите на концерта на 26 януари нямаше нито един глупак. Е, наложи се в края маестро Тодоров да подсказва на част от залата, засилила се да ръкопляска и да се възторгва, че партията още не е завършила, но това беше само за малко и „отшумя като приказка“. Пък и не би трябвало да се сърдим на прибързалите, защото самите изпълнения на сър Брин бяха приказни. Гласовият му диапазон е толкова богат и обхватен, че му позволява най-разнообразни изяви – от мрачната и пълна с драматизъм партия на холандеца от „Летящият холандец“, от нежната и по германски романтична ария на Ханс Закс от „Нюрнбергските майстори-певци“ (и двете от Рихард Вагнер) през дяволитите, игриви и закачливи италиански арии от оперите „Мефистофел“ на Бойто, „Севилският бръснар“ на Росини и „Фалстаф“ на Верди до забавните и изпълнени с чар партии от мюзикълите „Цигулар на покрива“ (Джери Бок) и „Човекът от Ла Манча“ (Мич Лий). Но сякаш онова, което най-силно приобщи публиката, бе сценичното му поведение: свободно, приветливо, прямо. Сър Брин Терфел общуваше и с оркестъра, и с партньорката си, и с диригента, и със зрителите с такава лекота, с такава очарователна непринуденост, че просто нямаше как да не ти стане симпатичен и да не извика у теб и у всички други възхита и ураган от аплодисменти. Изкуството е радост, музиката е радост и това е може би най-важният извод, който зрителите направиха, напускайки залата – че ако искаме да сме ведри и усмихнати, трябва да се доверим на него, на изкуството, на красивото и пленително изкуство. И кой знае – може би точно това е имал предвид Достоевски, мрачно-епилептичният Достоевски, когато е казал, че красотата ще спаси света. Разбира се, не можем да сме сигурни сто процента за това „какво е искал да каже авторът“ с тези свои думи, но че на 26 януари светът не свърши – това поне е сигурно, абсолютно сигурно…
Както е абсолютно сигурно, че младата певица Мила Михова я чака блестяща кариера. И не само заради овладения ѝ и обаятелен глас, способен да посрещне всякакви вокални изпитания, но и заради начина, по който се държи на сцената – без притеснения, без изкуственост, без превзетост. Естествена и органична, убедена във възможностите си и знаейки как да ги прояви включително в присъствието на двама знаменити артисти като Брин Терфел и Найден Тодоров – за това се иска не само смелост, за това се иска и неподправена вяра в собствения талант, който да се изправи пред и наравно с тези всяващи респект музикални фигури. Дуетът със сър Брин Терфел беше истинско украшение на вечерта, но онова, което специално мен ме грабна, бе изпълнението на сарсуелата „Когато мисля за притежателя на моите любови“ (Руперто Чапи, „Дъщерите на Заведео“) – напълно сравнимо с това на знаменитата Елина Гаранча. Колкото до Софийската филхармония и Найден Тодоров (въпреки белите стачни лентички) – отдаденост, страстност, безупречен професионализъм. Прибавяме прецизно подготвената програма и наистина се оказваме в един вълшебен свят на музикална задруга, в който всички участници са на музиката, ах, тази музика!, и всеотдайни поклонници, и превъзходни майстори, и магически медиатори, въздигащи ни от Средната земя до селенията на Бялата (Лунната) богиня – според уелсеца Робърт Грейвс най-древната и щедра покровителка на поезията и музиката. Знаменитата колекционерка и филантропка Доминик де Менил сякаш е описала това въздигане най-добре: „Истинските творци достигат духовни сфери, близки до свещеното“…
Та ето как на 28.І.2024 г. заедно със сър Брин Терфел, с Мила Михова, с маестро Найден Тодоров и със Софийската филхармония узнахме какво значи човек да е истински и всецяло обладан от дивния полъх (ангелически, сеферически, космически) на Бялата богиня. И – узнавайки, се възвисихме…
