Момчетата като него нямат възраст и време. Те са родени, за да докосват другите с харизмата си, дори и след като са си тръгнали
Сряда вечер. Гледам „Всичко е любов“, не знам за кой път. Сега е различно. Героят Радо си е все там, на екрана, бяга ли бяга, влюбен в свободата и в първото момиче (Бени/Янина Кашева), което му е подарило човещина. Но Иван Иванов го няма, актьорът си е тръгнал часове по-рано от този свят. Кой знае, може да е намерил спасение от всичко, което тук, при живите, го прави тъжен и безмълвен…
Два момента от „Всичко е любов“ (реж. Борислав Шаралиев) винаги изникват в съзнанието ми: надбягващият се с лека кола по нанадолнището Радо и замъглените му от сълзи очи, потънали в зачервеното от студ, безсъние и болка лице в края на филма. Плаче не само Радо, а и Иван. Актьорът плаче така, сякаш наистина го боли душата. Това го умеят само избрани…
Четвъртък вечер. Гледам „Другият наш възможен живот“, мислено съм благодарна, че БНТ в продължение на няколко вечери ще излъчва филми в памет на Иван Иванов, но спомените ме връщат в лятото на 2002 г. Помня първия му снимачен ден, за който като журналист трябваше да направя репортаж. Бях развълнувана, че режисьорката Румяна Петкова събра за пръв път пред кинокамерата Ваня Цветкова и Иван Иванов двадесет години след „Комбина“ (реж. Никола Рударов) и „Лавина“ (реж. Ирина Акташева и Христо Писков). Как да не се вълнуваш? Животът бе отнесъл актрисата някъде из Щатите, а актьорът бе избягал на село, несъгласен с трудното правене на българско кино след 1989 г., с политическата неразбория, с ширещите се парвенющина, грубост, лицемерие, неможене… Но ето, бяха се събрали отново заради киното, за пети път след времето, когато се превърнаха в един от най-обичаните екранни дуети.
Двайсет години по-късно той беше неузнаваем. Бягащият Радо от „Всичко е любов“ се бе превърнал в завръщащия се емигрант Лъчезар от „Другият наш възможен живот“. Все така свободолюбив, болезнено обичащ и незнаещ как да накара чувствата да надделеят над егото му киногерой, но беше друг. И Иван Иванов беше друг. Улегнал, натежал и скътал страстта от 80-те дълбоко под натрупаното от живота…
Два филма от различни епохи с един и същи човек – когато и човека вече го няма, а и епохите съвсем са се променили. И се замислям за откровеността на актьора, който в отшелничеството си се превърна в поет и писател. Аз съм индивидуалист анархист и не търпя затворени пространства. Киното пасва на характера ми. Пред камерата аз съм сам, аз съм герой и играя герой. Не персонаж. Иначе мога навсякъде и всичко да изиграя, но в киното се занимавам със самия себе си, пише Иван Иванов в книгата си „Отговори“. Ето там е ключът към това да вълнуваш и когато вече те няма – да намираш и разкриваш себе си чрез този, в когото трябва да се превъплътиш. Това също го могат само избрани…
Всички знаем артистичната биография на Иван Иванов. За разлика от едва няколкото театрални роли, филмите, в които се снима до 1989 г., са неизброими. Част от тях, като вече споменатите, са бунтарски и на ръба на приемането от социалистическата цензура, а други („Юмруци в пръстта“ на Милен Гетов, „Мечтатели“ на Иван Андонов) са продиктувани именно от онова време. Той обаче не изневерява на своето „в киното се занимавам със себе си“. Ненапразно операторката Светла Ганева (снима го във „Врабците през октомври“ на Анри Кулев, в „Гори, гори, огънче“ на Румяна Петкова и др.), когато наскоро я попитах за големите актьори, които са заставали пред камерата ѝ, ми каза: Какви актьорища имаме! Чак се плаша. И малко, по-малко изчезват, сякаш не те, а някакви нещастни, измислени хора са важните… Изреди няколко имена и едно от тях беше Иван Иванов.
Нямах честа да го познавам лично, но знаех ролите на момчето с незабравимите очи, което с бунтарската си харизма беляза момичетата от моето поколение. А може би не само от моето. Сигурна съм, че по същия начин докосва всички с поведение, с излъчване, с мисъл, с живеенето си, дори когато е далеч оттук. Момчетата като него нямат възраст, нямат и време… Такъв беше Иван Иванов. Наскоро навършените 72 години от неговия живот са обикновена статистика за биографите. За мен той ще си остане най-вече „бягащият Радо“ – през полета, през коловози, по мостове, по тротоари, по стълбища; от ТВУ-то, от безполезна човешка глупост и заради жажда за поне малко топлота.
Ще го запомня и така, както го видях за последен път на живо през 2018 г. в Народния театър. Беше 27 март, Съюзът на артистите в България връчваше годишните си награди Икар. На финала на сцената се появи Иван Иванов, за да получи присъденото му почетно отличие „За чест и достойнство“. Във видимо крехко здраве и с трудно овладяван глас сякаш прегърна всички в залата със синия си поглед и каза: Трогнат съм. Трудно говоря. Трудно артикулирам. Затова ще ви кажа само две думи. Благодаря за вниманието. Зарадвахте ме. Бъде щастливи. И още нещо… как да ви кажа, че ви обичам?! Обичайте ме. Поклони се ниско на своята публика и си тръгна от сцената.
В сряда Иван Иванов си тръгна и от живота. Негови колеги твърдят, че последните му думи във Фейсбук са: Простите неща правят хората човеци. Да свършиш нещо… Той свърши много и си отиде Човек. Така, както написа приживе:
Човекът няма друга работа,
освен усъвършенстване.
Усъвършенстването пък
е свързано само с едно нещо –
усещането за съвършенство,
което се нарича – ЛюБОВ.
(Из „Отговори“, 1997, изд. „Фидес“)
