XXVIII Софийски международен панаир на книгата
2 - 6 декември 2009, Национален дворец на културата, София
Асоциация „Българска книга”, Националния дворец на културата и Столична община, организират ХХVІІI Софийски международен панаир на книгата, от 2 до 6 декември 2009 г. в НДК, София. Софийският международен панаир на книгата се провежда за първи път през 1968 година. Той е най-авторитетният международен форум в издателската индустрия в България и всяка година събира над 200 издателства от България и чужбина, които представят своите издания пред десетки хиляди посетители в Националния дворец на културата в София. Акцент в настоящия панаир е представянето на Сърбия.
Четенето е съпротива. Лукс и свобода. Чете онзи, които може да извоюва това право. Чете се, за да обуздаваме собствената си глупост. Изненадващото могъщество на човешките същества сякаш се състои в способността им да прозират в собствената си глупост. Мъдростта изисква възхвала на глупостта. Защото геният на човешкия разум е превърнал собствените ни грешки в средство за усъвършенстване, а погнусата от невежеството и скромността в упорството за зниние в одеяние на достойнството ни. Днес, когато висичко е превзето от мързела, бързата консумация, от мигновеността на задоволяването и консуматорското щастие забравяме, че четенето, всъщност е най-дълбокия образ на културата, че за него се изисква усилие и време, че е привилегия. Кой и как чете днес?! Пише се много, издава се много, книгата е стока и въпреки това - писането и четенето са в упадък. Липсват не просто големи писатели, липсват големи читатели.
Всъщност изобретението на писмеността и четенето са твърде нови за човечеството като цяло. В повече от 4-5 милионната биологична история на човека, културната е едва около 6000 години и тя стартира с възникването на първата писмена система – клинописа в древен Шумер. Масовото ограмотяване обаче е феномен от преди малко повече от два века, дело на екзалтираната мечтателна епохата на Просвещението. А днес, когато има повече от когато и да е било грамотни хора и книги - четенето и книгата са поставени пред радикална трансформация. Ако 80 години на ХХ-ти век са времето на смъртта на пишещата машина и смъртта на автора, превръщането на четеца в творец; то първото десетилетие на ХХІ-ви век задава посоката на виртуалната книга и нет-потребителя. Ноутбукът – преносимият лаптоп е новият дом на човека. Неговата библиотека, приятел, обекта на обожание, либиден дразнител – неговата работа, забавление дори свят. Ноутбукът е всичкото и нищото на Вавилонските библиотеки, на храмовете на розноезичието, които сега се самопревеждат, чрез Гугъл, смилат в достъпни, лаически форми от непосветени за непосветени, от любители към аматьори. Без детайли, без уговорки, бележки под линия... А дяволът е винаги в детайлите. Редакторът също лежи на смъртния си одър, редакторът не е необходим, защото разирането е станало еднозначни и еднопосочно, изгубили са се резличията в мисълта, езикът е станал стереотипен. Писаното се е превърнало в чат-просторечие.
Четенето пък обича и търси нюанса, оттенъка, другостта. Просветващия от екрана текст е съобщение, а не преживяване, винаги новина, никога анализ. Текстът в книгата е изкуство, изкуство на разгадаването, на разбирането, на единомислието, спора и диалога, докато текстът на екрана е реклама, потреба, инструмент. Книгата поддържа различието, любува се на другостта. Интернет текста е непосредствен – едва написан отива при другия, но реално не достига до него, ако изисква усилие, е пренебрегнат. Съблазнително примамлив текстът се уеднаквява, за да е разбираем и достъпен за мързеливия нет-читател, навикнал лесно да поглъща полуфабрикати – полуистини, полузнание. Но ако не му се угоди ще кликне и ще избяга, а без него няма реклама... Читателят да изчезне – ето истинския страх.
Постмодерната скука възниква в лустросаното безличие на тези огладени, еднотипни текстове-изречения, в който няма никаква лична рефлексия, никаква вътрешна интерпретация. Писател и читател не общуват, за да споделят, да прозират истината, да се борят и отстояват свободата. Писател и читател съвпадат. Писането е дискредитирано от копи-пейст еднаквостта, също както четенето е станало зяпане, сейрджийство. Интернет четенето, стимулирано от безбройните обвързани в мрежата сайтовете, блоговете и социалните мрежи, обаче е доста по-различно от четенето на хартиен носител. То е стремително, повърхностно, мигновенно. Трае миг, а мишката и кликването вече не само задават ритъма, но са истинските господари. Не е важно четенето, а информираността. Информацията се синтезира до подлог, сказуемо и допълнение, т.е. превръща се в телеграма-светкавица. По същината си обаче четенето е по-скоро усилие, вторична интелектуална дейност, която предполага концентрация и размисъл. Четенето предпоставя множественост на рецепцията и специфика на мисълта и в това е неговото богатсво. Във виртуалното доминира образа, а той предствя идеите нагледно, докато четенето не дава гови решения, то създава и събужда цяла палитра от мисловни възможности. Интровертността на акта на четене противоречи на експлицитната натрапчивост на образа. Екранът не търпи дълги текстове, заседяване. Така превръща четенето от задълбочено вътрешно взиране в зяпане на „комиксите“ на света – кратки изречения край разни картинки.
Четенето в мрежата не сродява, а отчуждава, защото намалява любопиството. То утолява глада за гледки, но зад потока на информацията скрива най-същественото – урока как да се живее в този свят, сега и какво значи да си жив. Урок, който всички книги преподават, но не дирекно, а чрез усилието си да виждат как човекът става човек и как живее като такъв, какво точно го създава. Ценността изисква усилие и е следствие от занието и разбирането. Четенето се разгръща като вид дидактика и дисциплина на погледа, който съумява да прониква по-дълбоко.
Нюансите винаги стават по-видими чрез думите, изтръгнати от шеметния поток на изтичащия край нас свят. Словото възпира нещата и съществата, за да се взрем в тях, за да им се полюбуваме. Интернет прави от нас поток в потока, образ в образа. Всичко трае миг, насладата е сведена до банален огазъм от едно и също усещане, пик без подготовка, без тържественост. Тук и сега са се смалили до върха на топлийката, до екрана, до кликването, всичко съществува само едно просветване, в което дори погледът забравя че е бил там. Четенето иска и сътворява личността въпреки текливостта на материята. Опълчва се на варварството на случая и на еднообразието и униформеността. Онова, което сме прочели, то не само ни обогатява, то ни създава други пролуки, различни от собствените ни ракурси към света. Живее в нас, но и ние живеем чрез него. Прочетеното създава светове, в които да се приютяваме, където да бъдем себе си, в които наистина да изразим целостта на своята същност.
Прави ли четенето човека по-щастлив?! – трудно е да се даде отговор. И да и не, но със сигурност го прави по-задълбочен и по-осъзнат, по-отговорен към собствения си живот към ситуацията на другия. Тъй като е колкот прочитане-диалог-откриване на другия, също толкова и прочитане на себе си, акт на саморазбиране. Взирането изисква яснота на самопознанието. Четенето обучава, поучава, възпитава, развива, услажда, забавлява, но то е и изкуство на утешението. Чрез него сякаш се подрежда в смисъл неудържимата стихийност на съществуването, безпощадната жестокост на случая и безсмислието на произвола, чрез него светът превръща в нещо по-поносимо и по-прозримо.
Хартията все още е най-добрата памет. И тя ще оцелее, колкото и по-рядка и бутикова да става; четенето на „книжни“ носители ще се запази, заради способността му да съхранява красотата и особеността на това изкуство, което изисва задълбочаване, усамотяване, влушване във вътрешните гласове, тихи диалози през пространства и времена. Понеже в последна сметка изглежда печалбата е добра – собственото ни самопознание.Четенето умножава световете, гласовете. Прави самотния живот поселен с близки и още повече кара те да не бъдеш само себе си, да изживееш безброй съдби и съществувания, непостижими за едно тяло, за един характер.
Животът сякаш все тече като роман, добре е да бъде прочетен с опино око. Понякога дори трепти като стихотворение, гневи се в сатири и памфлети, пише мъдри трактати, смее се, надмогва се в комедии, смирява се с тъгата на трагедията, но все си остава така сурово непознаваем... Книгите се борят с непознаваемостта и глупост, упорстват да разбират истината. Съпротивляват се срещу собствения ни мързел, срещу удобството на шаблона и примирението в нехайството, те са борба за будността, за отговорността... едно огледало за всичко което сме и не сме.
Ако изобщо сте стигнали до тук, значи все още има надежда.
Кралят е мъртъв, но читателят е жив...
