„Важно е истинското достойно завръщане в нашето пространство на последния свободен Български патриарх.“ На 20 януари Църквата почита паметта на св. патриарх Евтимий Търновски
Тъкмо когато българите решават да излязат от потисничеството на своите завоеватели и да обявят на първо време независимостта на своята Църква, а после и на държавата си, техните християнски православни събратя избират да ги накажат. На 16 септември 1872 г. Вселенската патриаршия отлъчва Българската православна църква, а единственият от патриарсите, който не се присъединява към това, е Йерусалимският патриарх.
Българката схизма, както я наричат, е удар срещу надеждите на всички българи за свобода и духовна независимост. Вероятно Вселенската патриаршия си е имала своите дълбоки причини за този краен акт, но последствията за българите са наистина мъчителни. Да не отваряме недипломатично дума за ползите на някои „братски православни държави“ от това неблаговидно българско положение, защото неизбежно ще се появи въпросът колко християнско е това. Но тъй или иначе схизмата е удар срещу идеалите на личности като Неофит Бозвели и Иларион Макариополски, и стотици техни съмишленици. Това е началото на една жестокост, която ще се превърне в тягостно удължаване на робството под друга форма. Но защо удължаване на робството? Защото на България през 1878 г. е позволена само контролирана свобода, а Българската православна църква не получава признание от Вселенската патриаршия нито тогава, нито през 1918 г., нито в някоя от следващите години до Деветосептемврийския безбожнически преврат, когато нещата отиват вече в съвсем отчайваща посока. Страшно е, че патриаршеският статут на Българската църква е възстановен в годините на жестоки комунистически чистки и убийства на интелектуалния, духовния и политическия елит на България. На 22 февруари 1945 г. схизмата е вдигната, но Българската църква официално се сдобива отново с патриарх едва на 8 май 1953 г. – по времето, когато последният български екзарх Стефан преживява годините на своето заточение в село Баня, Карловско, а патриарх става пловдивският митрополит Кирил.
Защо отново си припомняме всичко това, когато няма някаква годишнина и тези факти са известни? Припомням ги, защото относително наскоро, на 17 октомври 2023 г., само два дни след рождения ден на сегашния Софийски митрополит и Патриарх български Неофит, площадът около „Света Неделя“ и патриаршеската църква „Света Марина“ се изпълни с изумление и свещено занемяване пред едно чудо на шест века.
След цял век на спорове, водени далеч не само
от научна добросъвестност, нашата
Църква официално призна, че откритите през 1905 г.
мощи в Бачковския манастир под името на последния
български патриарх преди падането под турска власт
са именно негови – на св. патриарх Евтимий.
Наричан като почти всичките ни духовници с определението „попа“, гравитиращо в гамата на пошлостта между почти безобидното свойско фамилиарничене до съвсем крайното зловещо презрение и обругаване, св. патриарх Евтимий е личност, която би била гордост за всяка национална култура. Както се вижда, ние сме по-особен случай… За щастие, и патриарх Неофит, и игуменът на Бачковския манастир епископ Сионий се показват като достойни негови синове.
Донасянето в София на светите мощи на последния Български свободен патриарх преди падането на България под турска власт имаше и тепърва ще има много важно символно място в онова, което с известна условност, можем да наречем колективно съзнание. Да напомним, че това поклонение става в един много тежък не само за страната ни, но и за целия регион момент, когато има жестоки войни в Украйна и Израел. Християните знаят за силата на чудотворното въздействие на мощите, а една от тях е да донасят утешение и мир. „На земята мир и между човеците благоволение“…
Които го познават, казват, че дядо Сионий е не само много светъл и добросърдечен човек, но и голям ерудит. А посетителите на Бачковския манастир няма как да не са забелязали на входа му възпоминателните плочи в памет на двама от най-важните спасители на българските евреи – екзарх Стефан и патриарх Кирил, чиито останки са положени съвсем близо до чудотворната икона на Пресвета Богородица. А в манастира шест века е бил непокътнат и гробът на св. патриарх Евтимий в очакване на своето откриване за хората. Сякаш откакто е игумен на манастира, дядо Сионий не спира да напомня, че голямата мисия на Църквата е да носи свобода и мир, особено в годините на поругание и духовно робство. Дълг на Църквата е и помощта за хората в беда и нужда. Каквито в момента са милиони по света, особено в Украйна и Израел…
Но да се върнем на Българската схизма. Вероятно датата 16 септември 1872 г., нямаше да ми направи особено впечатление, ако точно на 16 септември не празнувам имения си ден. Света Людмила Чешка има роля в чешката култура, съизмерима с тази на княза покръстител на българите св. Борис-Михаил. С тази разлика, че към ореола на апостолството тя има и венец на мъченичеството, понеже е удушена от езическата аристокрация. Като при повечето дни от календара, православната църква на 16 септември не отбелязва само света Людмила. Нещо повече, тогава в православния свят на много по-голяма почит се ползва името на една друга голяма светица – света Евфимия Всехвална. Това е тъкмо светицата, чийто саркофаг се намира в Константинополската патриаршия и при едно от гостуванията си там с няколко софийски поети имахме възможност да се поклоним пред мощите ѝ.
Света великомъченица Евфимия Всехвална е толкова важна за православието, понеже с нейната чудодейна намеса по време на ІV Вселенски събор е решен един от важните църковни спорове – за природата на Иисус Христос. Според появилата се по онова време монофизитска ерес Христос имал само божествена природа, според православното учение – и божествена, и човешка. По предложение на Цариградския патриарх, за да се реши спорът, всички участници в събора се оттеглили в няколкодневен строг пост, а през това време ковчегът с мощите на великомъченицата стоял запечатан с царски печат с поставените вътре в него два свитъка с противоположните изповедания. Когато след четири дни ковчегът на светицата бил отново отворен, открили в дясната ѝ ръка православния свитък, а в нозете ѝ – свитъка на еретиците. Така спорът бил решен, а света Евфимия се превърнала в една от най-значимите светици на православието.
Защо Вселенската патриаршия обявява за схизматична Българската църква точно в деня на света великомъченица Евфимия? Възможно е съвпадението да е напълно произволно и вероятно архивните документи биха дали нужната информация за това, но сега все пак ще си позволя да споделя една скромна асоциация. Струва ми се, че е важна и личността на великомъченицата поради ролята ѝ в защитата срещу отцепниците през ІV век, и значението на самото ѝ име. Евфимия означава буквално „Благозвучна“, а името ѝ има общ корен с понятието „евфемизъм“. След някои печални исторически събития българите губят доверието си във византийската добронамереност и често започват да виждат в дипломатическите им ходове опасна хитрост. Все пак твърде пресилено би било да тръгнем в асоциациите си в посоката на „евфемизма“, който се употребява в смисъл на по-благовиден начин за изразяване на не особено приятно мнение или вест. По-важно в случая ми се струва това, че благостта е една от особено важните думи в християнството, сред най-ценните характеристики на Бог. „Вкусете и ще видите, колко благ е Господ! Блажен е човекът, който се Нему уповава!“ (Пс. 33:9). А точно тези думи са и сред най-важните послания по време на Божествената литургия.
Схизмата, която буквално означава „разцепление,
разделение“ (с общ корен като една
от най-тежките психически болести – шизофренията),
е крайно отлъчване от общността, лишение от „милостта на мира“.
На прокудения в схизматична самота оттук насетне му остава да пребивава в греха на разсиновението, в лишеността от благодатен разум, в бесноватото безумие на греха.
Със схизмата на 16 септември 1872 г. на Българската църква и народа ѝ е отнето правото на достоен живот в духовен мир и свобода. Забележително е, че едва през 1954 г., годината, когато схизмата е прекратена, Гърция възстановява дипломатическите си отношения с България. И то по времето на най-жестоки гонения срещу духовниците ни, когато мнозина от тях са изтезавани, пращани по лагери, убити, а семействата им подлагани на унижения и репресии. Защото точно тогава българската държава вече е напълно лишена от самостоятелност, изпълнявайки стриктно съветските заповеди.
Има ли парадокс в това, че тъкмо при управлението на една власт, която обявява религията за „опиум за народа“, Българската църква възстановява своя патриаршески статут? И да, и не. Тоталитарните режими обичат парадоксите. Съществуването на населението в ситуация на парадокс и абсурд е част от режима на тоталитарния театър. Няма по-успешно издевателство над душите от това. Религията е опиум, свещеници са убивани, храмове разрушавани, но Патриаршията е възстановена. Сръбският писател Данило Киш има един великолепен фрагмент за тези тоталитарни практики в съветския случай – „Цирк в Божия дом“ от разказа му „Механичните лъвове“. Разказът е преведен и включен в книгата „Гробница за Борис Давидович“. Сега няма да го разказвам, само силно го препоръчвам, като всичко останало от този автор. Ще кажа обаче, че практиката на съветския и постсъветския православен модел е точно такава – тя е антиправославна и античовешка. Целта на тази практика е да обругае и Църквата, и Христос, и Богочовека, и човека. Да разиграе своя „цирк на злото“, от който единственото спасение е в отвъдното.
Точно заради този „цирк“ донасянето на мощите на свети патриарх Евтимий в София, тяхното официално признаване след стогодишни спорове, ми се струва толкова важно за всички ни. И не, тук далеч не е важно само чудодейното въздействие на мощите, към които по принцип проявяват скептицизъм и немалко иначе искрено вярващи хора.
Важно е истинското достойно завръщане
в нашето пространство на последния
свободен Български патриарх.
И о, чудо! Та той носи почти същото име като на великомъченица Евфимия Всехвална. Само че неговото име означава не „Благозвучен“, а „Благодушен“. Но разликата между тези две значения е твърде малка, защото „благата дума железни врати отваря“, а пък и словото извира от душата.
Казват, че обща памет и съвместен живот може да има само когато травмите бъдат излекувани с чудото на прошката и помирението. Знам, че скептиците ще кажат (вероятно с доста основания) – „А дано, ама надали“. И все пак чудото точно затова е чудо, защото действа и над онези, които изобщо не вярват в него.
И сигурно точно това е „милостта на мира“, която винаги неусетно слиза над нас точно когато почти сме престанали да я очакваме.
