Разговор с проф. д-р Наташа Япова, чиято студия „Диригентското дело като светоглед“ излезе неотдавна
„Името на Добрин Петков излъчва сияние, което още приживе на диригента е озарявало образа му в неговата единосъщност на нравствен и художествен императив.
Две книги са посветени на Добрин Петков. В предговора на втората се отбелязва, че с времето той „все повече придобива очертанията на мит в представите и спомените на онези, които го помнят“. И е вярно, че трийсет и пет години след смъртта му митът продължава да обединява разкъсаната душа на нашата общност (културна, музикална, хуманитарна).“
Така започва студията на проф. д-р Наташа Япова „Диригентското дело като светоглед“, която беше издадена неотдавна. Тя е представена първо на научния форум „Академични пролетни четения 2023: Музика и светоглед“, организиран от катедра „История на музиката и етномузикология“ в Националната музикална академия „Проф. Панчо Владигеров“. На този форум има акцент, свързан с годишнини на големи личности от нашата музикална култура. Тази година това бяха Добрин Петков и Трифон Силяновски. Поради голямото значение на Добрин Петков за нашата култура е решено студията да бъде издадена в отделна книжка. Снимката на корицата, на която Добрин Петков е с Пловдивската филхармония през 1979 г., на Прегледа на симфоничните оркестри в София, е предоставена от Василка Балевска.
Студията на проф. Наташа Япова следва етапите в живота на Добрин Петков, започвайки от неговите ранни години. Следва периодът като диригент на Русенския симфоничен оркестър от 1950 до 1955 г., от 1956 до 1962 г. е главен диригент на Пловдивския държавен симфоничен оркестър. От 1962 до 1969 г. е диригент на Софийската държавна филхармония. От 1970 до 1974 г. е определян като „диригент на разположение“. През 1975 г. започва вторият му период като главен диригент на Пловдивската филхармония.
Между тези конкретни епизоди се подчертават и някои от знаковите произведения, които е подготвил, както и отношенията с „приятелите за цял живот“, както пише авторката, специално е акцентирано върху контактите му с Трифон Силяновски и Константин Илиев.
Това е и поводът за разговора с Наташа Япова, която само в четиридесет страници описва основните моменти в творческата биография на Добрин Петков, но намира възможност да привлече вниманието и към личността на Трифон Силяновски. „Те са съученици от Трета мъжка прогимназия, приятели от деца, съкровени приятели до края на живота на Добрин, който си отива преди Трифон. Това е една изключителна връзка.“
Животът на Добрин Петков не може да бъде събран в студия. Бих казала, че повече подхожда за роман.
Да, тук е концентриран животът му в тезисен вид, но историята е за роман, защото има характер, изграден е един образ, какъвто не е скулптиран в нашата памет.
За мен като човек, който не е работил с Добрин Петков и с Трифон Силяновски, те са легенди, за които слушаш и си казваш: „Какви хора е имало едно време“. Откъде идва ореолът около тях?
Разбира се има ореол и около двамата. Специално Добрин Петков е легендарен със своята безупречна в морално отношение личност. Най-характерното за него е изключителният му морал, единственият възможен избор за него. Бих казала за Добрин Петков, че неговото съществуване е на границата на жизнената реалност. Той все едно не е в реалността, която е свързана с планове за кариера, устройване на деца, с познанства, които са добри за кариерата. Нищо такова. В неговия живот има внезапни прекъсвания. За това е писано. Как той в Русе, когато е само на 27 години, създава оркестър от адвокати, лекари, много от тях „бивши хора“, както ги нарича известната наша историчка Веселина Антонова. Пословични са неговите репетиции в къщи, отделни репетиции по групи. Вика баща си, цигулковия педагог Христо Петков, да му помага да работи с оркестрантите. И тъкмо изгражда оркестър, който може да свири Шостакович (през 1958 г. Шостакович идва в Русе), натрупва страхотен репертоар съвременна музика, български нови композитори и следва рязко напускане. И пак от нулата. В Пловдив, в София и отново напуска. Остава без работа. Евфемистично казват: „Той е диригент на разположение“. Какво значи това?! Той е диригент без оркестър. Където го повикат. Има много концерти, разбира се, и по това време.
Друга линия през целия му живот са неговите образователни концерти с лекции за ученици, за студенти. Тогава, разбира се, има „Студио на младия музикант“, има различни организации, които стимулират тези концерти. Но той ги прави съвестно и с абсолютното съзнание за важността им за възпитанието на младите хора.
Ще се върна на това рязко напускане. В Пловдив прави отново по своя си начин „Вълшебната флейта“. Едно представление и край. Огромен труд за едно представление. Никой не казва: „Защо едно представление?“. В тази студия аз го наричам „единственият избор, възможен за него“. Друг човек би се приспособил, би казал: „Чакай сега, знаем нашата социалистическа интелигенция около кого кръжеше“. При него това го нямаше. Направи нещо огромно, невъзможно. И прекъсне, и пак отново. Тук, в София, спомняме си онзи велик „Дон Жуан“. Слава богу, има запис, документално направен. На другата легенда – „Прикованият Прометей“ от Лазар Николов[1], е направен специално студиен запис.
Но и в класическата музика той има изумителни постижения. Как свири Моцарт! Знаем, че в България Моцарт не може да се свири, не може да се пее. Изумителни са неговите интерпретации на Моцартовите симфонии.
Другата важна линия в неговия път е синтезирана в едно знаменателно изречение: „За музиката на другите народи има кой да мисли, но за нашата няма кой да се погрижи, ако това не направим ние самите“. Тук той включва всички наши композитори – и класиците, и изключителните изпълнения на произведения от Лазар Николов, Константин Илиев, Иван Спасов, Васил Казанджиев, на така наречения български авангард, който си има големи проблеми. Още от 50-те години в Русе той е техен абсолютен защитник. В своята мемоарна книга „Слово и дело“ Константин Илиев пише как ги е защитавал, каква позиция е имал по повод на всички тези измислени критики и организирани позиции, в които се замесват и старите композитори, не им прави чест. Но цялата българска класическа и модерна музика преминава като червена нишка през творческия му път – българската Нова музика – термин, който въведе Ангелина Петрова, и аз лично го възприех от нея. Намирам, че е много точен, и така го преподавам.
Когато разказвате всичко това на студентите, слушате ли тези произведения?
Разбира се. Трябва да кажа, че нашето поколение много по-лесно възприемаше „Прикованият Прометей“. Аз съм присъствала на изпълнението в Русе. Това е другата легенда. Когато Добрин Петков е без работа, самият той става институция. Отива във Варна, намира солистите, работи с тях по места, бори се с директорите, които не ги пускат да репетират. В прекрасната си мемоарна книга „Спомени и размисли“, която излезе наскоро, Лазар Николов пише как той в апартамента си, заедно с четиричленното си семейство прави репетициите на „Прикования Прометей“. Това е подвиг – музикантски, личен. Един човек по времето на комунизма, който е без работа, да организира изпълнението на авангардна творба. Знаете техниката на Лазар Николов. Как се изпълнява това произведение от певци, които не са пели такава музика! Как се изработва! Това е чудо. Това са трите знаменателни изпълнения в Русе, София и Пловдив през 1974 г.
През 1975 г. е второто му пребиваване в Пловдив. Тогава прави цикли за българска музика, за класическа музика, предкласици, Бахов цикъл, образователни концерти –огромна дейност. Тогава Пловдивската филхармония става елитен европейски оркестър и това личи от рецензиите, които започват да излизат. И за това пише Константин Илиев. Рецензиите в Европа за тези изпълнения са блестящи – „Фантастична симфония“, „Харолд в Италия“… Не мога всичко да изредя, но концертите са изключителни.
Друг акцент е религиозната музика – по времето на комунизма. Но всичко започва още когато той е на тринайсет години, през 1936 г. Английският пълномощен посланик Чарлс Бентинк, който е и музикант, е впечатлен от нашите музиканти. Те вече са толкова добри, толкова голямо е музикалното ни присъствие, че той организира и подпомага изпълнението на две оратории – „Пророк Илия“ на Менделсон и „Матеус пасион“ на Бах. Това никой не го помнеше, тъй като нашата памет е кратка. За „Матеус пасион“ ми разказа Трифон Силяновски, който е присъствал и дори си спомня, че заради силната емоция е вдигнал температура. След това аз започнах да търся имало ли е такова изпълнение. Не го намерих в София. Открих отзиви в Пловдив. Дирижирал е Цанко Цанков, тринайсетгодишният Добрин Петков, който е бил виртуозен цигулар, е свирил в оркестъра. Изпълнили са го в Народния театър. Участвала е Цветана Зографова-Петкова, майката на Добрин, която е пяла. Това е поредното изключително събитие, което е забравено, защото ние нямаме памет за тези неща. И по време на второто си пребиваване в Пловдив Добрин Петков прави фрагменти от „Матеус пасион“. В края на живота си той работи върху Кантата №21 на Бах, която отново прави в Пловдив. Едновременно с това работи и върху последното си мащабно представление „Отело“, неговата лебедова песен. Има две представления и напуска този свят.
Какво се знае за периода в Софийската филхармония, как са работили двамата с Константин Илиев?
Двамата много добре са работили. Има запазени писма, в които Добрин Петков благодари на Илиев, че го е поканил в Русе. До самия край остават в прекрасни отношения. Не трябва да има спекулации. Но когато зад гърба ти стои Държавна сигурност и създава интриги, които са добре описани в документалния сборник „Държавна сигурност и българското музикално изкуство“… Той е от тези хора, които са гледани под лупа. В един момент Константин Илиев решава да напусне, казва на овластените, че единственият, който може да остане, е Добрин, но той не се съгласява. И ето, отново Добрин Петков не се възползвал. Както пише Лазар Николов, Добрин е останал, завършил сезона и последното, което великолепно е изпълнил, е Петата симфония на Сергей Прокофиев. И напуснал.
Задължително трябва да се посочат неговите звездни мигове. Изпълнението на „Матис художникът“ от Паул Хиндемит и на „Жана д`Арк на кладата“ от Артур Онегер, големи ораториални произведения. Да не говорим за „Петрушка“ и „Пролетно тайнство“ на Стравински, Концерт за оркестър на Барток… Казах, че той живее на границата на жизнената реалност, която за него няма значение като устройване в битието. Той живее в действителността на недействителното, ако цитирам заглавието на една книга от рано отишлия си наш философ Андрей Лешков – „Изкуството е действителността на недействителното“.
[1] „Прикованият Прометей“ от Лазар Николов е изпълнен за първи път през 1974 г., първо концертно – на Мартенските музикални дни на 24 март в Русе, на 26 март в Пловдив и на 29 март в София. Същата година е осъществен и запис с инструментален състав от СО на БНР, камерната капела „Пеньо Пенев“ с диригент Ивелин Димитров, пианистите Стела Димитрова-Майсторова и Теодор Мусев, певците Иван Консулов – Прометей, Реса Колева – Йо, Марин Маринов – Хефест и Трендафил Казаков – Хермес, актьорите Борис Арабов – Прометей, Илка Зафирова –Глас от хора, Васил Михайлов – Хефест и Наум Шопов – Власт.
Стела Димитрова-Майсторова си спомня: „За първи път виждах такъв начин на музикално мислене, бях „шашната“, наистина „шашната“. Спомням си, че наистина в края на деня на тези репетиции поотделно с всеки изпълнител Добрин Петков постигаше удивителни резултати и имаше изключителен успех. Но … още на другия ден, Господи, този резултат почти го нямаше. И ако нещо съм запомнила завинаги, това е тази негова неистова и безкрайна готовност да започва пак и пак, от кръглата нула, отново да търси, за да намери високо поставения идеал“.
