.jpg)
Клодия Голд създава ярки портрети на петдесет изключителни жени, държали в ръце изпълнителната или официалната власт в различни времена от световната история, от Нефертити до Беназир Бхуто. Книгата „Кралица, императрица, наложница”, която излиза на пазара с логото на „Унискорп”, е суперлюбопитно и полезно четиво. Авторката проследява хронологически как у жените се събужда жаждата за властта. Дамите, управлявали като императрици, наложници или като президенти и министър-председатели, все още са малцина. Но тази елитна група жени, които по династично право, демократични избори или с други средства са се озовали начело на политическия и церемониален живот, включва едни от най-влиятелните и харизматични фигури в световната история. Кралица Виктория, Клеопатра, Лукреция Борджия, маркиза Дьо Помпадур, Индира Ганди са само някои от имената, които присъстват в изключителната енциклопедия, която ни въвежда в един напълно женски свят. Много от героините в „Кралица, императрица, наложница” са любовници, куртизанки и престъпнички, някои се издигат чрез открито незачитане на мъжкото господство, други - по-хитри, влияят върху политиката, шепнейки в ухото на слабохарактерни принцове. Всяка биографична статия поставя героинята в контекста на културата и историята на нейното време и позволява на авторката не само да разкаже за живота на петдесет смели и невероятно независими жени, но и да представи социалната история на последните 3500 години под интересен ъгъл, който ни предлага нови познания.
Беназир Бхуто, както Индира Ганди в съседна Индия, е родена в едно от най-видните политически семейства в страната. Дядо й сър Шах Наваз Хан Бхуто е ключова фигура в борбата за независимост от британците, увенчана с успех през 1947 г. Баща й, ветеранът политик Зулфикар Али Бхуто (1928-1979), е основател на Пакистанската народна партия (ПНП), председател от 1971 до 1973 г. и от 1973 до 1977 г. – първи министър-председател на страната. Той принадлежи към богатата земевладелска класа, завършва образованието си в Бъркли и Оксфорд, посвещава политическата си кариера на борбата за независим Пакистан. Той е сред малцината премиери, които не са командвани от военните.
Беназир е родена в Карачи през юни 1953 г. Образованието си получава в Харвард, а после в Оксфорд, където учи политология, философия и икономика и е много уважаван председател на Оксфордския профсъюз. Връща се в Пакистан през 1977 г., дни преди генерал Зия (1924-1988) да свали баща й от власт с военен преврат. Той е обесен през 1979 г.; дъщерята говори за Али
Бхуто като за светец и е решена да поеме щафетата от него. Беназир прекарва следващите пет години в затвора, където често е държана в карцера. Ужасните условия описва в автобиографията си:
„Лятната горещина превръщаше килията ми в пещ. Кожата ми се цепеше и лющеше, белеше се от ръцете ми на парцали. По лицето ми се появиха циреи. Косата ми, винаги много гъста, започна да пада на кичури. Насекомите в килията бяха като армии нашественици. Опитвах се нощем да се завивам през глава, за да не ме хапят, но ставаше толкова горещо, че трябваше да се отвивам, за да дишам.”
Под натиска на Запада през 1984 г. тя е освободена. Бяга в Лондон, където организира масово движение за съпротива срещу режима на Зия. През 1986 г. военното положение е отменено и Беназир – бляскава, красива и символ на надеждата за по-добър Пакистан – се завръща, за да се превърне в най-силния съперник на Зия. Тя си спомня, че „един милион души” са дошли да я посрещнат на летището, после цифрата нараства на „три милиона", които я приветстват: „Да живее, Бхуто, да живее!”
Беназир се омъжва за Азиф Али Зардари (род. 1956) – играч на поло, строителен предприемач и богаташ от земевладелските класи. Сватбената церемония е в тесен кръг в Карачи през декември 1987 г. – Беназир не желае пищна сватба. По-късно си спомня: „В продължение на три дни сладкарските магазини в градовете бяха изпразнени, понеже хората искаха да отпразнуват събитието. Десет години скърбяхме – казва Беназир пред привържениците си. - Сега най-сетне можем да се радваме.”
Още в началото обявява твърдото си решение бракът да не пречи на политическите й ангажименти и Зардари се съгласява. През 1988 г., вече бременна, се готви за предизборната битка с генерал Зия. По-късно го обвинява, че е планирал изборите да съвпаднат с бременността й, с надеждата тя да не е в състояние да участва ефективно. Преди хората да се явят пред избирателните урни, Зия умира в самолетна катастрофа. Беназир и ПНП печелят убедителна победа с платформа, която обещава помощ и по-добро обслужване на бедните, права за жените. Беназир полага клетва като премиер на 2 декември и е първата жена на този пост и най-младият министър-председател. По неин адрес отвсякъде се сипят хвалебствия. Списание „Пийпъл” я споменава сред “Петдесетте най-красива хора” на света.
Еуфорията не трае дълго. Беназир Бхуто е на власт само 20 месеца и не успява да постигне почти нищо. Обвинена е в корупция и президентът Гулам Исхак Хан (1915-2006) я уволнява. Съпругът й Азиф, получил прозвището „Господин Десетте процента”, защото уж бил злоупотребявал с властта на жена си, е арестуван и осъден на две години затвор.
През 1991 г. Беназир отново е на власт. Освобождава мъжа си и му дава пост в кабинета – министър на инвестициите. През 1996 г. пак е уволнена, също по обвинения в корупция, но остава лидер на партията си. Тя твърди, че е жертва на кампания, целяща да опетни името й. За мъжа й се говори, че бил източил милиони долари в тайни сметки в швейцарски банки. Обвинен е и във взимане на подкупи, а също така – голяма измислица – че е прикачил бомба с дистанционно управление за крака на свой бизнесконкурент; участвал е в заговор за убийството на брата на Беназир - Мир Муртаза Бхуто, който не се разбирал със сестра си, и в убийството на други съперници на съпругата му. Той излежава осем години затвор, въпреки че нито едно от обвиненията не е доказано в съда. Освободен е през 2004 г. Беназир и Зардари отричат обвиненията и твърдят, че „доказателствата” са фалшификати, изработени от противниците им.
Нещастието преследва Беназир и семейството й. През 1985 г. брат й Шахнаваз умира във Франция при загадъчни обстоятелства, другият й брат Муртаза е убит през 1996 г. вероятно от военното правителство на Пакистан. Опетнени са и годините й на управление. Срещу нея са отправени безброй обвинения в корупция, а „Амнести интернешънъл“ твърди, че през нейното управление в Пакистан има ужасяващо потъпкване на човешките права.
През 1999 г. Беназир напуска Пакистан и заминава с трите си деца в Дубай. Зардари се присъединява към тях след освобождаването му от затвора през 2004 г. Междувременно нейната партия запазва изключителната си популярност в Пакистан – през 2002 г. въпреки отсъствието на председателя й, ПНП получава най-много гласове на изборите. Редица западни лидери посрещат радушно посещенията на Беназир. Сред тях са и ръководителите на САЩ (Беназир редовно посещава Белия дом веднъж годишно), които смятат, че тя може да им е от полза в „борбата с тероризма” въпреки помощта, която оказва на талибаните преди години. Тя е популярна и като лектор в Европа и често говори по различни злободневни теми.
Мнението на Запада не е единодушно. През май 2007 г. „Икономист” публикува отзив за автобиографията на Беназир:
„Лошо впечатление създава отказът й да признае, че е допускала каквито и да било сериозни грешки. Недемократичното прехвърляне на властта е за окайване; но некомпетентността и корупцията по време на мандатите й допринасят за падането й от власт – тъжна истина, която тя отказва да види.”
Странно е как почти всички жени лидери в Азия през XX в. са или вдовици, или дъщери на политици, загинали при атентати, или екзекутирани – не само Беназир Бхуто (баща й е убит от Зия), но и Кори Акино на Филипините (съпругът й Бениньо, сенатор от опозицията, е екзекутиран), Сиримаво Бандаранайке в Шри Ланка (мъжът й Соломон също е убит), Шейх Хасина в Бангладеш (баща й шейх Муджибур Рахман е първият ръководител на страната, убит при военен преврат заедно със 17 негови роднини), и Аун Сан Су Чи (дъщеря на героя от борбата за независимост на Бирма, генерал Аун Сан, убит от противниците си).
Единственото изключение е Индира Ганди. Тя наследява ръководния пост на баща си Джавахарлал Неру, той умира от естествена смърт, но и тя, и синът й Раджив са жертви на атентати.
През 2007 г., притиснат от международната общност, президентът Мушараф (род. 1943), който е заплашвал Беназир с арест, ако се завърне в Пакистан, обмисля възможността да сключат сделка: той да оттегли обвиненията срещу нея, а тя да му окаже политическа подкрепа.
През октомври Беназир се връща в Пакистан, за да се кандидатира за министър-председател. Въпреки неуспешните периоди на управление, хиляди привърженици на ПНП я приветстват с добре дошла. На 27 декември е убита, след като е говорила на митинг в Равалпинди. В завещанието си посочва 19-годишния си син Билавал Бхуто Задари да поеме ръководството на ПНП. Съпругът й ще изпълнява временно длъжността, докато Билавал завърши обучението си в Оксфорд. В интервю, взето от Билавал след смъртта на майка му, той заявява: „Майка ми винаги е казвала, че демокрацията е най-доброто отмъщение.” Парадоксът обаче остава – последният акт на Беназир Бхуто по-скоро е израз на семейни династични амбиции, отколкото на надежди за демократично бъдеще на Пакистан.
