Петър ПЛАМЕНОВ

През периода Мейджи (края на ХІХ – нач. на ХХ в.) Масаока Шики (1867 - 1902) възвръща интереса към хайку поезията, която вече губи от своя престиж и популярност. Като велик реформатор, Шики придава особена значимост на индивидуалното творчество и на личния поглед, утвърждавайки хайку като модерен поетичен жанр. Считан е за един от четиримата големи хайку майстори след Башо, Бусон и Иса. Умира едва на 35 години от туберкулоза, като последните седем прекарва прикован към леглото си. Именно така създава своя артистичен псевдоним "Шики", свързан със собственото му заболяване.
Тъкмо Масаока изгражда съвремените обобщени термини "хайку", вместо „хокку” за тристишията от 5-7-5 мори /срички/, и "танка", вместо „вака” 5-7-5-7-7 мори, за петстишната кратка песен, като така префурмолира и самите понятия. Обособява самостоятелността на хайку от поетичното изкуство ренга. Противопоставя на „субективния” стил на Башо, „обективността” на Бусон и я извежда като нов, основен художествен прицип. Хайку, след него, вече не е спонтанна игра или сезонен стих, а особен личен поглед към наличното. Стилът му се отличава със смирение, изненадваща свежест, но известна непотреперваща суровост. „Обективността” за него е начин на възникване на поезията, а техниката е директното наблюдение – лирическият образ идва, по вдъхновение, от действителността и така остава съвсем непосредствен, а не замъглен от „въображенето”. Прозрението и актът на наблюдение съвпадатл Погледът вече не разгадава, не тълкува, а осъществява живота. Шики свързва хладността и деликатността в акта на съзерцанието. Наблюдението от своя страна се тълкува като дистанцирано съучастие, но не и намеса.
В хайку деликатността сякаш е следствие колкото от взирането в детайла, от нежността към живото и особеното почитане към оттенъка и нюанса, толкова и на онази специфична нравственост на крехкостта, чрез която хайку признава невъзможноста на човека да познае и обхване в цялост истината на съществуването, да се докосне до плътта на реалността... Деликатността говори не само за далечината и дистанцираността, но за желанието за близост, за възхитата от красотата на случайния порядък. Защото човекът, сам вписан в себе си, е обречен да съди през своя поглед, но той се вписва и в самата тъкан на мирозданието. И когато идва към света, когато се приближава, не бива да разрушава порядъка, в който нахлува, да смущава неговото съзвучие,  а единствено да се вслуша и да го долави. Хайку долавя. Деликатността именно е тих говор за непознаваемостта и за надеждатал Макар и да граничим само и единствено със себе си, макар и прозрението за света е негово повторно въобразяване, все пак някак, и то с помощта на поезията, можем да видим поне частица от истината...
А той, Животът, смесва в себе си жестокост и красота, безстрастие и милост, смисъл и безсмислие, произвол и справедливост, остава винаги невъзмутим  над всяко проявление, всепобеждаващ и безгрижен, но все пак заплаща с няколко капки сладост болката...