Петър ПЛАМЕНОВ

26 ноември 2009, четвъртък, София.
18:30 часа, ателие Пластелин, ул. Цар Симеон 48
Дискусионен клуб „На тясно”
Групата за културен тероризъм „Рамбо 13”
Премиерни прожекции на новите филми на Рамбо 13 - “Слънчева Тракия”, „ WC System”, „ Строители на съвременна България” и „WC Вапцаров”
Пърформанс, дискусия и акция
Визия, инсталации, пърформанси, арт-пънк: Венцислав Занков, Продан Марков, Георги Ружев, Светослав Коев, Пламен Стоилков, Алекс Ангелов (Холандия), Калин Коев (Испания), група „Чалга и готик” и др.
Четат: Мария Вирхов, Добринка Корчева, Силвия Томова, Диана Коленцова, Ditta Black, Силвия Канин, Румяна Райкова, Дете Кафка, Лъчезар Лозанов, Димитър Матакиев, Иво Цанов, Данаил Досев, Васил Прасков, Спенз, групата „Анарходжаз” и др.
Водещ на фестивала: Продан Марков

Вкусът е повече от особена форма на съждение. Той е израз на мирогледа и светоусещането както на обществото, така и на личноста. Може да се възприема едновременно и като индивидуална характериска, специфична субективна черта и като социална норма и рефлексия. В контекста на тези проблеми се вклинява и Вторият международен фестивал на лошия вкус - „WC Вапцаров”, който чрез инсинуативната си скандалност, желае да провокира общественото спокойствие и да създаде остър дебат със силните конструкции на самите предразсъдъци. Лошият вкус има не само своята злободневна актуалност, но и историческа основа, а разбирането на този факт привлича и темата за лустрото и кича. Културният тероризъм в пространството на дискусионния клуб „На тясно“, взривява именно статуквото и закона на шаблона в мисленето и подходите към изкуството и живота. Темата е злободневна – лошият вкус е актуален и като начин на мислене и творчество и като стил на живот. Обсъждането е предизвикано от необходимостта да се разпозне, чрез добрия вкус, изгубената плът на настоящето, резредено и изчезнало в серията от фалшиви замени от страна на рекламното безгрижие и всесилната пазарна употреба. Където цената се определя не от качеството, а от продаваемостта.

Заигравайки се пошлото, вулгарното, комерческото, невротичното, сексуалното, неприличното фестивалът на лошия вкус тълкува акциите и произведенията на изкуството като в съпротива срещу шаблоните и теснините на постмодерността – оказала се време на пределна материализация, когато ценността се разпознава само по пазарен принцип, но не и по хуманен или хуманитерен. Цеността и вкуса са неразривно свързани, епохата на лошия вкус е епохата на консумацията, на култа към печалбата. Епоха на смъртта на вкуса, морала и ценността.
Вкусът всъщност е способност, различна от чистото чувство и чистя разум, смесва в себе си тези две начала – защото е съждение и отношение, спосоност да се разпознава и разбира красотата. Вкусът неминуемо се отразява върху творбата – веднъж при нейното създаване от страна на твореца, чиято работа така или иначе е свързана със собственото му разбиране и втори път с удвоена, реципрочна сила с тълкуващо съзнание, т.е. със съдещия вкус на потребителя на изкуството, на съзерцаващия творбата. Размитите граници между творец и произведение, автор и зрител, творба и реалност, предмет-носител и идея днес създават твърде широк хоризонт от въпроси и възможни дефиниции. Скандалът и провокацията, флиртът с обществено поносимото, съвременното изкуствона практика разобличават мимикриите на властовите механизми. Оголват манипулативните стратегии на новите изискани, перфидни форми на цензура изотвътре, която работи като лусто, схема и стереотип на прикриване чрез привидан свобода и толернтност, а всъщност проявява крайна непоносимост към различието. Лустрото, което чрез дезинформация при-крива истината за жестостта на техническото и медийно съществувание в урбанистичния свят, смалил се до село на самотата, обитавано от нет-самотници, където общността се разиграва като виртуален-театър, но не се случва в близостта или съприкосновение.
По примера на средновековната апофатика – сблъскала се с непознаваемостта на Бога, достижим единствено в очертаването на това, което Той не е, днес невъзможността да се даде определение на съвременната художествена и социална ситуация, подхранва много силни енергии те да бъде разпознати тъкмо като се употреби тази техника на отричането. Чрез този апофатически жест, мъчещ се да върне темата за вкуса, изкуството и стила, като отрече всичко, което не е добър вкус, а натрупа определения за пошлото – всъщност центрира основния проблем на съвремеността – автентичността на съществуването, неподменено от фалшиви „полиетиленови“ - маргарин заметители. Автентичността – ето към какво се стреми вкуса, тъй като той е способност да се разпознава най-вече истината, плътта и голотата на действителното. Така става значително по-лесно да се окръгли темата за това какво всъщност е лош вкус, защо той е културната домината на поп-макдоналдс културата. Така вкусът дирекно диалогизира с изконните естетически теми за стила и мярата. Изследвайки натрапени вулгарни образи все пак да изплува енигматичното, забранено и почти окултно понятие за настоящостта: „добър вкус“. По този път ще се даде едно възможно обяснение защо модерното изкуство, следвайки проблемите в актуалността гради нейна напълно възможна алтернатива. Съвременото изкуство довежда визуалността до нейните предели. Веднъж като разрушава границите на картината, на живописването и превръща в актант, герой и съдник-разобличител самата материя на света и втори път като обезплътява образа в дълго медийно репродуциране и обезплътяване в цифровостта. Създава, чрез инсталации, пърформанси и видеи, болезнено ултимативни художествени ситуации, към които присъединява и самия зрител като тяло и разум, полагайки го в сложна биполярна конотативно-визуална среда...
Вкусът има свое тяло, което се въплъщава при всяко съждение на мисълта, но има и дух, а той е свързан с непосредствената стихия на чувството – имненот тук е разковничето – лошият вкус подменя реалността на съществуването и оставя да се съществува в илюзията, във виртуалната полуреалност, в покрайнините на самия живот...

Ето и художествено манифестната пи-ар текстституация, от която отскача погледа на авторите на този визуално-културно-медиен проект: „В окопите “ Верижката на тоалетното казанче изопната - да ви обеси. В камерите на лайфстайла не умирате приятно, а изтезавани с пари, dance кълки и бърза литературна фрикция, преди да ви изпразнят. Жълти журналисти и наркобарони като литературни агенти се правят на Ленин в брониран влак. Олимпийският романтизъм на ЛВ продължава да преподава университетска сияйност, постмодерен олимпизъм, писателски санаториуми и европейско връзкарство. Но се попипва като юноша и с другата ръка пише антипостмодерни доноси за всеки случай. СБП и компания отново вдигат патриотичните демони от Моторни песни до опълченския WC, с недоубит пленум на Тримата големи (Левчев, Цанев, Хрушчов) - все в Техеранско-венецуелско направление. Младите им попълнения напъват чаровния си селско-носталгичен патос върху римувана социология. С изключение на падналите за свободата на България.
Истинското облекчение от бремето на живота ще получите в белоснежния WC “Вапцаров” – нашият ярък кенеф, завещан ни в бяло от татко Дюшан и в черньо от нашта роднина Брюксел. Седнете ли в него за облекчение – гъзът ви ще засияе в най-дълбока страдалческа (по project Достоевски) светлина и идеалът ви да се преселите в божественото ще цопне в Световития нобелиран океан. Шествие на огъзената литература: всички за един, един – за сране и подпалки!“


Марсел Дюшан, Фонтанът 1917, Readymade