„Пътища към философското мислене. Въведение в основните понятия“, Йозеф Бохенски, превод Георги Каприев, изд. Фондация „Комунитас“, 2023 г.
Едно време (струва ми се, че то все още не е свършило) имаше академична дисциплина, която се наричаше Увод във философията. Спомням си лекциите на Сашо Марков и неистовия патос, с който той защитаваше тезата, че Уводът трябва да се мисли най-вече като Изход и че с тази наука трябва да се приключва, а не да се започва обучението по философия. Позоваваше се на Бохенски и възторжено обясняваше, че при онзи шантав поляк имало по много от всичко: от мистика до марксизъм-ленинизъм; от съветология[1] до Тома от Аквино[2], от история на съвременността та до логиката на Теофраст (или Хризип).
Ето как преди трийсетина години научих за въпросните десет[3] радиолекции, произнесени през 1958 г. пред Баварското радио, и се ентусиазирах някой ден, като порасна, и аз да правя радиобеседи. По-късно, подобно на самия Бохенски, сложих очила и расо и до ден днешен водя рубриката „Приказки за вярата“ в радио Шумен.
И иска ли питане, с нетърпение очаквах да се появи на български език книгата, която, макар и задочно, срещнах в началото на студентския си път. Сега, повече от половин век след първото[4] ѝ излизане, след като само за шест години е претърпяла шест издания[5], „Пътища към философското мислене“ се е превърнала в класика и като че ли Сашо Марков се оказа прав. Доказателство е и фактът, че автор на превода е не друг, а проф. Георги Каприев, един от малцината учени, които подобно на самия Бохенски могат да съчетаят философията с теологията така, както вървящият човек съчетава движението с левия и движението с десния си крак. Несъмнено авторът и преводачът са от една и съща кръвна група и това прави българският текст особено жив.
Човек чете за онази логическа дискусия в Принстън (стр. 24), продължила три дни и три нощи почти без прекъсване, и започва да усеща себе си като Алиса в страната на чудесата. Знам, че някой мимоходом ще възрази и ще каже, че Луис Карол също е бил логик. Може и така да е, но да разказваш по този начин за Алфонсо Чърч, един от най-прецизните логици на XX век, наистина не е лесна работа. Лежерно и артистично, шегувайки се с тези, които се шегуват с философията, Бохенски припомня (стр. 27) тезата на Аристотел, че онези, които отричат философията, несъмнено го правят в името на някаква друга философия. И става безпощадно ясно, че както човек не може да избяга от въздуха, така не може да избяга и от философията. При все че, опитвайки се да ни убедят в противното, са се появили и такива мислители, които се научили (за кратко) да сдържат дъха си. Така, без да е учебник, книгата се превръща в нещо, върху което човек трябва да си води бележки. Иначе откъде ще чуем за Жан Вал, онзи колега на Бохенски, който настоявал, че няма съществена разлика между философия и поезия; или за Жан Херш, която вярвала, че философията е граничната зона между науката и музиката. Но говорейки за записки и паметни бележки, трябва да вметна, че книгата на Бохенски не е „книжна“. Като аргумент ще приведа финала на есето за философията (стр. 34): Човекът е определен за философстване, независимо дали го иска, или не… Въпреки чудовищните трудности, които носи със себе си, философстването е едно от най-красивите и благородни неща, които може да има в човешкия живот. Който е влязъл в досег поне веднъж с някой автентичен философ, винаги ще се чувства привлечен от него.
Към всичко това може би не е излишно да се добави още един факт. Бохенски, чийто живот (практически) съвпада с продължителността на целия двайсети век, е прекрасен пример за това, че няма лошо време за философията. И това, струва ми се, е полезно да се знае от всички онези, които вярват, че днес – заради политическата конюнктура и финансовите кризи – философията е влязла в терминален стадий и преживява своя упадък. По всяка вероятност този упадък е не неин, а наш. И една от причините за това е, че доскоро името на Йозеф Бохенски беше съвършено анонимно. Но, слава Богу, поне тази грешка вече е поправена!
––––––––––
[1] Краен антикомунист, Бохенски създава наука за КПСС като религиозен феномен и сравнява Партията с ненаситен кумир, който непрекъснато иска жертви. В качеството си на политолог философът създава през 1957 г. във Фрайбург Институт за Източна Европа и консултира правителствата на САЩ, Швейцария, Западна Германия, ЮАР и Аржентина (вж. предговора, стр. 8).
[2] Автор на няколко книги за Тома от Аквино, Бохенски е един от най-добрите познавачи на философията му.
[3] В книгата са 11.
[4] През 1959 г.
[5] Тоест от 1959 до 1965 г.
