„Жените пак ще народят“ са думи на маршал Жуков, изпращал войниците си на сигурна и абсолютно безсмислена смърт във Втората световна война. Впрочем той изготвя и плана за навлизането на съветската армия в България…
Това написах във Фейсбук. И, разбира се, веднага се намери събеседник да ми опонира, че думите не са на маршал Жуков. Не обясни чии са, но това всъщност нямаше значение. Дискусията беше под пост с картина от изложбата на Алла Георгиева в галерия „Доза“. А авторката на поста се възмущаваше, че картината „Родна реч / Жените ще народят нови“ (2022) е грозна. А каква да е, питаха събеседници, след като е посветена на войната в Украйна. Как „красиво“ да се изобрази тя…
В поканата за откриването Алла Георгиева написа: „Знам, че темата за войната не е от най-приятните и всички вече са уморени от нейния зловещ облик. Но ето, докато подготвях изложбата, започна и още една война. Изглежда в света има много Зло, което се опитва да го завладее. Такова е времето, в което ни е определено да живеем. А ние, художниците, можем и трябва да рефлектираме, да изобличаваме това Зло, това е най-малкото, което можем да направим срещу него“.
„Спи, моя радост, заспи“, снимки галерия „Доза“
И на нас, зрителите, е определено да живеем в това време. Да се учим да живеем с война – а вече с две, да следим новините от фронтовете, докато вървим във всекидневието си и гледаме изкуство. Давам си сметка, че втора година се опитвам да съчетая живота си с постоянното присъствие на войната в задния план. Да гледам изложби, да пиша за тях, да оценявам качествата на произведенията, да вниквам в концепциите им, знаейки, че в същия този момент някъде страдат и загиват хора. Лъжливо чувство за вина е, знам, но това не пречи да го изпитвам, докато се боря с него, за да поддържам някаква нормалност.
„Спи, моя радост, заспи“, снимки галерия „Доза“
В изложбата „Спи, моя радост, заспи“ (19–31 октомври 2023, с финансовата подкрепа на Национален фонд „Култура” по програма САИ) на Алла Георгиева нямаше нужда да се боря с нищо, включително и със себе си. Припомнях си, преживявах и съпреживявах чрез и през произведенията. От самото начало на войната в Украйна художничката е започнала своя „Военен дневник“, рисувала е „като защита от полудяване“. И той е сякаш най-силната серия рисунки в изложбата. Може би защото е дневник, отразява първоначалния шок от избухването на войната, преобърнала света ни – и нейния, и моя. После стремителното ѝ развитие, докато все още не ни се вярваше, че е започнала. После осъзнаването, че станалото е необратимо. „Колелото на смъртта“ се е завъртяло и помита човешки животи. Сее омраза и трови с безсилие и отчаяние – „Прости ми, Господи, душата ми е потънала в ненавист“.
Много от творбите в тази серия съдържат стихове и текстове на детски песнички, с които Алла Георгиева е израснала. В Съветския съюз, с обещанията за мир, братство между народите и светло бъдеще, с руската класика и душа – които войната не просто помита, а руши и сгромолясва. Имало ли е въобще такъв свят, усъмняват рисунките с контрапункта на текстовете. Сън ли е бил, или просто идеологическо клише? Или войната е кошмарът, от който събуждането вече е невъзможно…
Ужасени червени очи и боси стъпала на човешки същества изплуват от мрака на укритие, а над тях летят ракети в нощното небе. И като контраст в рисунката стих на Афанасий Фет описва красива безметежна нощ, чист въздух, сребристи листа, нищо не трепва и „гръдта е пълна с тишина“. Убити, ранени и осакатени играчки – и до тях приспивна песен по стихове на Зоя Петрова: „Спят уморените играчки, книжките спят. Одеяла и възглавници чакат децата“… Куче с обезумели червени очи носи откъсната човешка ръка, а стихът на Агния Барто описва разходка в снега, в който човек и куче вървят бавно, оставят две следи – „и е такава красота“… На нощен фон от разрушени блокове скелет нежно приспива дете в скута си с песента „Спи, моя радост, заспи“ на С. Свириденко…
Силата на серията „Военния дневник“ е в събитийността, в усещането за проследяване на случващото се през потреса, тревогата и емоционалните амплитуди, които художничката преживява. Руши се нейното детство, представите, с които е израснала във времето, когато Украйна е в СССР и прокламираното братство между народите изглежда неразрушимо. В текста към изложбата Алла Георгиева пише: „Израснах с военна реторика и антивоенна пропаганда във всички възможни медии: филми, книги, песни, спектакли, спомени на очевидци. Винаги вярвах, че сме от страната на добрите. Учеха ни, че с нас, като държава и народ, са постъпили зле, че са ни убивали, разрушавали градовете ни, че Смъртта и Злото се въплъщават в онези, пришълците отвън, вражеските окупатори. (…) През 2014 г., по време на Майдана, когато Русия провеждаше операции по откъсване от Украйна на нейните територии /анексията на Крим, провокациите в Донбас/, това изглеждаше като временно недоразумение, което скоро ще се изясни. Защото ние имаме обща история, защото Съветският съюз ни възпитаваше в дружба и братство между народите и враждебни отношения между нашите страни са невъзможни. (…) Пълномащабната война преобърна цялата ми представа за нашата обща история, за мястото на руската и украинската култура. Лутането в кошмарния сън продължава вече почти две години и с всяка новина от социалните мрежи, всяка бомбардировка, съборена и изгорена къща, гледката на масово бягане на жители от разрушените градове и села, гибелта на мирни хора – това състояние ставаше все по-страшно, все по-абсурдно и безизходно. Бившите ни братя руснаци дойдоха да убиват украинци…“
Бившите ни братя руснаци настояваха да са такива и за българите. С пренебрежителното снизхождение на по-големи братя обаче. Руската култура и „руската душа“ бяха пропагандно оръжие, което не успяваше в такава степен у нас просто защото България беше в периферията, в съветския лагер, а не в самия СССР. Аз ги познавам добре, но имам дистанция все пак – точно колкото да си представя болката на украинците в тази война. И да разчитам без проблем препратките в произведенията на Алла Георгиева. Цитатите от класически безметежни пейзажи в картините от серията „Родна реч“ – златисто поле с ръж като фон за оръдие, изстрелващо ракета; идилична гледка на река и брези, до които жена нескончаемо ражда в зловеща игрова поредица войници, които в задния план вече лежат в гробовете си… пак под брези.
„Спи, моя радост, заспи“, снимки галерия „Доза“
Нямаше как да не се сетя за „Искат ли руснаците война?“ – онази много популярна съветска песен по стихове на Евтушенко. Още в началото тя ни призовава да питаме за това „тишината над ширналите се полета и ниви, и брезите, и тополите… и войниците, които лежат под брезите“. После идва ред да питаме майките и жените, но брезата е поетичният образ, сякаш най-тясно свързан с миролюбивата и сантиментална руска душа. „Прословутата „руска душевност“ и „загадъчната руска душа“ приеха облика на зверска гримаса на ирационалното Зло“ – пише в текста си Алла Георгиева. А в изложбата ѝ брезата олицетворява това преображение. Превръща се в ракета, забита в пясъчника на детска площадка, в знак „Z“ вместо кръст по гробовете – и в картините, и в инсталациите, и в серията рисунки „Брезички“ (2022– 2023)…
Видеото „Семейна трапеза“ (2022) показва как играчка танк опустошава подредена маса, събаря чинии със супа, чупи чаши с вино, разрушава нечий мирен живот с целенасочена жестокост, а хората ги няма. Докато го гледах, си мислех как сцената се сля с образите от друга започнала война. Същото ирационално зло, въплътено в терористичната организация Хамас, убиващо, насилващо и опустошаващо живота на невинни хора в Израел…
Така изложбата на Алла Георгиева се превърна не само в конкретен, но и в обобщаващ образ на войната – в страдание и кошмар, от който няма шанс да се събудим. Неизбежно това се отрази и на другите изложби, които гледах през октомври.
Впечатляваща, както винаги, бе „Homo sapiens – възпоменания“ на Павел Койчев (2–14 октомври 2023, СБХ „Райко Алексиев“). Монументалните фигури възпроизвеждаха базисните етапи в човешкото битие – в цикличност, като история и като ценности: зачеването, топлината на огъня, труда в основните му разновидности, общуването на маса, изпращането в смъртта, а над тях стремежът към извисяване като игра. Тревогата на Павел Койчев е за човечеството, за неговия път, за неговото оцеляване или изчезване. В тези едри щрихи войната липсва, но аз я виждах – и в ловеца, чийто лък може да е насочен към друг човек, и в смъртта, която може да е причинена от насилие…
Видях война и в абсурдния, яркоцветен и експресивен свят на Думисани Карамански в първата му самостоятелна изложба в София – „Мавзолеят на маминото синче“ (28 септември–20 октомври, галерия Credo Вonum). Видях я и в изложби, които на пръв поглед нямат нищо общо с нея – например „Дом“ на Стефан Николаев (29 септември–12 ноември 2023, DОТ София). А в едно от видеата, представени в изложбата на Орлан „Това е моето тяло, това е моят софтуер“ (25 октомври–10 ноември 2023, галерия Credo Bonum) художничката повтаря „Гладна съм, жадна съм, но можеше да е по-зле – можеше да е война“. Видеото е от 2018 г.
Тогава можеше, а вече е.
