(Наблюдения на локалния темерут)

Happy, Искра Благоева, Спартак Дерменджиев, Недко Солаков, Коста Тонев, куратор Йохан Густавсон, галерия „Структура“, 21.09.2023–28.10.2023 г.

Като част от поредицата изложби с чужди куратори галерия „Структура“ е поканила шведът Йохан Густавсон, от години работещ в Нидерландия, да подреди поредната. Той приел, сериозно проучил местната сцена и подредил изложбата Happy (или може би иронично – „Happy?“). Включил творби на Недко Солаков, Спартак Дерменджиев, Искра Благоева и Коста Тонев, съпроводени от музикална композиция на Милен Апостолов. Замисълът на глобалния куратор имал и местен корен – Густавсон сам признава в своя текст към каталога, че е бил вдъхновен от изложбата на Спартак Дерменджиев от 2011 г. „Няма щастливи българи“ (заглавието на Дерменджиев пък е очевидна реплика на известния в миналото филм „Срещал съм и щастливи цигани“ на Ал. Петрович).

Отидох на откриването с недоверие, меко казано. Да се търси щастие в съвременния свят? И то не другаде, а в България! Ако кураторът е искал да докаже, че такова все пак има, то скепсисът на локалния посетител изглежда напълно оправдан.

Кураторът обаче също е бил наясно с трудността. Затова в каталога твърди, че проблемът бил наднационален, засягал целия свят, статистики привежда, всеки седми човек в света бил несигурен. Айде де, някой нещастен като нас! Густавсон всъщност гледа да избяга от този болен въпрос, затова продължава с абстрактните работи, твърди, че изследвал травмата, родена от самия стремеж към щастие. Днес, казва той, то е затрупано от свръхпредлагането на пазарни „невъзможни възможности“ (…) „в резултат на които нивата на стрес се повишават“. 

Софиянецът, дошъл на изложбата, обаче е основателно и инатливо убеден в своето. Той по-скоро ще повярва на Дерменджиев, не на Густавсон. Щастливи цигани може и да има, ама българи – не. Няма бе, йок. Не му харесва поредният опит да се релативизира очевидното Българско Нещастие, тази родна гордост.  

Недко Солаков, „Съседи“, 1986 г.

Забелязал е противоречията в каталога, говорещи, че личното ниво на стрес на Густавсон също е високо, защото и той има невъзможни желания. Не е щастлив например от това, че от съвременното изкуство отсъствали истински социални и екзистенциални проблеми. Твърди, че е избрал своята непопулярна тема, за да компенсира въпросната световна липса. 

Добре де, питам се недоверчиво, вкарването на подобна чоглава тематика в обращение няма ли да повиши нивото на стрес? Нали всяко екзистенциално мрънкане ще вдигне нарастващата несигурност на тревожните млади? Густавсон го боли, че съвременното изкуство пей не дава за някакво си щастие, а строго и справедливо воюва за каузи (главно феминистки, антирасистки и доколониални, насочени срещу „глобалния Север“ и структурните предразсъдъци). А ние не гледаме каузи, а си гледаме нашата си черга и знаем, че тази работа с щастието тука, по нашите земи, е causa perduta.   

* * *

Законният локален песимизъм на зрителя само се затвърждава, след като разгледа самата изложба. Кураторът искал едно, ама друго станало.

Мен например на входа на галерията ме посрещна скулптурно лице на момче, неясно защо усмихнато, щастливо. Но аз не се стряскам, знам си, че то е там само за да създаде фалшиво очакване. И така и се оказва. По-навътре в дебрите на изложбата ухилените работи не изобилстват, даже въобще ги няма. Посетителят е причакан от местни монстери – мрачните рисунки на Недко Солаков и малките акулки на Дерменджиев, пробили пода изотдолу (впрочем те са неочаквано крехки, сякаш порцеланови – изпуснах си без да искам телефона, докато снимах, и той счупи зъба на една, после се извинявах, извинявах…).

Дали „Структура“ не ни представя български варианти на Caprichos? По примера на Гойя Недко Солаков е изложил серия от черни видения, но не универсални, а битови, излезли от неговото квартално несъзнателно. Те визуализират неартикулирания страх от съседи и домоуправители; грубо очертани сюрреалистични образи, направени от черен дим, цветна мъгла и графични космаци. Сред тях, странно защо, е и нарисувано в същия стил бебе, дъщеря му – черни контури и учудени сини очи. Чаровно е това детенце, но не ме радва: съдено му е да отрасне в същата черна съседска среда. Солаков е свързал своите капричос с разказ. Ръкописният надпис се е проточил от картина до картина, написан на стената, и се опитва да ни внуши, че е имало някаква друга серия от Недкови рисунки, далеч по-щастлива, специално приготвена за тази изложба. Но ето на, готовите и рамкирани творби били откраднати от багажника на скъпата му кола. И той, като нямало какво, изложил тези стари парчета мрак, които кой знае защо имали щастливи заглавия.
 
Да му вярваме ли? Фронтално срещу картините са разположени малките фотореалистични лица и бюстове на Дерменджиев – пределно сериозни. Те вярват ли? По-скоро гледат Недковите рисунки и нищо не излъчват – нито вяра, нито недоверие. Пък съгласете се, дори и Недко Солаков да казва истината, тя в случая какво доказва? Единствено, че тука тъкмо да се добереш до малко нещо щастийце някакво, и веднага някой ти го свие. Тука е така.

Коста Тонев, „Средна величина“, 2013-2015 г.

Пространството е наситено от тази размяна на студени и подозрителни погледи. Гледат се картини и скулптури, чудовища и документални хора. Гледам и аз, досещам се, че съм в играта. Е, добре, това не вдига ли стреса? Във всеки случай щастие тука не се забелязва – нито в контраста между платна и обеми, нито в стиловото противопоставяне между сюрреализъм, пост-нео-експресионизъм и фотореализъм, нито между разменените погледи: а докато зрителят се ориентира в тази бъркотия, отдолу тихо го хапят порцелановите зъби. Така изложбата го принуждава да се лута: горе-долу, напред-назад, наляво-надясно: отвсякъде го гледат обвинително. Срещу черната и зловеща страховитост се изправя непроницаема сдържаност, а отдолу хихика животинска и детинска заядливост. Тези сблъсъци раждат – какво именно? Може би абсурд или трагикомичен контраст, ама във всеки случай не радост, блаженство и „невъзможни възможности“, глобално търсени стоки. Това се доказва дори и от самотната скулптура на Коста Тонев, гледаща монстера на собствената си лична карта: Тонев тайно е променил отбелязания си ръст в нея, направил се е по-висок, носело щастие… ха-ха… А наоколо жълта светлина, музика, южно слънце.

В центъра два трикстерски дакела на Дерменджиев гледат покорно към впечатляващата скулптура на сфинкс, целият в бяло. Искра Благоева я е озаглавила „Едип беше измамник“. Митология срещу underdogs. Ако свинксоподобната фигура продава някакви мечти и копнежи, те със сигурност са нетукашни. Бялото сфинксче напомня едновременно за Египет, но и за Пегас, Софокъл и Древна Гърция… абе за нещо бяло и нетукашно, нежно, женствено, отвъдно. Edle Einfalt und stille Größe[1], aма сфинксът пикае в момента, препикава родината… Или може би трябва да се каже политически коректно Сфинкската, в женски род? Срещу нея късокраките местни песове гледат обсебено Вечната женственост как си маркира територията, от която те естествено са изключени. Какво издава късокракият им поглед? Може би смайване и балканска любов към възвишеното, което има естествени нужди? Или просто любопитство, мрачен темерутлък? Във всеки случай, и тук щастие липсва. Дакелите изглежда така и не забелязват, че Женствеността също ги гледа. Защото Искра Благоева не се занимава с екзистенциали, тя си има свой проблем, разобличава: „Най-вече десакрализирам историята и героя от мъжки пол, като ги заменям със собствената си версия на отегчението и невежеството на мъжкия разказ“. А кой да олицетвори Мъжкото невежество освен трътлестите балкански underdogs, попаднали в полето на феминисткия поглед? Да знаеха за Разказа, те, пръкнали се незнайно от коя дупка (кучи гъз?, „чрево адово“?), сигурно щяха да си кажат: „Ох, Искра, да ти имам проблемите…“. Но със своята смотаност щяха да си го кажат наум, на глас нямаше да посмеят.

Искра Благоева, „Едип беше измамник“

Ходя като дакел из „Структура“ и се опитвам да разгадая структурата на галерийното пространство. Този път то не е никакъв привилегирован бял куб, а лабиринт от взаимно напрегнати перспективи. Дали пък в това има вложен някакъв лаканиански момент, започвам да подозирам? Сам обект на конституиращия чужд Поглед, всеки се опитва да отгатне Желанието и Щастието на Другия, без да знае, че ще намери само Липса и Нещастие. През това време него самия го гледат, със същата цел и същия резултат. Постепенно лаканианските ми амбиции се провалят. Взаимните погледи тук се натъкват само на взаимни непрозрачности. И всички са се самомаркирали с някакво дребничко страдание, мизерно и леко смешно за външния поглед.

Ах, този Неясен Обект на Всеобщия Български Мрак-Мерак-Инат!… казвам си… После отидох при куратора Густавсон, който любезно присъстваше на откриването, и с нашенска откровеност му казвам: If „Happiness is a Warm Gun”[2] there is no warm gun in the room. Той само ми се усмихна щастливо със сините си очи. Българското май въобще не го занимаваше.

HAPPY, куратор Йохан Густавсон, 2023 г.

* * *

Няколко дни след като посетих „Структура“, се срещнах със стар приятел, който не бях виждал 30 години, българин, емигрант. Той беше заминал (тогава се казваше „избягал“) с убеждението, че България е най-ужасната и най-нещастна страна на света. След 30 години преподаване в САЩ се беше върнал с идеята, че, напротив, това е една прекрасна страна, обективно много по-щастлива от редица други, особено от САЩ. Според него субективно и колективно тукашните българи се бяха объркали, те просто не си даваха сметка, че са щастливи. Както преди години, той беше абсолютно убеден в това си убеждение, убеждаваше и мен. Цитираше ми обективните показатели на успеха, разказваше как българският БВП постепенно настигал немския, бил вече на 50%, нечувано… Все още външният му поглед (човекът беше в България от няколко месеца) откриваше независими научни данни за известно щастие в страна, където вгледаните един в друг туземци не го намираха. Завърналият се имаше нужда от своя warm gun, на стари години го беше намерил в родината.  

Аз обаче си бях живял тук и на никакъв gun не бяха попадал. Но все пак се стреснах и да не би пък да живея в заблуда, обърнах се и аз към обективните данни. Като се върнах вкъщи след срещата, първата ми работа беше да проверя БВП: през 2021 г. България – 12 221$, Германия – 42 161$. Далеч бяхме от 50% още, успокоих се, но после пак се разтревожих – да не би съотношението да е друго, ако се сравнят стандартите на живот, потребителски кошници, знам ли…? После се зачетох за индекса на щастието. ООН прави такива доклади от няколко години, следвайки примера на малката държава Бутан, която започнала да мери брутното вътрешно щастие вместо брутния вътрешен продукт. Според ранни издания от 2017 г. България е на 105-о място от 155 страни. Пред родината са доста страни със съмнителна репутация и съвсем реални проблеми като Косово (78), Венецуела (82) Ливан (88) Сомалия (93); след нас няма нито една европейска страна с изключение на Албания (коефициент 109). Но пък постепенно бележим напредък – през 2018 г. сме на 100-тното място и дишаме във врата на Камерун (99) и Сомалия (98), а през 2019 г. сме скочили на престижното 97-о място. Това вече е само 13 места след Северна Македония и едва 23 места след Сърбия (може би Густавсон по родни причини беше твърде щастлив и не ги разбираше тия работи: докладите показваха, че в глобалния Север брутното щастие е далеч повече, отколкото в борещия се за справедливост и деколонизация глобален Юг.)

* * *

Ето как пространствата на изложбата, личните ми (пред)убеждения и обективните статистики започнаха да съвпадат. Прав бях! Като мрачен българин почувствах удовлетворение – какви предвидими, незадоволителни резултати! И си казах с познатото на всички ни мазохистично злорадство: хубава е тази страна, южна и весела, ама на, случи на мрачно население: наоколо само смачкани песове, нане стоичковци и космати домоуправители. И акулки, да не забравя. И всички се гледат подозрително.

* * *

Но нещо ме глождеше, пак и пак. Преди да си тръгна от откриването, търсех по стените на „Структура“ да не виси нещо, което не съм забелязал – някоя топла шведска пушка да ме гръмне изотзад. И уж гледах внимателно, но накрая точно така и стана. Излизах вече през входа на галерията, когато усетих поглед в гърба. Секунда преди това бях минал покрай щастливото момчешко лице, без да му обръщам втори път внимание, тръпката в тила обаче ме накара да се обърна – то ме гледаше. Или може би не мен, а просто се взираше напред, изпращайки с щастлив оптимистичен привет посетителите: тъкмо от този поглед по кожата ми бе плъзнала топлина. И как не, бях в светлинния прожектор на тези копнеещи, пламенни очи. Безпричинно радостно, каменното момче очевидно нехаеше, че по индекс на обективното щастие сме някъде около Сомалия и не се тревожеше от факта, че съседите от апартамента до нас са направени от сюрреалистични космаци: тези неща са относителни, да ги оставам зад нас. Беше младо, вечно, каменно, просто си гледаше напред.

Почувствах се като статистически дакел, гледан от щастлив Сфинкс. И понеже неговото „напред“ сега се бе оказало зад гърба ми, нямаше как да не се обърна, втори път. Белким го видя и аз.

Ядосах се и тъкмо да изпсувам в празното: „А бе къде ви е щастието, майка ви стара!….“, вече се бях сетил. Всъщност изложбата ме изпращаше със старо, но мъдро, небългарско клише:

„Вашият warm gun не е тук. Не го търсете между погледите, с които сте се втренчили един в друг, не зяпайте по стените. Гледайте скулптурно-позитивно напред, все в една и съща посока. Там са блеснали житата. Гарантираме ви, че този поглед води до бързи резултати в рамките на броени дни: той ще редуцира усещането ви за разлики в БВП, ще олекоти бремето на индекса на Джини, ще намали равнището на вашия стрес“.

Невнимателно бях попаднал в това глобално зрително поле, в което ме гледаше ведрото, статистически измеримо ООН Щастие. Към обективните му индикатори се прибавяше и таен оптимизъм. Поради липсата на друга дума мрачната ми душа веднага го кръсти „комсомолски“, но признавам – стопли ме той малко, поразсея българския ми мрак. 

След подобен прилив на топлина и плам човек сигурно изглежда необяснимо радостен, поне за миг. Дали не съм въртял и опашка? Дали обаче още в следващия миг не съм заизлъчвал още по-голямо нещастие?

Ах, това люшкане между обективни данни, позитивно мислене и български инат!

Няколкото минувачи, идващи насреща по тъмната улица, ме проследиха с недоумяващи погледи. Зад тях светеше и очертаваше контурите им неоновата реклама на ресторант от световно-българската верига Happy. Пътят към тролея водеше покрай витрината: вътре се гледаха един друг два огромни телевизионни екрана. На първия течаха скандалите около местните избори, на втория – реклами. Спрях се за момент да погледам „невъзможните възможности“. Но рекламите тъкмо свършваха, почнаха да дават и тук новини: войната в Израел, войната в Украйна…

––––––––––––––––––––

[1] „Благородна простота и тихо величие“, думи на Винкелман за гръцката скулптура. Б.р.
[2] Това е заглавието на легендарна песен на Бийтълс от „Белия албум“. Джон Ленън много харесал заглавието на някаква статия, на която случайно попаднал в оръжейното списание „Американски стрелец“ – тя  твърдяла, че човек е щастлив само след като е гръмнал нещо и цевта на пушката му е още гореща. По характерния си хашлашки начин Ленън вложил в израза и сексуален подтекст, заради което Би Би Си отказало да излъчва песента. В България тя си се излъчваше по обичайните нелегални канали, на купони и сбирки, а през 70-те тайният Ленънов смисъл си беше за нас твърде явен (по това време от един виц в жаргона ни беше нахлул нецензурния, грубо-мачистки лаф „аз ѝ ударих една пушка“). Спомени! Ама откъде да ги знаят в Швеция тия неща!

Проф. Александър Кьосев е преподавател по история на модерната култура в СУ „Св. Климент Охридски“. Преподавал е в Гьотингенския университет, специализирал е в Чехия, Великобритания, Франция, Унгария. Автор на статии и книги върху история на културата и литературата, сред които: „Лелята от Гьотинген“ (2005), „Индигото на Гьоте“ (2008), „Караниците около четенето“ (2013). Директор е на Културния център на СУ „Св. Климент Охридски“. Едно от лицата на Движение „Реформи в културата“.