„(Пре)поръчани филми. Пропагандни практики в българското кино. 1944–1989“, Деян Статулов, 2023 г.
Многообразни са професионалните лица на Деян Статулов: активен критик (Награда за оперативна критика на СБФД); бивш програмен директор на Дома на киното; автор, редактор или съставител на каталози и на фестивалните дневници на София филм фест, „Златна роза“ и „Златен ритон“. Но най-популярен е, разбира се, със седмичната филмова коментарна рубрика в сутрешния блок на националната телевизия BTV. Е, и като заклет кулинар (бивш сценарист и главен редактор на предаването „Бон апети“).
И ето че скоро след излизането на дебюта му „(Не)възможната свобода. Идеологическата цензура в българското игрално кино (1948–1989)“, Локус, 2022, той отново ни въвлича в научните си занимания със социалната страна на киното през социалистическия период. Очевидно го вълнува как киното е използвано от властта като средство за разпространение и налагане на идеологическите норми с цел манипулация.
Кадър от филма „Урок на историята“, реж. Лев Арнщам, 1956 г.
За начало описва, коментирайки едно изследване за днешната носталгия на поколенията по 80-те години на ХХ век, с какво всъщност е белязано десетилетието като социални, икономически и международни събития. Изводът е, че „колкото повече кризата в обществото, недоверието и съмнението във властта се увеличават, толкова повече пропагандната машина засилва своята показност“. След това развива взаимотношенията пропаганда – история – изкуство, като започва с различните дефиниции на понятието пропаганда и използването ѝ. На киното е определена голяма емоционална сила на въздействие и затова то е търсен инструмент за пропаганда. Нататък книгата се фокусира върху българското игрално кино – разгледани са годините непосредствено след 1944-а и отреденото от държавата място на седмото изкуство за легитимиране на комунистическата идеология. А отвъд документите и помпозните слова реално българското кино е в застой. Но пък се създават държавните институции, свързани с него, със съответния им инструментариум за пропаганда, като анализът на всяка е разгърнат от автора чрез поредица от архивни документи за началото, целите и реализацията им през годините на тоталитаризма.
Четвъртата глава е самата същност на текста, тя разкрива механизмите на пропагандата, нейните методи и практики. Особено се забавлявах на разминаването между намерения и резултати в първите години на новата власт или на амбициозните решения на Комитета за кинематография какви филми да се правят. Между постановления, препоръки, доклади и напътствия киномрежата се разраства, репертоарът се променя драматично, наблюдаващите набъбват, а филмите са само шепа, и то нефелни. При разпространението и показа се разказва за трудностите при доставянето на „западни“ филми и сложността на баланса със социалистическите, като и тук не липсват забавни подробности, особено около случващото се в провинцията. Подборът на филми е идеологизиран, копродукциите също, а пазарни модели липсват.
Ярък културен акцент е грандоманската програма „1300 години България“. Деян Статулов я ситуира в целия политически и идеологически контекст на 70-те и 80-те, не пропуска фигурата на Людмила Живкова, а после се фокусира върху отделни заглавия: „Хан Аспарух“ и подменения му екип, „Константин Философ“, „Борис I“, посветения на Тодор Живков документален епос „Човек от народа“. Случаят с нереализирания филмов проект със Сергей Антонов и участието му в покушението срещу папа Йоан Павел II е много интересен и малко познат детайл, който придава пикантност на текста.
Особено драматична е частта за филмовата пропаганда през т.нар. възродителен процес. Политическата линия и ролята на хора като Николай Хайтов започват с „Козият рог“ и „Капитан Петко войвода“, а в по-чувствителните региони се подбира спекулативен репертоар „на дружбата“. Официалният и открит фронт срещу мюсюлманското население продължава с филма „Време разделно“, който е разгледан в детайли. После авторът излиза от рамката на игралното кино и разказва за симптоматичния случай с филма „Дишай“ и неговия политически контекст.
Ако трябва да обобщя достойнствата на книгата, те са в компетентността и задълбочеността, с които се разказва за организации, хора, форуми и събития, създаващи киноиндустрията ни; репертоарът и разпространението се разглеждат в рамките на кинопроцеса като възможни лостове на прокарване на държавни политики; програмата „1300 години България“ е видяна през призмата на големите намерения и трудностите в реализацията.
Текстът умело преплита сухите документи с иронични вметки и критически наблюдения, в постоянно желание да се усети контекстът на кинопроцеса, на който авторът всъщност няма как да е бил свидетел поради възрастта си.
