Джулиан Лаж, един от водещите китаристи на съвременната американска джаз сцена, е специален гост на 9-ия Пловдивски джаз фестивал

 

 

Джулиан Лаж, един от безспорно най-оригиналните и разпознаваеми гласове в китарния джаз на ХХI век, пристига този петък, на 27 октомври, за откриването на 9-ия Пловдивски джаз фестивал. Сред любимите нови китарни герои на самия Джон Зорн (както през годините преди него са били Фризел, Рибо и Джон Мейдоф), Лаж е най-често каненият от него китарист за различни по естеството си музикални проекти на лейбъла Tzadik – от ашкеназкия авангардизъм в албумите от сериятa The Book Beri’ah и квартета New Masada със Зорн, Кени Уолесен и Хорхе Родер, през дуо- и триоформациите за китари с Гиан Райли (сина на Тери Райли) и Бил Фризел, та чак до песните на Зорн и Джеси Харис, изпълнени от едната от трите дъщери на Чарли Хейдън (най-известната, Петра Хейдън, която пее и Easy Street в сериала The Walking Dead – б.а.). Соловите си албуми Лаж записва от няколко години за друг, дори още по-легендарен, лейбъл – Blue Note, а освен че е част от групата на Гари Бъртън за цели 4 албума, името и разпознаваемия му китарен почерк може да чуете в поне още две дузини албуми на Нелс Клайн, Дейв Дъглас, Тери Лин Карингтън, Чарлс Лойд, Ерик Харланд, Йоко Оно и Крис Дейвис.

Дете чудо, Лаж (р.1987 г., Санта Роса, Калифорния) открива китарата на съвсем невръстна възраст. Когато е на 8, създават документален филм за него. А на 12 (през 2000 г.) е поканен да свири на церемонията по връчване на наградите Грами. Десетилетие по-късно (през 2010 г.) самият той е номиниран за Грами за дебютния си албум в категорията „Най-добър съвременен джаз албум“. Днес надали има ценител на сериозния авторски джаз, който да не е чувал за Джулиан Лаж. А ние имахме честта да разговаряме с него седмица преди идването му в България.

Г-н Лаж, нека да си поговорим за китарата – конкретно и абстрактно. Ще започна с думите на Джон Абъркромби при единствената ми среща с него няколко години преди да почине: „Китарата е парче дърво с 6 струни. Ако е електрическа, има и адаптери. Зависи в чии ръце попада“.

И аз чувствам нещата така. Китарата е част от дълга традиция, произлиза от арабския уд и лютнята и разказва, един вид, историята на хората и на човечеството, историите на различните поколения. Това, което се е писало за китара и се е свирело през 40-те, е същото, което е преживявал и светът през 40-те. Или съответно през 50-те или 60-те, та и до днес. Така че смятам китарата за нещо като термометър – същото е като при меренето на температурата, и тук ни се казва нещо накрая. Китарата ме кара да се смиря също така, защото не я разбирам докрай. Посветил съм живота си на това да я изуча и разбера: да видя света през нея. За мен тя е нещо като призма в този смисъл. Добър въпрос… И това е най-добрият отговор, който в момента ми идва.

Знаем, че свирите от много ранна възраст. Какъв е първият ви китарен спомен?

Започнах рано, защото моят баща ми показа как да свиря една мелодия на Рей Чарлз… И първите няколко дни, докато се упражнявах с тази фигура, се запалих, искайки да мога да я свиря все по-добре и по-добре. Баща ми имаше много елегантен подход. Вместо да ме учи на песни, които да мога после да свиря правилно или неправилно, той ми показваше различни блус скали, в рамките на които после можех да импровизирам. Та, първият ми наистина ярък спомен е да свиря пентатонична фигура в ла… Свириш и знаеш, че каквото и да изсвириш на тези тонове, няма да сбъркаш… Това е основата, която ме открехна и за импровизацията.

Когато чух ваша музика за първи път, не знаех кой сте, но възкликнах: „Този е велик поне колкото Бил Фризел, Джон Абъркромби и Марк Рибо“. А вашите герои кои бяха?

Всички тези господа са и моите герои. За мен Джим Хол навярно винаги е бил най-големият от тях… След баща ми може би. Баща ми беше и визуален артист и ме учеше не само на музика. Двамата много слушахме заедно. И обичахме Джим Хол. Разбира се, слушахме и Пат Матини, и Абъркромби, и Ралф Таунър… Но също така и майстори от по-старите времена – Еди Ленг, Ник Лукас, Чарли Крисчън, Джордж Барнс и Рой Смек. А и музиканти като Тони Райс, Джон Карлини (винаги много съм обичал начина на свирене на Джон), Ръс Берънбърг, Дейвид Грисман и много други хора от акустичната и блуграс сцената… Всички велики. Явно с вас сме израснали с едни и същи герои. Обичам много и Фризел, и Рибо…

Сигурно го осъзнавате, въпреки че, както забелязвам, говорите за себе си много скромно, че вие сте един от точно тези хора…

Благодаря наистина. Трогнат съм, че го мислите.

Да се върнем на вашата музика. Това, което ме впечатли, когато ви чух за първи път, беше именно фактът, че с китарата вие сякаш разказвате истории. А и го казахте в началото – китарата разказва историята на човека и човечеството…

Да, така смятам. Отраснах, слушайки много класическа музика – Моцарт, Бетовен, Брамс, Бах, Стравински. И винаги съм чувствал, че има някаква връзка между тях и поетите с китари като Боб Дилън, Джеф Туийди или Джеймс Тейлър… Тази връзка, според мен, се корени в това, че и едните, и другите разказват истории по своя си абстрактен начин. И не мога да кажа, че едните са по-абстрактни, а другите – по-буквални, защото и думите също са абстрактни – вземете някой текст на Боб Дилън, например. И ако го погледнем така, защото аз така ги виждам нещата… голямо удоволствие е, защото светът е пълен с истории и всяко произведение разказва история. Вземете някоя соната за пиано на Моцарт например – ами, че тя си е прказка – с начало, средна част и край. Като песен на Боб Дилън. От много дълго време – и като музикант, но и като слушател – се чувствам привлечен от такива песни или музикални произведения, в които в началото и в края се чувстваш по различен начин – не казвам „по-добре“ или „по-зле“. Имам предвид просто да усетиш, че нещо се е случило: може би именно тая обсебеност от наратива, от разказването на истории, от сюжета е в основата на начина, по който създавам музика.

Ще ви питам специално и за дуото ви с Хорхе Родер след малко, но нека да споменем първо китаристите, с които сте свирили заедни – Бил Фризел, Нелс Клайн, Гиан Райли, Крис Елдридж. Какво е за вас да свирите с друг китарист, който има свой музикален език, подобен или различен от вашия?

Когато бях хлапе, с Ранди Винсънт, моя най-дългогодишен учител по китара, свирехме толкова много в дует, че мисля, че това е и начинът, по който въобще съм се научил да свиря на китара. А като се научиш по този начин, винаги се връщаш към дуета. В колежа продължих в тая посока, като понаучих повече за оркестрацията от преподавателя ми Мик Гудрик. Така че свиренето с китаристи, за разлика от свиренето с други инструменталисти, за мен винаги е било като завръщане към познатото и там съм се чувствал най-комфортно. Разбира се, тези неща се променят и в момента може би се усещам по-удобно, свирейки сам или в трио, но дуото си остава коренът на всичко. Защото изисква повече осмисляне, много заслушване, настройка за преливане между двама ви, усещане за ритъма на другия, емпатия… нещо като ядро на цялото преживяване. Ирония на съдбата е, тъй като соловото свирене би следвало да е ядрото, но то изисква повече взаимодействие между теб самия, заобикалящата среда и инструмента. Докато дуото е комуникация с другия, в която забравяте за останалия свят – това обичам и то наистина е важно за мен.

Тоест, дуото е вашата традиция.

Мисля, че да. Не бях си давал сметка за това с години, но толкова дълго и толкова много съм свирил в дуети, така че за тая ми любов към дуото явно си е имало логична причина.

Стигаме до дуото ви с басиста Хорхе Родер. Ще ни споделите ли какво ще свирите заедно в Пловдив?

Програмата ще е подборка от различни албуми, в които свирим заедно – не като дуо, а в различни формации. Като си помисля за Хорхе, той сякаш е най-близкият ми музикален партньор за последните повече от 15 години – не само в моите групи, но и в групите на Джон Зорн, в квартета на Нелс Клайн, при Гари Бъртън също. Нещо като отбор сме, който се движи заедно през различни групи. И моето трио също е една от тези групи. Много от песните, които свирим като дуо, са песни на триото, защото са се родили по тоя начин. Идва ми идея, изсвирвам я, аранжираме двамата заедно и после се включват и барабаните. Така че това дуо е много специално, защото навярно е най-откровеното отражение на музиката, която съм създавал през последните 15 години. Двамата с Хорхе сме преминали през всичко това заедно. И двамата ще свирим акустично на това турне, което също е специално изживяване, тъй като хем звучим като струнна група, хем сме някак си по-перкусионни, по-малко гладки и повечко грапави по един забавен начин… Намерението ми е да представим малко нови неща, които подготвих за това турне, плюс музика от последния ни албум (The Layers, където освен Хорхе Родер свири и Бил Фризел – б.а.), както и неща, които сме правили заедно през годините. Голямо удоволсвие е да съм на сцената с Хорхе, защото можем да си избираме какво да свирим от един много голям съвместен репертоар.

Сред албумите ви заедно с Хорхе е и този с Петра Хейдън. Има ли някой друг вокалист, с когото с удоволствие бихте записали албум, а все още не ви се е удала възможност?

Моята съпруга Маргарет Гласпи е брилянтният пример за такъв човек. Тя си има собствена група, но имаме и една съвместна, която се казва Rude Ruth, и това е един от следващите ни проекти за записване. Само няколко пъти сме представяли заедно тази музика на живо, но е невероятна… Има и един чудесен сингър-сонграйтър, добър мой приятел, който се казва Джо Хенри. Той пропуцира най-новия ми албум, който още не е излязаъл, но ми се ще да направим заедно и албум с неговите песни. Така че към момента това е моят Топ 2 за певци, с които бих искал да запиша албум.

Не на последно място искам да ви попитам за работата ви с Кени Уолесен – донякъде той беше причината да чуя ваша музика за първи път. Веднъж пихме два часа червено вино в Истанбул, докато записвахме радиопредаване от „Акбанк Джаз“… Много приятен събеседник, освен че е велик барабанист и вибрафонист.

Кени е един от най-надарените, одухотворени и музикални хора, които някога съм познавал. Бях много малък, на 11 може би, когато го чух да свири с Джим Хол – в трио със Скот Коли (днес самият Лаж има трио с Уолесен и Коли – б.а.). Така че съм вманиачен по музиката на Кени още от времената, когато бях малко момче. После пораснах, отидох в Ню Йорк и вече свиря с него. Даже довечера свирим заедно – в една от групите на Джон Зорн (интервюто е направено на 19 октомври – б.а.). Ще го поздравя специално!

А сега да се върнем малко към „разказването на истории“. Вие чудесно разказвате вашите истории, но имате и албум с „истории“ от Орнет Колман, Кийт Джарет, Рой Орбисън, че дори и Дейвид Линч… (албума Love Hurtsот 2019 г., където свири и Хорхе Родер – б.р.)… Специално ме трогна версията ви на песента от първия филм на Линч Eraserhead„В Рая“. Тя има специална атмосфера, която трудно бих извадил от контекста на филма, но вие също казвате нещо с нея – нещо ваше си…

Благодаря ви. Радвам се, че ви е докоснала. Истината е, че никога не сме я свирили на живо – сигурно един или два пъти само. Версията, която чувате в албума, е почти моментът, в който я откриваме. Мисля, че не сме имали възможността да се гмурнем още по-надълбоко в нея. Тя е задължаваща песен – всички я знаем, придържаме се към оригинала, но ние тук я решаваме в един по-импровизационен ключ в средата. Хубавото е, че ни чувате как вземаме решения в тази песен. Не мисля, че това е крайният ѝ вариант, защото можем да отидем много по-нататък. Но понякога има множество заплахи за теб: ако песента е толкова велика, ти не искаш да я съсипеш, не искаш да излезе нещо глупаво накрая. Това важи и за Crying, и за Love Hurts, и за другите песени в албума – не сме експериментирали чак толкова много (винаги може да се отиде по-далеч), не сме сменяли размири или тоналности, само за да ги „направим наши“. Но мисля, че любовта ни към тях се усеща във вниманието с което докосваме инструментите си, докато ги свирим.

И за финал – един наглед по-обикновен (но и по-сложен) въпрос: Какво е джазът?

Простият отговор е „Не знам“. Винаги съм разбирал джаза като афроамериканска традиция – с влияния от цял свят, но афроамериканска като душа и опит. Джазът отразява американската култура по начин, по който никоя друга музика не би могла. И аз съм голям щастливец, че се влюбих в джаза и че винаги съм получавал наставленния, любов и грижа от множество големи американски джаз музиканти. От тази позиция мога да кажа, че джазът е неспирно развиваща се музика, досегът с която е истинска привилегия – в какъвто и контекст да работиш с джаз, винаги е привилегия.

Джулиан Лаж ще свири с Хорхе Родер на откриването на Пловдивския джаз фестивал на 27 октомври в Дома на културата „Борис Христов“. Преди тях на сцената ще чуем и друго невероятно едно дуо – Das Weltschmertz Duettна Веселин Веселинов-Еко и Милен Кукошшаров. Началото е в 20 часа.

 

 

 

Цветан Цветанов