Шейсет разказа, Деян Енев, издателство „Жанет 45“, Пловдив, 2023 година
Шейсет разказа е двадесет и четвъртата книга на Деян Енев. Той някак си се притеснява, че е събрал тематично разнопосочни свои истории, което се подсказва и от заглавието. Няма от какво да се притеснява. Не с разнопосочност, а с многоизмерност си имаме работа тук, която открива специфичното, специалното на разказвача Деян Енев.
Книгата се състои от десет части с между пет и осем разказа във всяка от тях. Изключение прави първата, която съдържа един-единствен разказ: „Кинжалът“. Той е историко-легендарен, не кореспондира с останалите. Особен е. И с тази си особеност въвежда и в стилистиката на тома, и в творческата и светогледна нагласа на Деян Енев. В неговата кулминация престарелият някога мощен владетел тържествено дарява кинжала си, символно предавайки наследствените владетелски права. Решаващ е въпросът на одарения внук: „За какво ти е това?“ (с. 9).
Енев има и „селски“ разкази и даже „каубойско-индиански“, но основното е друго. Той е градски писател и говори за градското битие. При това дълбае не в набеденото за исторически значимо и непреходно (защото „старата слава е стиска изсъхнала трева“ – „Старият индиански вожд“, с. 223), не в масово шумното, не в лъскавото и луксозното, а в онова, в което от тяхната перспектива не става нищо. Води ни по кални улици, край които се нижат пространства без ясно предназначение, където даже кучетата са тъжни („Коледен разказ“, с. 231). Предлага не пасти и торти, а само едно дълго горчиво кафе („Черен петък“, с. 38), сервирано обикновено в „сив като олово ден, продупчен от остър дъждец“ (Джони Мокър, с. 214–215).
Енев внушава, че разказите му са истории, писани от нивото на тротоара („Разказвачът на коледни истории“, с. 248). Той разказва без специално ситуирано начало и сякаш без категоричен край. Минава, регистрира „билото, както е било“ и продължава, без външен патос, без литературна глазура и без външен протест. Без „шантави неща, енигми, словесни мусаки“ („На панаира на книгата“, с. 203), без „фойерверки, блясък, звезди“. Разчопля „обикновени човешки истории“ („Разказвачът…“, с. 248). Със своите уж случайни „сондажи“ Деян Енев слага пред очите на ума една динамика и нейния континуитет. Динамиката на нешумната човешка тъга и на светлината в нея. Енев е продавач на тъга. Предлага тъжни истории, колкото повече от които обаче знаеш, толкова по-бързо ще пораснеш („Кралицата“, 139).
Небрежността при избора на сюжет и на разказването, започващо с ескизно нахвърляне на „декора“ и приключващо с безшумни финали, е привидна. „Това, което се каниш да напишеш, пише Енев, седи вътре в теб и прилича на голяма буца сол. Буца сол, изцяло прозирна само за онези, които знаят всичко за солта“ („Буца сол“, с. 50 и 52). Неговите герои са неизвестните, онези, за чиято смърт не може да бъде прочетено в нито един вестник („Продавачът на вестници“, с. 28), а още по-малко за нещата от живота им.
Във фокуса са хората от подлеза, който бързо ги забравя, когато изчезнат („Приказка“, с. 177). Онези, от местата, които служат за граници („Мирис на печени чушки“, с. 226). Преоценените хора, които обаче мърдат, броят стотинките, борят се, не се предават, въпреки знамената на пълното поражение, които стърчат край тях. Те са уличната китаристка, продавачът на вино, жената от баничарницата, самотният пенсиониран професор, несретникът пред казиното, просякът, клошарят („Черен петък“, с. 38), споменът за които, ако случайно остане, е „потъмнял и опушен като фреска в някоя църквичка“ („Лула тютюн“, с. 105).
Деян Енев съхранява парчета съдби, отломки от животи, късове време, стрито на прах („Бутане на плевня“, с. 107), неравни разкази, излъскани от човешки ръце вещи (като продънени акордеони, стари фотьойли, връзки вестници, скъсани бичкии, бабешки гребени, затрити писма), които не вършат работа за нищо. И думи. Които трябва да се опазват, защото пресъхват, ако не успееш да ги запазиш („Пустинята“, с. 60). Също като един от героите си той сякаш се чувства най-добре, когато му кажат, че измисля. А знае, че изобщо не си измисля („По онази уличка“, с. 45). Следва да се добави, че и този е безименен, като много от персонажите му.
Ако Енев воюва срещу нещо, то е свикването с грозотата. „Това е големият проблем на грозотата. Че в един момент започваш да свикваш с нея“. Свикнеш ли, такова става отношението към всичко („Жълтите павета“, с. 32–33). Неговата армия е на пръв поглед не особено боеспособна. Човечец до човечеца, оръфани хорица, които се греят на малките си радости („Черен петък“, с. 38). Най-важното там се оказва например доматите да узреят, преди да са почнали дъждовете („Старият индиански вожд“, с. 224). А радост в чист вид е да видиш яренца сукалчета, които се бутат в майките си или се въртят като пумпали („Пастирът“, с. 117). Хора, които настояват, че са добре, открият ли дребните си цели: да тръгнат нанякъде, към стадиона например, а не да седят, запътени наникъде („Хепиенд“, с. 188), накъдето обаче обикновено вървят.
Деян Енев не тормози читателя да търси ключа към неговите разкази, а с привичната си небрежност му го връчва, стига да има уши да чува. В „Молитва за ненужните“ (с. 178–180) разказва за архимандрит Павел Груздев, който винаги се молил за тези, за които няма кой да се моли. За никому ненужните неизвестни хора, нещастни пияници и несретници, пропилели всичко в живота си, забравени от приятели и близки и починали в неизвестност. Всеки ден той казвал: „Помени, Господи, тези, които са в нужда, но няма кой да ги помене“. Разказите на Деян Енев са помен за тях.
В „На панаира на книгата“ той разказва за някакъв професор, вменяващ нелепост на пишещия човек, навирайки му пред очи претъпканите книжарници, на някой от чиито рафтове или даже под тях ще се забута неговата книга. Не си спомням да съм му разказвал моята подобна история, не мисля че става дума за мен. Преди тридесет и четири години натиках носа си в библиотеката на манастира Страхов с нейните високи сводове, чудовищно претъпкана до тавана. Тогава подготвях първата си книга, мъничка книжка, която си представих натикана някъде там най-горе, недосегаема и невидима. Смущаващо, демотивиращо. Намерих си начин да дам отпор на унинието. Деян-Еневият е само привидно скромен. Той намира утеха при Дино Будзати, въобще при големите писатели, написали разказите, които никога няма да успеем да напишем. Но той пише и ги написва!
Върви по пътя си в компанията на своите несретници, изрича своя разказ в свят, който вече не обича да чете, а да зяпа. Продължава с кратки истории, понякога трогателни, понякога разтърсващи, понякога направо пронизителни, а понякога смешни. Човешки истории, зад които обаче се крият истински бури, пързалки или дори цели лунапаркове („Разказвачът на коледни истории“, с. 248). Истории за един свят, в който Дядо Коледа е без брада и леко замята единия си крак. Но тъкмо той е истинският („Коледен разказ“, с. 234).
