Националните телевизии са лицето на нацията – техните предавания са (или поне би трябвало да бъдат) достоверен обществено-политически портрет на една нация в цялата му многоликост.
Случайни програми и случайни настроения в излъчванията на една национална телевизия не би трябвало да има, съотношенията между закономерното и случайното в ежедневната ѝ публицистична дейност трябва да е равнозначно на съответните съотношения в целокупния национален обществено-политически процес. Така е с всяка национална телевизия – така е и с БНТ. Решението ѝ да излъчи преди дни шпионската лента „Няма нищо по-хубаво от лошото време” не ще да е случайно – няма да са случайни и изводите, до които това ѝ решение ни отвежда.
И така, хората от моето вече застаряващо поколение знаят и помнят филмите, които разказват за героичната битка, която героичното разузнаване на НР България героично води по родни и чужди земи. Води ги, разбира се, не срещу чекистите на великия братски Съветски съюз, води ги срещу класовия враг и ги печели героично всички до една – при това и на негова собствена територия. Много героизми се натрупаха в текста ми, но на екрана те са не по-малко и не по-малко бляскави. Неустрашими и дръзки, умели и ловки, нашите бойци от Тихия фронт (онези неустрашими родни възпитаници и потомци на Железния Феликс с бистър ум, горещо сърце и (особено!) с чисти ръце) епизод след епизод громят гадовете от НАТО, воюват срещу буржоазната идеологическа диверсия, налагат с коравия юмрук на класово-партийното възмездие правата вяра в царството на разврата и мракобесието. От един сценарий на Богомил Райнов друго не може и да се очаква, не може да се очаква друго и от неговия емблематичен герой, разузнавача Емил Боев, а аз се питам кому и защо е нужно всичко това. Защото, доколкото националната телевизия е обществена, нейните програми би трябвало да отговарят на една обществена потребност – я на телевизионни програмисти, я на зрители, я на, както най-вероятно е в случая, и на едните, и на другите заедно. И това е най-тъжното…
Евгений Соловьов, „Слава на съветската милиция“, 1972 г.
Колкото и недопустима да бе от Партията-ръководителка критичността в културната (пък и във всички останали) сфери, още под слънцето на мира и социализма най-гражданските ни творци намериха куража да иронизират театралната героичност на жанра. В „Ода за супермена” даровитото и смело перо на Марко Ганчев осмя в ритъм и рима показния, измислен и клиширан героизъм на Емил Боев и компания в ролята им на новия, социалистически супермен, който
Възпитаван тук спортсменски,
там без всякакви задръжки
той се справя супермъжки
с разните му суперженски.
„Тук” е, разбира се, комунистическото отечество, „там” е злият Запад, населен от съответните му суперженски. Които, както става и на екрана, се оказват лесна плячка за неустоимия чар на нашего брата. Който удар след удар покорява чуждоземните красавици с лекотата, с която проследява, разобличава и разгромява чуждоземните идеологически диверсии и диверсанти.
И Валери Петров в сатирата си „Репортаж за трите „ХАШ” взема на подбив жанра:
Кои книги напоследък
радват се на просто редък,
изумителен напредък?
Тез книги, тез книги
със убийства и интриги,
дето, ха де, затвори ги,
докато на „Плана” 5
нашият майор напет,
стиснал верен пистолет,
не съзре следи, които
водят към едно корито,
ужким старо и разбито,
но което щом по цинка
той го тръкне със пуцинка,
ще разкрие начертан
план на мотопед „Балкан”,
който вража нам държава
жаждува да притежава…
Да, тез книги в страшна треска
дирят се и гълтат днеска:
книгите със шпионаж,
книгите със саботаж –
отче наш,
тираж
нам даж
за тоз бранш
насущний наш!
А понеже всеки знае,
че наистина така е,
нека бъде този наш
поетичен репортаж
вместо във стила банален,
в стил шпионско-криминален,
взет от библиотека „Лъч”.
О. К. – Тенк ю вери мъч.
Така и става – шпионско-криминалният жанр действително побеждава всички останали жанрове – поне в размера на тиражите. Вярно е, че в сатиричната поема на Валери Петров става дума не за филми, а за книги, но в случая е важно тематичното единство – и шпионско-криминалните творби на Богомил Райнов бяха сюжети, преди да станат филми. Аз обаче продължавам да се питам отново и отново: кому и защо е нужно всичко това днес? Защо БНТ тръгва да възкресява с нова дата един толкова пародиен, толкова пропаганден, толкова нереален героизъм? Защо след като най-даровитите ни пера намериха гражданския кураж да осмеят тази кичозна клоуниада в онези сурови и зли времена, днес медиите ни връщат обратно в света на сенките и фантомите? Защото в излъчения от БНТ филм няма и намек от остроумната ирония на Марко Ганчев и Валери Петров – на малкия екран всичко бе сериозно, при това с една убийствена сериозност.
Отговорът вледенява. Възраждането на жанра е израз на пълзящата реставрация на комунизма, това открито и скрито възраждане носи на демоничните си криле носталгията по добрите стари времена, мазохистичната жал по онова мракобесие, което преди трийсетина години си въобразихме, че погребахме веднъж завинаги. И което днес се завръща не като художествена ирония, а като политическа реалност – грозна, зла и безсмъртна…
Националните разузнавания не са автономни системи, не са независими самодейни кръжоци – те са държавни институции, които изпълняват държавни поръчки в смисъла на държавната политика. Така разузнаванията на демократичните, правови държави бранят фундаменталните демократични ценности, докато разузнаванията на безправните и деспотични държави бранят безправието и деспотизма. Иначе не би могло и да бъде – трудно е да си представим, че КГБ или Гестапо, да речем, ще тръгнат да воюват в защита на човешките права и гражданските свободи. Колкото и схематично, колкото и опростенчески да звучи това двуполюсно разпределение на силите, то е реалистично – всяко национално разузнаване е инструмент в ръцете на съответната управляваща политическа класа. Или каста, както бе в НР България. Възхвалата на едно национално разузнаване, а „Няма нищо по-хубаво от лошото време” е несъмнено подобна индиректна и дори директна възхвала, е в същността си възхвала и на държавата, която това разузнаване обслужва. В нашия случай – възхвала на комунистическото мракобесие. А да възхваляваш една обществена практика, значи да я препоръчваш. Така че онова, което възхваляваме днес, е не само наша вчерашна, а и наша утрешна съдба – реставрация на онова наше зловещо минало, което е на път да се окаже и наше зловещо бъдеще…
