Алберт Бенбасат, „Когато големите станат малки. Вехтошарски роман“, „Колибри“, 2023 г.
Това е книга-спомен за едно софийско детство, съединяваща с особена обич миналото и настоящето. Книга, в която времето лети по чудат начин, слепвайки частици от преживяното с късове от голямата история, разбъркани след големия взрив от рухването на Берлинската стена. Спомените на всеки от нас се вместват в калейдоскопа на подобно детство: за първите изречени думи или сторените бели; за родителите ни, за дядо и баба; за първите играчки или игрите на двора, нашия „малък свят“. Като с „латерна магика“, като игра на сенките под въздействието на вълшебен фенер тези спомени ни омагьосват всеки път, понечим ли да върнем лентата назад.
В случая имаме разказ през очите на малкия Ами (Алберт), допълнен чрез честите споменавания (или спомняния) на по-големия брат Йосиф: разказ, съшит от „стари неща“, автентичен, увличащ, често трескаво задъхан или пуснат на забавен режим. Разказ за едно еврейско детство в центъра на столицата на комунистическа България, започващ със стряскащото уточнение, че в Германия, Полша или някоя друга европейска държава той можеше изобщо да не се състои.
След което историята налага своята втора рамка – чрез времето на „тоталната пропаганда“ с всичките ѝ вездесъщи вождове, гледащи строго от портретите и определящи цените едва ли не „по радиото“; с плакатите и неспирните маршови песни, гърмящи отвред. Следва разказ за семейния радиоапарат „Филипс“, както и за работата на майката и бащата, редактори в Радио София (без нито да „говорят“, нито да „пеят“), което донякъде разомагьосва детинското прехласване по онази „черна кутия“, за да ѝ придаде по-друго и далеч по-осмислено обаяние. И друг важен разказ за първата прочетена книга – забележете! – не друга, а „Гаргантюа и Пантагрюел“ на Франсоа Рабле, при това в рядкото издание от 1948 г., което вече порасналият Алберт отчаяно издирва (като мадлената на Пруст) по улични продавачи, та да си възвърне спомена за онези дни, включително заради илюстрациите на Гюстав Доре. С връщането назад малките неща стават големи, а големите – малки; дори раблезианските гиганти вече стърчат другояче през призмата на магическия реализъм на зрелостта.
А колко много неща са забравени или направо непонятни за следващите поколения! Като магичната абревиатура „Софжилфонд“, съветска заемка за „обобществяването“, която малкият Ами усвоява чрез вавилонско смешение на етносите и езиците в три порутени къщурки в един двор на улица „Странджа“. Оградите са рехави, хлапетата – любопитни, така че всеки е наясно кой кого мрази, псува или напротив обича… Всички общуват с всички при пряка видимост и чуваемост и при отсъствието на дефицитната тогава телефония.
Чрез баба си Рашел малкият Ами усвоява урока и защо софийските улици постоянно си менят имената. Важен урок за всички, чиито баби и дядовци още се движеха по „Царя“, разхождаха се по „Солунска“ и си пазаруваха на „Пиротска“, докато техните внуци вървяха по булевард „Руски“, разхождаха се по „Васил Коларов“ и правеха покупки по „Жданов“. Два свята, единият от които задължително би трябвало да „отстъпи“. Кино „Рекс“ или „Млада гвардия“? Спорът отдавна е безпредметен, а на времето бе от значение, за да се стигне днес до „примирие“ със съществуването на книжарница „Гринуич“.
Всичко това донякъде обяснява подзаглавието „вехтошарски роман“, тъй като вехториите в книгата са тъкмо спомените: неподредени, мозаични, хилави, но и необикновени: „малки островчета насред бурно море, ту се показват, ту вълните ги скриват, но те отново се появяват, упорито устояват на напора им“.
Алберт Бенбасат с успех бе заложил на същата оптика в сборника си с разкази „Изгубени вещи“ (2020 г.), но тук градежът е вече по-цялостен, макар отново изпъстрен с магични и непонятни думи от детинството – като „Ходско Боден“ (вместо „Вход свободен“), с шпаньолското „Киномиделдьо“ (Да не дава Господ), както и с плашещи спомени като тези за скритите в скрина „жълти звезди“. Спомени с вкуса на „Тишпищи“ и всички онези тайнствени еврейски сладкиши от детството, правени от баба Рашел, включително и сладкото от портокалови (лимонени) кори.
Спомени за променяща се София с гигантските (сталинистки) постройки в центъра и първите посещения на движещите се стълби в ЦУМ; за първите детски колекции от цигарени кутии, пощенски марки и какво ли не още. С първите неформални песни, през които политиката се врязва болезнено в детството: Джипката за Белене, новия курорт, три години бачкане, колко сме си гот…
И още толкова други неща като несбъднатите мечти за пътуване по море до Израел, обетованата земя, приютила изселили се роднини. Детство, наситено с „холитиканство“ (чести заболявания и отсъствия от училище), а също и с „дисциплиниращата репресия“ на комунизма – от манифестациите до строгите изисквания в часовете по физкултура, без малко не довели до твърде плачевен резултат. Израстване, в което кино и музика се смесват със слушането на „нелегални станции“ по ВЕФ-а, с недостъпно привлекателните стоки в „Корекома“, с шляенето по улиците, любимо занимание в онази епоха.
Но какво, в крайна сметка, остава от цялото това „вехтошарство“? Както признава попорасналият Алберт Бенбасат, днес никой вече не се провиква: „Стари неща купуваааааам!“. Вехтошарите отдавна изчезнаха, а котировката на „старите неща“ често е спорна.
Някои неща са безвъзвратно забравени, други не са, но пък времето ги е утаило. А ние продължаваме да си спомняме. Отново и отново. Често без да знаем защо. Човекът без спомени е невъзможен.
Затова „Когато големите стават малки“ се подрежда до книги като „Когато бях малък“ на Добри Немиров или дори „Преживяното“ на Тодор Г. Влайков. На лавицата на спомените за общото детство.
