Унищожаването е ставало бавно и постепенно в годините, не както при осъдените от Народния съд – с куршум в тила. В крайна сметка нежният геноцид помита елита на България.
Разговор с журналистката Валентина Петкова, авторка на книгата „Къщата с черешите“
Валентина Петкова е завършила журналистика в СУ „Св. Климент Охридски“. Повече от 20 години е работила във в. „Труд“ – един от вестниците с най-голям тираж в годините на прехода към демокрация. Утвърждава се с авторските си рубрики „Имена“ и „Двама в люлката“. Интервюирала е учени, писатели, артисти, президенти, премиери, народни представители и др. „Къщата с черешите“ („Изток-Запад“, 2023) е дебютната ѝ книга. С Валентина Петкова разговаряме за построената през 30-те години на миналия век къща с черешите в столицата, за предприемчивата фамилия, която я обитава, за премеждията, през които преминават членовете на семейството в годините след деветосептемврийския преврат през 1944 г., за отговорността да пазим родовата памет и за необходимостта от задълбочено вникване в събитията от не толкова далечното минало като част от усилията ни да постигнем национално помирение.
Една от емблематичните сгради в София е Къщата с ягодите. В книгата си „Къщата с черешите“ вие разказвате за друга знакова къща от първата половина на XX век, за която се знае далеч по-малко. Къде се намира къщата с черешите и чия е тя?
Книгата е посветена на покойния ми съпруг Владимир Петков – журналист, дълги години завеждащ спортния отдел във в. „Труд“, след 1990 г. зам. главен редактор и първи управител на книгоиздателска къща „Труд“. Къщата с черешите е построена от неговия баща, финансиста Константин Петков. Той наследява десетина декара земя в квартал „Боянски възход“, близо до бул. „Бъкстон“, и най-напред засажда огромна овощна градина, предимно с черешови дървета. Отглеждал е и зеленчуци, имало е и много цветя. Няколко години след това решава да си построи вила. През 30-те години мястото се е намирало на половин час път с трамвая. Константин Петков е идвал дотук с файтон, а когато фамилният бизнес се разраства, фирмата купува един от първите мерцедеси в София. Вилата е била на един етаж плюс мансарден, много кокетна като архитектура – с триъгълни прозорчета на второто ниво, облицовка от червен камък, дебели зидове, обширно мазе. Строена е със замах, въпреки че идеята е била да е крайградска вила, а не основно жилище.
През годините София така се разраства, че оцелялата като по чудо къща днес попада в началото на презастроения квартал „Манастирски ливади“. През 70-те и 80-те години тя беше известна като „къщата с черешите“ в квартала. През юни, когато започваха да зреят плодовете, целият петковски род, приятели и колеги журналисти пристигаха с кошници, без кошници, катереха се по дърветата, а децата от махалата обичаха да се промъкват през пролуките на живия плет и да си хапват череши.
През 1949 г. животът на собствениците на къщата се променя драматично. Каква е трагедията, която ги застига пет години след установяването на комунистическия режим в България?
Наред с другите си добродетели, Константин Петков е бил и много добър човек, което в онези сложни времена се оказва голям недостатък. Тъй като не успява сам да се справи с поддържането на огромната градина, познати го свързват с ватман от красноселското депо, който той наема да му помага. По-късно се оказва, че от самото начало ватманът е хвърлил око на къщата и градината, а времената са много жестоки. Става дума за 1949 г., когато върви поредната вълна изселвания в България. След 90-а година, разказвайки историята на къщата в публикации в „Труд“, моят съпруг нарече изселването „нежния геноцид“. Геноцид, защото хиляди семейства са били прогонени от София и от по-големите градове, като са били лишени от домовете си и от работата си, а върху тях лепват клеймото „врагове на народа“. Нежен, защото унищожаването е ставало бавно и постепенно в годините, не както при осъдените от Народния съд – с куршум в тила. В крайна сметка нежният геноцид помита елита на България.
Бащата на моя съпруг не се е занимавал с политика, не е членувал в партия, бил е буден човек, който е съумял да създаде успешен фамилен бизнес и да устрои живота си. Днес също има доста кадърни хора, които се замогват, построяват си къщи, вили. Може ли някой да си представи да посегне на това, което те са изградили със собствените си усилия? Звучи абсурдно, но тогава се е случило точно това. Споменатият ватман е бил активен в кварталната ОФ организация, бил е и член на Българската комунистическа партия (БКП), по партийна линия е правил кариера в красноселското депо. Един ден се примолва на Константин Петков да го пусне да живее в къщата под наем, защото с жена му и двете им деца останали на улицата, след като ги изгонили от квартирата им. И добрият човек Константин Петков ги пуска да живеят в мансардния етаж.
Година-две по-късно започват да изчезват разни неща – златна гривна на свекърва ми, зимнина от мазето, плодове от градината – и свекърът ми го предупреждава, че така не може да продължава. Озлобен, ватманът пише донос до кварталната ОФ организация, че Константин Петков е враг на народа, че е буржоа, че новото време не търпи такива хора. Вследствие на този донос един октомврийски ден на 1949 г. Петкови получават заповед за изселване. Тогава Владимир, моят съпруг, е шестгодишно дете. Предоставят им списък със села в Северозападна България и те избират Койнаре, защото там вече са били изселени техни познати. Какво става с покъщнината? За 24 часа всичко се разхвърля в роднини и в съседи, като най-необходимото взимат със себе си.
Къщата с черешите, входът
Каква е била целта на изселванията в онзи период?
Няколко са целите. Първо, от чиста злоба и завист веднага след деветосептемврийския преврат се насажда нагласата, че по-заможните хора са експлоататори на народа. Втората причина е, че новата власт се страхува от умни хора със собствено мнение. Третата причина е, че в заграбените къщи и апартаменти на по-богати хора новите управляващи настаняват свои хора, предимно служители на МВР, както се случва и с къщата с черешите. Страхът е невероятна движеща сила. С тази репресия новата власт насажда ужас и у останалите, че ако си позволят да се противопоставят, същото ще последва и тях.
За жалост, изселванията в България продължават да са бяло петно в българската история. Учениците няма откъде да научат за тези събития освен от такива лични истории. Написах книгата, защото чрез преживяното от една фамилия човек най-добре може да разбере какво точно се е случило и колко пагубно е това не само за един род, а за цялата нация. Написах я и заради нашите внуци, които знаят откъслечни неща, но нямат представа как се е развил животът на прадядо им и прабаба им и на дядо им Владимир. Константин Петков на практика никога не се връща в къщата. След смъртта на Сталин през 1953 г. изселническият режим уж пада, властта позволява на тези хора да се върнат в столицата. Но какво да правят в София? Те нямат жителство, нямат и домове, тъй като са пълни с наематели. Константин Петков и семейството му са принудени да приспособят кокошарника, за да живеят, и там изкарват първата зима. Въпреки това съпругът ми казваше: „Тук се чувствахме по-добре, защото бяхме в нашата градина и дишахме нашия въздух“.
Според вас откъде е дошла злобата, която се отприщва след деветосептемврийския преврат през 1944 г.? Все пак в книгата описвате София от 30-те години на миналия век като град с разрастваща се прослойка на възпитани, интелигентни и културни мъже и жени, хора на духа.
Фамилия Петкови са образовани и интелигентни хора. Василка Икономова, бабата на съпруга ми по майчина линия, е учила в Америка, връща се и става първата учителка по английски в Пловдив. Дядо му е завършил Робърт колеж в Цариград и право в Сорбоната. При тях духовността, интелигентността, отношенията са били на друго ниво. През 30-те години София наистина е била прекрасен град с европейски дух и подем на свободното предприемачество. Освен образовани е имало и много примитивни хора, за които духовността не е означавало нищо, както навсякъде по света. Може би първопричина за това отношение към по-богатите са бедността, ограничеността, нечистият стремеж към богатство. Вземете ватмана. Той е смятал, че пишейки този донос, едва ли не ще постигне всичко, което е имал Константин Петков, защото след като го прогонва, той години наред остава да живее в къщата. Подобни хора са движени от тъмни сили и низки страсти…
И днес има хора, които са готови да откраднат, да убият дори, само и само да притежават някакви пари, имоти и т.н. Това е откакто свят светува. Въпросът е защо властта след 1944 г. не само е допуснала, а е стимулирала тези процеси. Тя е използвала омразата в хората, за да си отмъщава на тези, които не са ѝ били удобни.
Как Владимир Петков, който пряко е пострадал от събитията след 1944 г., е съумял да усмири омразата, която неизбежно се ражда в резултат на такива съкрушителни преживявания? И той, като всеки от нас, не е бил имунизиран срещу тези мрачни чувства, както е видно от негови стихове, публикувани след промените през 1989 г.
Винаги съм се чудела как Владимир Петков, обявен за син на „враг на народа“, въпреки всички несправедливости, които е преживял, до края остана толерантен човек. Наши познати и приятели го упрекваха: „Как може да си толкова добър? Как може да им прощаваш?“. Вероятно това качество е наследено генетично и идва от възпитанието на баща му. За да оцелее през най-тежките години, той се е бил вкопчил в баща си, попивал е неговия морал и достойнство. Малцина са способни на подобно нещо. Като че ли повечето примери са на озлобени хора, преживели комунистически репресии. Вероятно Влади е успял да се съхрани и защото беше много чувствителен човек, поет, обичаше литературата, за него на първо място бяха духовността и грижата за близките.
Имайки предвид опита на Владимир като дете, той как преживя смутните времена през 90-те години, когато също е имало отнемане на имущество и насилие, макар и в различен контекст?
В началото на демокрацията беше много въодушевен, всички бяхме в еуфория и с големи надежди, но с течение на времето се разочаровахме. Той можеше да извлече дивиденти от миналото си и да бъде в първите редици на Съюза на демократичните сили (СДС), но не желаеше да се възползва по какъвто и да е начин. Бутането с лакти му беше противно. Неговият протест беше по-скоро мълчалив. Предпочете да остане встрани, за което аз го упреквах, защото хора като него, с морал и ценности, трябваше да застанат начело на новото време и нещата може би щяха да се развият по друг начин. Но това не се случи, видяхме кои бяха в първите редици и как се развиха нещата.
Има и друго. Децата в Койнаре, слушайки родителите си, са наричали Влади „дете на фашист“. По-късно не го допускат да кандидатства в университета. Като журналист го уволняват от няколко редакции, в крайна сметка му позволяват да се занимава само със спортна журналистика. Досието на баща му го преследва и му напомня, че е син на изселван. Когато те мачкат цял живот, е много трудно да добиеш кураж и самочувствие на човек, който може да променя света. Освен това, ако трябваше да се занимава с политика, той трябваше да направи много компромиси, а това нямаше как да стане.
Коя е причината повече от 30 години след рухването на комунистическия режим да ни е все така трудно да говорим за този период и той да се преподава пълноценно в училище?
Беше изпуснат много важен момент в първите години след 1989 г. да се говори и да се пише повече за този период, да излезе на бял свят истината за всичко, което се е случвало. Беше хаос, в „Демокрация“ се появяваха много публикации, но те се четяха предимно от засегнатите. И нека да не се лъжем – Българската комунистическа партия (БКП) и Държавна сигурност (ДС) дърпаха конците и опорочиха целия преход. А новите демократи, макар сред тях да имаше и почтени хора, нямаха сили и потенциал да неутрализират манипулациите на остатъците от мощната тоталитарна държава.
В мътните времена беше пропуснат моментът да се изчистят неистините в учебниците по история. Така и не беше написано категорично, че Червената армия не е освободила, а е окупирала страната ни, че под съветски натиск комунистическата партия в България е наложила сталински режим на управление с насилие – убийства на невинни хора, изселвания, лагери…
Една от причините за липсата на знание за тъмната страна на режима у нас до 1989 г. е липсата на информация. Днес обаче вече има много книги, в медиите се говори повече по темата, има библиотеки, където може да се намери информация за онези години и въпреки това много българи продължават да изпитват носталгия по онзи период. Дори се създава впечатлението, че страданията на „поразените“, както Теодора Димова нарича репресираните след 1944 г. в едноименния си роман, са преувеличени.
За съжаление, е точно така. Преходът в България беше много сбъркан. Носталгията по социализма е продиктувана от несправедливостта и огромната пропаст между многото бедни хора и малкото забогатели. Голяма част от младите станаха жертва на чалгаджийския манталитет, наложен по време на прехода. Те не се интересуват, дори и да имат информация, няма да прочетат за този период, защото им се струва, че е безсмислено, че това е далеч в миналото. Слава богу, има и интелигентни и чувствителни млади хора, които търсят корените и причините за днешното състояние в недалечното ни минало.
Къщата с черешите, холът
Но в светлината на този манталитет хората като Владимир Петков изглеждат като пълни наивници, виреещи в облаците и придържащи се към идеали, които сякаш са останали в едно безвъзвратно отминало време.
Въпрос на ценности! Ако днес на пиедестал са парите и апартаментът в София, няма как да разбереш един аристократ по дух, който не се е озлобил въпреки всичко, което е преживял. Днес берем плодовете на нежния геноцид, на унищожаването на интелигенцията на България. Ето, Константин Петков е бил финансист, ще си кажеш, че е бил сухар, но той е обичал литературата. В библиотеката ни пазим старите му книги, подвързани с черна кожа, от световната и от българската класика. Хората като него са толкова различни от онези, за които единствено материалното е от значение. Това са два разминаващи се влака.
В края на книгата си пишете, че ние, българите, имаме остра нужда да се помирим един с друг. В действителност обаче озлоблението и омразата не само не изчезват, а сякаш се усилват или поне са по-видими, в голяма степен заради социалните мрежи.
През последните години разделението в българското общество е огромно. За какво ли не се противопоставихме – по време на пандемията, по отношение на войната в Украйна, сега за Паметника на Съветската армия… Стане ли напечено, веднага се появяват два лагера, готови да се хванат за гушите. Може би социалните мрежи се оказаха плодородна нива за всичко това. Имам чувството, че последните години нещо се случва с народа ни. Може би нещо е дремело и е чакало една искра, за да пламне това, на което сме свидетели в момента. Слушам лидера на една партия и не вярвам на ушите си – как е възможно днес някой да си позволява да плаши с лагери, с Белене…?
Има ли начин да помним миналото и същевременно да не мразим заради него?
Основният проблем е липсата на желание да вникнеш по-дълбоко, да разбереш какво точно се е случило, да си обясниш процесите в недалечното минало, да направиш анализ на това, което става днес, да направиш паралел, да стигнеш до някакви изводи. Човек трябва да е разумен и балансиран. Най-лесното е да викаш „Долу!“, „Смърт!“ и т.н., но е толкова елементарно и първично. Много по-трудно е да анализираш нещата, да се обърнеш към себе си, да познаваш своя род, историята на своя град и народ. Днес имаме остър недостиг на интелект и мъдрост. Нямам друго обяснение за агресивността, безпардонността, жестокостта, която се лее от социалните мрежи и по площадите. Оставям без коментар интересите на онези политици, които меркантилно обслужват чужди интереси.
Нивото в националните медии също е много ниско. С лека ръка се пише и се говори, без да се проверяват фактите. Проблематично е и отразяването на определени теми. Потресена съм например от един репортаж, който една от националните телевизии пусна след поредното знаково убийство. Как може подобно лековато отношение към събитието, към професията? Абсолютна липса на себеуважение. Същевременно има много опитни журналисти, които добре са запознати с фактите, но манипулират общественото мнение. Не искам да кажа, че преди 10–15 години журналистиката е била идеална и не са се допускали такива неща, но това, което се случва днес, е отчайващо.
Какво се надявате да постигнете с публикуването на „Къщата с черешите“?
Надявам се да предизвикам и други хора да извадят на бял свят личните си истории. Ако не да ги опишат в книга, то поне да ги разкажат на децата и внуците си. Моето поколение е последното, което има информация за събитията след 1944 г. от първа ръка. Аз не съм ги преживяла, но ги е преживял съпругът ми Владимир Петков, който много ми е разказвал. Времето заличава спомените и след време се стига до „Изселвания ли? Какво е това? Какво толкова се е случило? Какво значение има?“ А смачкването на българската интелигенция е един от най-пагубните и черни периоди в новата българска история. Това са хората, които повеждат нацията. Ако те не бяха унищожени, днес България вероятно щеше да изглежда по различен начин, защото когато си образован и духовно извисен, ти имаш друг поглед върху събитията и процесите и нацията върви в съвсем друга посока.
Даниел Пенев е журналист, преводач и редактор. Автор на книгите „Хората, които променят България“ (част I – 2019 г., част II – 2022 г.), „От нас зависи“ (2020) и „Да тичаш към себе си“ (в съавторство с Краси Георгиев, 2021). Като преводач от английски език работи по книги като „Дарът“ на Едит Егер, „Забави темпото!“ на Карл Онорè и „Обещанието на един молив“ на Адам Браун.
