След това погледнах, и ето, врата отворени на небето, и предишният глас, що бях чул като от тръба, която говореше с мене, каза: изкачи се тук, и ще ти покажа, какво трябва да стане след това.
И веднага бях обзет от дух; и ето, на небето стоеше престол, и на престола седеше Някой; Който седеше, наглед приличаше на камък яспис и сардис, а около престола имаше и дъга, която наглед приличаше на смарагд. Около престола пък имаше двайсет и четири престола; а на престолите видях седнали двайсет и четири старци, облечени с бели дрехи, и на главите си имаха златни венци. И от престола излизаха светкавици, гръмотевици и гласове; а пред престола горяха седем огнени светила, които са седемте Божии духове; и пред престола имаше стъклено море, подобно на кристал; а сред престола и около престола – четири животни, отпред и отзад пълни с очи:… И четирите животни имаха всяко по шест крила наоколо си, а извътре бяха пълни с очи, и без почивка денем и нощем възклицаваха: свет, свет, свет е Господ Бог Вседържител, Който е бил. Който е и Който иде (Иоан. 4:1-6,8).
Всъщност видението, което ще се опитам да изясня, започва от началото на Четвърта глава на Апокалипсиса на св. Иоан, след онези първи три глави, в които – само от Божия глас – са прозвучали наставленията към „асийските църкви“ (на които апостолът е основател). И ето: още първият стих на четвърта глава ни казва: „След това погледнах, и ето, врата отворени на небето, и предишния глас що бях чул като от тръба, която говореше с мене, каза: изкачи се тук (avna,ba w-de – „възлез тук”) и ще ти покажа какво трябва да стане след това” (Откр. 4:1)
Първото, следователно, което трябва веднага да забележим е, че онова, което ще бъде „показано” ( и видяно) по-нататък в откровението, е оттатък „вратата отворени на небето”. Там именно – е извикан да възлезе апостолът-тайновидец. Там сиреч, отвъд небето, ще му бъде показано какво „трябва да стане след това”.
И веднага: във втория стих на тази глава св. Йоан отново (както в първото откровение) е „взет в духа” и е вече „на небето” (на гр. – evn tw/| ouvranw/|)- оттатък вратата, отворени в него.
И онова, което той ще види, както ни е казано – ще има да стане „след това”. Сиреч, ще има да стане след този ден, в който апостолът преживява откровението. Той, значи, го преживява в „един неделен ден”, на остров Патмос (вж. Откр. 1:9), но онова, което ще види, взет от острова в този „неделен ден”, е нещо, което ще стане „след това”, сиреч – след деня, в който той преживява откровението.
Важното е значи да схванем, че имащото да стане, което се показва на апостола, му се показва във вечността. и следователно там, където апостолът е „взет в духа”, е измерението, дименсията на вечността. Бъдещето, което ще му бъде показано във вечността, както малко по-късно ще стане ясно, той ще види в книга, която ще бъде разтворена в тази вечност. С други думи ние вече сме въведени в поне три дименсии: св. Йоан Богослов телом е в един определен пункт на света: на остров Патмос, в определен момент на времето – „в един неделен ден” (вероятно в четвъртото или петото десетилетие след Рождество Христово). Там той се намира телом и през цялото време, през което ще трае откровението и това е едната – нека кажем – физическата дименсия на откровението. Духом обаче („в духа”) апостолът се намира в друга дименсия – оттатък „вратата отворени на небето”. Там не е ден („неделя”) – а е онова, което е винаги, дименсията на вечността. И пребивавайки във вечността (духом) – както ще стане ясно по-нататък от текста – св. Йоан ще види онова, което има „да става след това”, което има да стане „в края”. Във вечността сиреч той ще види онова, което има да стане „на края” (и което, значи, е една трета дименсия на откровението).
Следователно пред нас са именно три дименсии – дименсията, от която се вижда откровението („остров Патмос”, и „един неделен ден”); дименсията, където се вижда откровението (evn tw/| ouvranw/|( в небето, или във вечността) и дименсията на онова, което ще се види там (където се вижда откровението),т. е. онова, което „има да стане след това”, после – накрая.
Че това, в което духом е възлязъл апостолът, е вечността, се разбира от няколко важни детайли в текста, на които трябва да се обърне внимание. Първо, цялото видение е „в небето (evn tw/| ouvranw/|), оттатък „отворената врата” , в която апостолът е възлязъл – т.е. безспорно: отвъд този свят – отвъд този свят, в който е Патмос, откъдето апостолът е взет в духа и където е неделя. Второ, главното, централното, което апостолът вижда отвъд „вратата, отворени в небето”, е престолът на „Онзи, Който е бил, Който е и Който иде” (Откр.4:8). Самата синтезираност (обединеност) на трите „части” на времето показва, че тук цари „вечност”, че Този, Който е там е винаги. Той е Който-е-бил-Който-е-и-Който-иде. Той е – в 9-ти стих – „Седналият на престола”, „Царстващия во веки веков” (Откр. 4:9). Приведените определения също ни показват, че става дума за вечност.
И какво вижда във вечността тайновидецът? Каква е картината, разкриваща се в тази дименсия „отвъд небето“? Първо той вижда една централна фигура – „Седналия на престола”, очевидно Бога. Но той вижда и едно обкръжение около този престол. Вижда двадесет и четири (очевидно по-малки) престоли около него, и на тях „двайсет и четири старци” (Откр. 4:4), а „сред престола и около престола – четири животни”(te,ssara zw/|a) (Откр. 4:6). Това безспорно е една пребиваваща картина. Първо – тя е отвъд вратата, отворени на небесата, следователно – отвъд този свят, в който е времето. Второ – тя ни показва една безспорно вечна фигура – тази на Седналия на престола и също – едно обкръжение, което – ако се вгледаме в текста – очевидно също има подобни характеристики. По какво то личи? Четирите животни около престола „без почивка” – казано ни е – „денем и нощем” възклицават (Откр. 4:8). Сиреч това те правят постоянно, винаги. Без почивка, „денем и нощем”, възклицават: „Свят, свят, свят е Господ Бог Вседържител, Който е бил, Който е и Който иде”. А пък, когато „животните въздаваха слава, чест и благодарност” (Откр. 4-9) – а както видяхме те правят това „денем и нощем”, постоянно – „двайсет и четирите старци падаха пред Седналия на престола, покланяха се на Живеещия вовеки веков…” (Откр.4-10) – т.е. очевидно и те правят това постоянно.
Това следователно е една картина на вечно, непрестанно, непресекващо славословие, вечно немлъкващо ликувание – непресекващо ехтящ във вечността отвъд света възторг.
Центърът на тази вечно пребиваваща картина заема фигурата на Бога. Как е открита тя? „В небето стоеше престол, а на престола седеше Някой, Който седеше. Наглед приличаше на камък яспис и сардис, а около престола имаше и дъга, която наглед приличаше на смарагд…И от престола излитаха светкавици, гръмотевици и гласове, а пред престола горяха седем огнени светила, който са седемте Божии духове” (Откр. 4:23-5). Това е, както се вижда, една изключително тържествена, могъща и дори страховита фигура. В нея има нещо едновременно зримо и непостижимо за зрението.
„На престола седеше Някой, Който седеше…” – казва ни се – и Той може да се уподоби, но за зрелището Му няма точни думи. Неслучайно Той е описан, без да бъде определен: „седеше Някой, Който седеше” (в гръцкия текст дори това „някой” отсъства, то е предадено чрез причастна форма – „седеше Седящ”). Той не може да бъде наречен, възприет – Той може да бъде само уподобен и бива уподобяван на скъпоценни камъни – блестящи, твърди, нерушими.
В същото време Този зримо невъзприемаем, само уподобим, неможещ да се постигне от взора, е открит и Се открива. Светкавици, гръмотевици, гласове излизат от престола а също и седем огнени „светила”, които Го из-лъчват, защото са „седемте Божии духове”. Имаме, сиреч, един синтез на зримост и незримост.
Какво още е атрибутирано в пета глава на тази централна фигура? В първия стих на тази глава св. Йоан вижда, „в десницата на Оногова, Който седеше на престола, книга написана отвътре и отвън, запечатана със седем печата”. (Откр. 5:1). Това допълва фигурата, която доминира вечността. Става дума за книга от античен вид, книга-свитък, която тъкмо поради това е „запечатана със седем печата”, или още по точно: седем навити, един в друг свитъка, всеки запечатан с отделен печат, които съставляват книгата, можеща да се разкрие и разчете само ако се раз-печата и развие от начало до край.
Съвсем очевидно е (защото тук няма никаква особена непрозрачност на символиката), че това е книгата на света, книгата на световната история, създадена от нейния „автор” – Седящия на престола, Бога. И книгата – това е ясно – в която е времето, тъй както – нека да ни бъде позволена тази аналогия – в романа е времето на романа – романовото време. То е времето, създадено от автора на книгата, макар че е, разбира се, времето на героите на тази книга. И тъй, книгата се държи от десницата на Вечния, тя също пребивава във вечността, но – там, във вечността тя съдържа едно време, едно, тъй да се каже, „романово” време, едно време на книгата. Една история, един временен свят е създаден и пребивава във вечността.
Тук пак се намираме пред едно синтезиране на различни дименсии: книгата се държи във вечността, написана е от край до край („отвътре и отвън”), запечатана е (което значи – завършена е) цялата. Тя пребивава във вечността и вечно се покои в десницата на Вечния, явно вечно е там и е вечно цялата вече написана. Но онова, което е написано – вечно – и вечно пребивава цялото написано – е една история, която, макар да е вечно написана, в себе си има и начало, и среда, и край: има вътрешна продължителност и крайност по аналогия с „романовото време”.
Че това е точно така, ще стане ясно от следващата глава, в която печатите ще започнат да бъдат снемани от Ангелите и св. Йоан Богослов да гледа в тази книга какво има „да става след това” и какво ще стане накрая… Следователно – да вижда историята.
Всичко това обаче е картината на вечността, видяна с един – да го кажем така – първи поглед.
Същата тази картина, при продължаващо вглеждане, тя същата, повтарям, изведнъж се открива в пета глава по потресаващо различен начин. И това е особено забележително, защото тук са наслагани две визии, които са тъждествени и същевременно са различни.
И видях силен Ангел, който викаше с висок глас: кой е достоен да разгърне книгата и да снеме печатите ѝ? И никой не можеше, нито на небето, нито на земята, нито под земята, да разгърне книгата, нито да я гледа. И аз плаках много, че никой се не намери достоен да разгърне и прочете тая книга, нито да я гледа. И един от старците ми рече: не плачи; ето, лъвът, който е от Иудиното коляно, коренът Давидов, победи и може да разгърне книгата и да снеме седемте и печата. Погледнах, и ето, сред престола и четирите животни и сред старците стоеше Агнец, като заклан, със седем рога и седем очи, които са седемте духове Божии, разпратени по цялата земя. Той дойде и взе книгата от десницата на Оногова, Който седеше на престола. И когато взе книгата, четирите животни и двайсет и четирите старци паднаха пред Агнеца, държейки всеки от тях гусли и златни чаши, пълни с тамян, които са молитвите на светиите; и пееха нова песен, думайки: достоен си да вземеш книгата и да снемеш печатите й, защото Ти бе заклан и със Своята кръв ни изкупи за Бога от всяко коляно и език, народ и племе, и ни направи пред нашия Бог царе и свещеници; и ще царуваме на земята (Откр. 5:2-10).
Виждаме, че след като апостолът чува гласът на Ангела, който вика: „кой е достоен да разгърне книгата и да снеме печатите ѝ” (Откр. 5:2) – т.е. кой може да раз-крие Историята на света в нейната цялост – и разбира, че няма такъв, „нито на небето, нито на земята, нито под земята” (Откр.5:3), той чува гласа на един от старците, който го утешава и отново поглежда към картината – към същата тази централна фигура: към престола и вижда : обкръжението от двайсет и четирите старци и четирите животни, славословещи Бога, сега изведнъж обкръжава… Другиго. Този Друг пак е централната фигура, тя е пак на престола, следователно, пак е Бога, но Той вече не се зре като „Седналия” там, като блестяща скала, от която излизат светкавици, гръмотевици и гласове, а е една потресаваща, съвсем различна гледка: „Погледнах, и ето – казва се в шести стих – сред престола и четирите животни стоеше Агнец, като заклан, със седем рога и седем очи, които са седемте духове Божии, разпратени по цялата земя” (Откр. 5:6)
Всъщност може да се каже, че това е един от най-удивителните моменти на видението. Внезапно централната фигура представена ни по един начин в четвърта глава, се открива по нов и различен начин в пета глава. Да, това е пак престолът, на който в 4:2-3 стих „седеше Някой, Който седеше” и Който не можеше да се постигне, не можеше да се опише. Сега обаче на този престол се вижда „Агнец като заклан”. Това, следователно, пак е Бога – на Своя престол, но сякаш сега се съзира Неговата съкровена същина – Неговото сърце, Неговата най-дълбока тайна – пожертваното Мусъщество. Един се вижда и се виждат две Лица. Първото е на „Онзи Който седеше” и пак Той Същият се вижда във второто Си Лице „Агнец като заклан”. През цялото това време пък от престола (в първо зрелище), а (във второ зрелище) от очите на Агнеца излизат „седем светила, който са седемте духове Божии”, т.е. онова Трето, Което открива цялата фигура, открива Тези Две. Вижда се една три-единна фигура, която при първи поглед е Цар, при втори поглед е Агнец, а и при първия и при втория, се излъчва навън като една ослепителна светлина, която ясно е отнесена към Духа Свети.
И неочаквано – вечното обкръжение на този вечно Пребиваващ на престола – от ликуващо обкръжение, от вечен и неутишен възторг, се превръща (или се прозира) като потресено обкръжение – като обкръжение паднало във вечно , не можещо да се изчерпи преклонение пред сюблимната Жертва: „четирите животни и двайсет и четирите старци паднаха пред Агнеца, държейки всеки от тях гусли и златни чаши, пълни с тамян, които са молитвите на светиите; и пееха нова песен думайки: достоен си да вземеш книгата и да снемеш печатите й, защото Ти бе заклан и със Своята кръв ни изкупи за Бога от всяко коляно и език, народ и племе, и ни направи пред нашия Бог царе и свещеници” (Откр. 5:8-10)
От една страна, следователно, и откровението на Агнеца е откровение на вечно пребиваващия Бог (Агнеца се вижда „посред престола” на вечността); от друга страна обаче този вечно пребиваващ на престола на вечността Агнец – второто Лице, с което се вижда вечния – е „заклан” на него във времето. Ние трябва да се съгласим с това, защото „Ти бе заклан”- възглася обкръжението. Тази визия, следователно, за вечния престол, показвайки него в центъра на самата вечност показва нещо, което е станало във времето. Защото очевидно е за Кого става дума – за жертвения Агнец, или Иисус Христос, второто Лице на Бога-Троица, станал човек, Който е „заклан”, разпнат е в един определен ден на историята. Претърпял е смърт и е възкръснал, положил е Себе Си – Тялото и Кръвта Си на престола на вечността. Времето, и даже един ден от времето, се е разпрострял, следователно, върху престола на вечността. Вечността на Бога има в сърцето си един ден- един ден е вечно пребиваващ на престола на Бога и вечното пребиваване на Бога отвъд света е в сърцевината си пребиваването в един ден – в деня на саможертвата, в деня на Пасхата. Във вечността цари един ден; съдържанието на вечността е ден – пасхалният ден. Вечността е вечно-траещият, вечно пребиваващият в недрата на Отца ден на Пасхата. И историческия ден на Пасхата е съдържанието на вечността.
В този момент картината е изключителни многомерна – тя е буквално холограмна.
Тук ясно се открива и парадоксалната същина на обкръжението. Както казах, то е елемент от картината на вечността. Както двайсет и четирите старци, така и четирите животни са оттатък разтворената врата в небето, те са във вечността, постоянно, „без почивка, денем и нощем” славословят, кланят се, песнопеят, ехтят възторга и потреса си огласящ вечността. От друга страна това вечно обкръжаващо центъра на вечността общество се разкрива сега, в пета глава, като обществото на изкупените от народите на света и историята. Те са там благодарение на Жертвата на Агнеца. „Ти бе заклан и със Своята кръв ни изкупи за Бога от всяко коляно и език, народ и племе” (Откр. 5:9). Следователно, обкръжението и по-точно – двайсет и четирите старци (presbu,teroi) са вечно представителство на историята във вечността. Те са обществото на Агнеца и дори са сътрапезниците, събрани на угощението с разпростряния посред Агнец, Който „бе заклан”. Те са събраните – в Деня на Жертвоприношението Му, който пребивава във вечността и е там – вечно.
Така че картината е изключително сложна. Нека се опитаме да си я представим доколкото това е възможно.
И тъй, долният ярус на картината представя света на историята. Тук, върху лъча на историята, в една определена точка, четвъртото или петото десетилетие след Р. Хр., е денят, в който св. Йоан Богослов вижда видението. Тук е времето, тук е „този свят”. В средата, в кръга на слънцето и звездите, които бележат хода на това време, са вратата, отворени в небесата. Отвъд тази врата – в горния ярус на картината, друга дименсия, вечността, където не е неделя и не е който и да било „ден”, където стои престол и на престола – Бога, видян първо като: Онзи, Който седи (т.е. като цар, Отец на вечността), и второ: при по-дълбоко гледане, като заклан Агнец, като извечно изглаголеното в недрата на Този Цар на вечността Негово жертвено Слово, Което Този Бог също е ( и поради това Престолът е тъждествен на Жертвеник). Около престола и Жертвеника са разположени 24 престола, на които седят 24 старци. Следователно тук извечно е и всичко онова, заради което е принесена Жертвата. Край самия престол са и четирите животни, а от него сияят и седемте светилника, които изпълват цялата картина. Както се забелязва следователно, св. Йоан Богослов вижда видението от „една неделя” на остров Патмос, върху лъча на историята, но онова, което той вижда, е „винаги”. С други думи, ако телом той следва да се локализира в долния ярус на картината, то „духом” той се намира в нейния горен ярус – там е – да кажем така – виждащото му цялата „горна” картина око. Трябва да добавим и много важното обстоятелство, че в десницата на Седящия на престола той вижда да бъде държана „книгата”, която пък е отново долният свят, светът на долния ярус, само че сгърнат и навит като руло горе, където винаги всичко е. При това – и то е много важно – тази вечност, доколкото е вечност, в която вечно на Престола-Жертвеник е разпрострян заклания Агнец, представлява и едно особено тъждество с пасхалния ден, който е ден от историята, но вечно пребивава във вечността.Защото Словото, по Което Бог е отдаден (и е тази отдаденост по Словото Си), е вечно про-изнесено в Бога – Бог се покоѝ и дори тържествува в пожертваността Си; денят на Неговата жертва е в недрата Му винаги – съдържанието на вечността Му е този „ден”.
Забелязваме, следователно, една цяла система от тъждества. Вечността, в която Бог пребивава като „заклан Агнец”, е вечно пребивание на Деня, в който това „заклание” е извършено. Вечността е равна на Пасхата; Пасхата е равна на вечността.
Едно друго тъждество: вечният престол стоящ във вечността е жертвена маса (или Голгота, или олтарен жертвеник).
Да се вгледаме сега по-детайлно в изпълнението на Божествената сфера, която, възлязъл „в духа”, вижда св. Йоан оттатък вратата, отворени в небето.
Освен Бог на Своя престол – безспорно вечен – седящ на него (или, в 5 глава, вечно разпрострян върху Жертвеника „като заклан”), в картината, както бе казано, имат място и „четири животни” (te,ssara zw/|a) и „двайсет и четири старци” (presbu,teroi). Не може да се отрече, че тези „животни” и тези „старци” са представители на тварния свят. Въпреки че се зрат от св. Йоан около вечния престол като обкръжение на Вечния, това, че са представители на тварния свят е несъмнено и става ясно от следното. Св. Йоан вижда, че „животните” „имаха всяко по шест крила наоколо си, а извътре бяха пълни с очи” и т.н. ( Откр.4:8). Те „денем и нощем възклицаваха: свет, свет, свет е Господ Бог Вседържител” (Откр. 4:8). Но за всеки, познаващ Св. Писание, това видение на загадъчните „четири животни”, е безспорно идентично с видяното от св. прор. Исайя във Ветхия завет, което ни е предадено така: „В годината в която умря цар Озия”, пророкът вижда „Господа, седнал на престол висок и издигнат” и окръжен от същества, които биват наречени серафими (един от висшите ангелски чинове), описанието на които е буквално същото като у св. Йоан: „Около него стояха серафими, всякой от тях имаше по шест крила……и викаха един към друг и думаха: свет, свет, свет е Господ Саваот, цяла земя е пълна с Неговата слава” (Ис. 6:1-3). Тъй че ние лесно можем да разпознаем te,ssara zw/|a във видението на св. Йоан Богослов като серафими или, изобщо, като висши ангелски сили, които пребивават около престола.
По-трудно сякаш е с разпознаването на образите на двайсет и четирите старци (presbu,teroi). Тук поне като начало можем да изхождаме от действията и думите им, с които те ликуват и славословят около престола. Първо – двайсет и четирите старци очевидно, това се вижда от текста, следват славословията на „четирите животни”, т.е. действат по нещо като техен знак, което показва йерархично подчиненото им онтологично положение спрямо животните ( „А когато животните въздаваха слава, чест и благодарност на Седналия на престола, на Живеещия вовеки веков, двайсет и четирите старци падаха пред Седналия на престола, покланяха се на Живеещия вовеки веков и полагаха венците си пред престола, казвайки…” Откр.4:9-10). Сиреч те действат по знак от Ангелите. Второ: по думите на „старците” към съзрения посред престола Агнец, тяхната природа се изяснява по още по-несъмнен начин: те „пеят нова песен”, в която казват: „Ти бе заклан и със Своята Кръв ни изкупи за Бога от всяко коляно и език, народ и племе и ни направи пред нашия Бог царе и свещеници…..” (Откр. 5:9-10). Очевидно става, че двайсет и четирите старци изобразяват изкупените човеци – човечеството ( „от всяко коляно и език, народ и племе”). Това са представителите на изкупеното човечество, пребиваващо „в състояние на небесна прославеност”, а числото – „двайсет и четири” – е сравнително ясно разтълкуваемо като 2х12, където числото 12 изразява цялата пълнота на „избрания народ”, на Израиля във Ветхия завет, съставен, както е известно от 12 „колена”. Удвоеността на числото 12 следователно означава тук допълнеността на ветхозаветните праведници и патриарси, от които е роден по плът отдаденият изначално Божи Син с пълнотата на „новия Израил”, на събрания след установяването на Новия завет „Израил по дух”, сиреч- Църквата, причастниците на спасителната Христова Жертва. Ето защо в представянето на картината на откровението в иконописния канон двадесет и четирите престола около централния престол обичайно се изобразяват по дванадесет от двете му страни.
