Преди няколко дена – на 15 август – в Русия е открит осемметров паметник на Сталин. Първосигнален извод: „Путин възстановява сталинизма”.
Но само преди 3 месеца в Русия излезе антисталинският филм „За нас – наздраве”[1]. Първосигнален извод: „Путин заклеймява сталинизма”.
И преди, и след заграбването на Крим, Путин не престава да жали публично за СССР – наричайки разпадането на Съюза „най-голямата геополитическа катастрофа на века” (2005), или обявявайки, че крахът на СССР бил породил „всички днешни световни проблеми” (2023). Но насред това, през 2017 г., излиза „Любов по заповед”[2] – най антисъветският руски филм, който съм гледал. Първосигнална реакция на всички тези противоречиви сигнали: обърканост.
Но проблем имат не само неразбиращите руската душа чужденци като нас. Ето откъс от един руски отзив за антисталинския филм (Стилът сочи, че авторът не се занимава професионално с култура – толкова по-добре!):
Сега е някак прието да се разхвалва „Бащата на народите”, и мнения в разрез с този повей на времето не се поощряват. Затова бе донякъде учудващо, как така филмът на Андрей Смирнов, абсолютно непринадлежащ към почитателите на Сталин, е излязъл по екраните[3].
Очевидно и този руски гражданин, който мисли за киното политически, поне донякъде споделя схемата, която по-горе нарекох „първосигнална”. Ще схематизирам тази схема така: „Путинизмът е тоталитаризъм. Затова Путин може да бъде само „за” Сталин и СССР. Наличието на антисталински и антисъветски послания в Русия днес е необяснимо, защото прилича на демокрация”.
Ето едно обяснение на това противоречие.
Втори, по-изпитателен поглед към първата случка – Сталиновия паметник – разкрива под-противоречия, вградени в самата нея[4].
Започваме от контекста на откриването: паметникът е бил завършен през 2019 г., обаче 4 години не може да си намери място: не го приемат не други, а Путиновите местни чиновници – последователно от Волгоград, Воронеж и Московска област. Най-сетне го издигат, но върху частна земя – в двора на малък завод в малкия (за Русия) град Великие Луки. Новите паметници на Сталин започват да се появяват в Русия от 2000 г. насам – и почти всички са върху земя, която е частна собственост. (Най-известното изключение е бюстът на Сталин от 1970 г. до стената, опасваща Кремъл, където през 1961 г. КГБ тайно погребва останките от мумията в мавзолея[5].) В случаите, когато е имало някакво откриване, не се споменава да са присъствали важни чиновници. Общото впечатление не е, че режимът налага отгоре, а че просто не пречи на това пълзящо реабилитиране на Сталин отдолу. Но да предупредя: когато казвам, че „режимът” или „Путин” правят нещо, нека това не се разбира в смисъл, че го правят съзнателно, камо ли че е част от някакъв всесилен и всемъдър план. Като всички управници те импровизират, къде ре-активно, къде про-активно; важно за мен в случая е каква политическа резултанта се получава обективно.
Но не само Путиновото чиновничество – Руската православна църква, макар водена от путиноида Гундяев, ченге и военнопрестъпник, също не е единна по въпроса. Струва си да се види и изслуша цялото видео от проточилото се час и половина откриване на последния засега паметник. Изобилстват бисери на „вековната злоба на роба”, но за мен политическият център е в следните думи на осветителя на паметника, селския свещеник о. Антоний – именно защото е човекът, призван да пасе Христовите овчици (запазвам неграматичността на свещеническото слово):
… и, и така да е, може би… ние виждаме… аз, като представител на Руската православна църква… ние виждаме, че… ами, ако го кажем честно… виждаме, че да, Църквата пострада, но [оттук заговорва гладко] благодарение на това ние имаме сега множество русийски новомъченици и изповедници, на които се молим сега, и които също помагат в делото за възраждане на нашата родина. И виждаме каква е била и целта, и постъпките, и живота на Йосиф Висарионич. И, разбира се, то си е могъществото, непобедимостта, здравината и твърдостта на Съветския съюз, нали така. И към същата тази цел – áкоче сега се казваме другояче, нали – но няма значение, това си е нашата Велика Русия – и всички ние с вас се стремим – в това число и Руската православна църква.
От друга страна, ето как е реагирал църковният началник на този дядо поп, епископ Сава от Московската патриаршия. Думите на осветителя на неосталиновия монумент били „възмутителни” и „кощунствени”, защото:
Да, Господ превърна злото в благо, явявайки в дните на гонения твърдостта във вярата на множество християни, които сега ни служат за пример. Но от това злодеянията не стават по-малко зло и ние изобщо не трябва да изпитваме чувство на благодарност по адрес на гоненията и гонителите.
И добавил, че ситуацията е „взета под контрол от страна на централния църковен апарат” (sic). Великолукската епархия също се разграничила от отеца неосталинист.
Ще ли се намеси сега Путин чрез своя опричник Гундяев да отървава попчето и неговото детински чисто обожание на Големия терор? Надали. По същата причина, поради която не се намеси да спира антисталинските и антисъветските филми чрез опричника си Медински (който, макар историк, докато беше министър на културата, сподели компетентно, че руснаците имали една хромозома в повече, затова били най-по от всички на света).
Късото обяснение е: „Нека говорят! Да спорят, да се карат, да се бият, да се съдят! Да се занимават с всичко, освен с едно: с Войната”.
Войната против Украйна е за Путин темата табу. В мястото, обявено за табу, могат да пристъпват само специално подготвени жреци; лаиците се наказват с цялата строгост на военновременните закони (за което научаваме всеки ден).
Да не прибързваме с поредните първосигнални обобщения, които за пропутинците ще бъдат в духа: „Нали искате демокрация – ето, Путин дава да се говори против Сталин, а в САЩ елитът готви съдебно убийство на Тръмп, избраника на народа!”; а за антипутинците: „Путиновият плурализъм на мненията е фалшив, нали Путин е диктатор”.
Путин наистина е диктатор, но и плурализмът, допускан в случаите със Сталин и с паметта за Съветския съюз, е действителен: двете страни публикуват мненията си, ограничени единствено от собствената си автоцензура.
Какво означава този политически оксиморон?
Просто че диктатурата на Путин не е тоталитарната диктатура на Сталин – а самоограничаваща се диктатура. Сталиновата диктатура, сънувана наяве от монументостроителите му, нямаше как да не бъде действително тоталитарна, защото комунистическата идеология беше вторият властови ресурс, оправдаващ първия – всепроникващото одържавено насилие. Сталин би бил невъзможен без тоталитаризирания Маркс, без негласния лозунг: „И всички ви да избия, то е за да дойде раят на земята!”. Посланието, което се дочува от Путиновия режим, е „Аз съм Държавата, затова ще се меся в живота ви, когато намеря за добре; но аз си имам други цели (да трупам трилиони, да завладея Земята и под.), затова ще ви се меся с нежелание. Но ако вие се намесите в моите работи, тежко ви!”
В сегашната ситуация целта на Путин е да унищожи Украйна като държава. За да достигне тази цел, той си служи с тоталитарен терор. Но – само що се отнася до войната, „само” колкото да може свободно да разполага с живота и смъртта на управляваните от него. Оттам нататък – демокрация! Народът имал таксис към Сталин и СССР – пажалуста. Интелигенцията бълнувала за демокрация – please. Ще се уравновесяват взаимно и лодката ще стане по-стабилна. Направо тримаран.
Докато Живковата диктатура отнемаше имената на нашите турци, ненадейно се оказаха позволени медийни спорове по свръхнаболелия въпрос как така се издава книга за Екатерина Каравелова, която буржоазка нали беше против революционния поет Яворов? Продемократичен ход ли беше това? Безспорно: противоположни мнения бяха обнародвани – на Филип Панайотов, нападнатия от ченге-журналист автор на книгата „Като в антична трагедия”, му бе дадена възможност да се защити в печата, нещо, което по принцип не се случваше; книгата не бе иззета. Същото упражнение бе повторено с ненадейно позволения публичен спор за точното място на гроба на Левски, вълнение на духовете велико. Само за турците да няма ни дума! Режимът действаше ситуативно: важното е да удържим нещата със „смяната на имената”, значи интелигенцията нека си спори за друго и да се опива от свободния си глас. Подобно нещо прави и руският режим днес, защото също действа ситуативно.
„Може би някъде тука се крие поука”, както казват. Щом диктаторите действат ситуативно, може би е време и ние да се научим да мислим ситуативно. Така ще имаме шанс да се предпазим от първосигнални реакции – неточни, защото са принципиални. Оптимистично – имаме шанс да имаме шанс, защото днешното ни правителство е резултат от ситуативно политическо мислене. Достатъчно хора осъзнаха, че освен принципи има и ситуации, и когато Путин воюва против Украйна и ни обявява за враг, не е препоръчително да слагаме начело на България путинопоклонници, какъвто и морален компромис да ни струва това. За да не би наред със своите поклони да „поклонят” на Русия и България, следвайки завета за ХVI република на приснопаметния Живков.
