Ново издание на „Нюйоркска трилогия“ – емблематичното за края на миналия век произведение на модерния класик на американската литература Пол Остър – става част от Бисерната поредица на издателство „Колибри“ на 28 юли.
„Нюйоркска трилогия“ (превод: Иглика Василева, 360 стр., цена: 25 лв.,твърди корици) обхваща три свързани помежду си новели, които се движат по ръба на жанровете, а някои критици дори ги причисляват към детективския. И трите хронологично проследяват постепенния разпад на идентичността на главния герой. Детективът в тях неизменно е обладан от фикс идея, в резултат на която се пропуква целият му досегашен живот. В единия случай това е криминален писател, който се заема с разследване, във втората новела е детектив, който следи писател, а в третата става дума за писател, който се опитва да открие приятел от детинството, тъй като онзи го е направил изпълнител на литературното му завещание. Произведението на Остър е до такава степен многопластово, че всъщност става достъпно за читатели с всякакви интереси и всякакъв културен багаж. Дали това е металитература (или метакриминале)? Или просто навлязъл прекалено надълбоко в литературата автор си играе с детективския жанр?
И все пак „Нюйоркска трилогия“ е неотменна част от криминалния жанр, просто качеството на творбата е толкова високо, че литературната критика и до ден-днешен не спира да се занимава с нея и да задава въпроси, наричайки я „детективски истории за детективски истории“, „странна хумористична интерпретация на криминалния роман“, „меко криминале“ (за разлика от „твърдия“ или „черен“ криминален роман на Чандлър и Хамет), „малки стъклени пъзели“, „хибрид между детективския и „новия“ роман“. Пак според критиците това произведение причислява Остър към постмодернистите, защото бил повлиян от „класическото литературно течение“ на американския постмодернизъм през шейсетте и седемдесетте години на миналия век. Но независимо къде класифицират произведението критиците, то си остава едно от великите четива на последното столетие.
Роден през 1947 г. в Ню Джърси, Пол Остър се нарежда сред най-сериозните и интригуващи имена на съвременния роман. За последните 35 години американският писател е белязал безвъзвратно върховете на постмодерната литература в нейния едновременно смущаващо интелектуален, но и дълбоко човешки триумф. Завършва в Колумбия, след което настъпват години на доброволно изгнаничество в търсене на себе си в Париж, платени с брутална бедност. Това първо дълбоко гмуркане в „истинския“ живот се превръща в безподобно чистилище и навярно отключва тайната врата към всички екзистенциални въпроси, които Остър така усърдно разнищва в цялото си творчество. Така се появява първото му литературно произведение, приличащо повече на преждевременна автобиография, „Изобретяване на самотата“. В нея присъстват размишления върху темите, които ще преследват всичките му следващи творби – самотата, изолацията, смъртта, съдбата, съвпаденията. Веднага след нея, през 1987 г., се появява томът „Нюйоркска трилогия“, три своеобразни истории за тънката граница между лудостта и нормалността, между усещането за цялост на една самоличност и нейната разруха. Детективският жанр, радикално обогатен от намесата на Пол Остър, има за задача да „инжектира“ свръхдоза криминалност в човешката ситуация – криминалност, която според американския автор е присъща на живота, наситен с постоянно напрежение от една невидима заплаха.
В настоящото издание е включена илюстрация на Теодор Ушев, а художественото оформление е дело на художника Иво Рафаилов.
Пол Остър - „Нюйоркска трилогия“ (Откъс)
Из новелата „Град от стъкло“
Всичко започна от една грешка. Посред нощ телефонът иззвъня три пъти и гласът отсреща търсеше някакъв непознат. По-късно, когато вече можеше да обмисли всичко, той щеше да заключи, че не съществува нищо по-реално от случайността. Но това щеше да стане много по-късно. В началото бе само случката и последствията от нея. Дали нещата можеха да се развият другояче, или всичко е било предопределено още от първата дума, излязла от устата на непознатия, не е важно. Важна е самата история, а какъв е смисълът от нея и дали такъв изобщо има, не е работа на историята.
Що се отнася до Куин, няма какво да си губим времето. Кой е, откъде е и какво прави, са все неща, които малко ни интересуват. Знаем например че е трийсет и пет годишен. Знаем, че някога е бил женен, някога е бил баща и че както жена му, така и синът му са починали. Знаем още, че навремето е писал книги. И за да бъдем по-точни, писал е криминалета. Тези негови творби са излезли под псевдонима Уилям Уилсън; произвеждал ги е по една на година, което му осигурявало приличен доход, за да може да живее скромно в малък нюйоркски апартамент. И тъй като написването на един роман не му отнемало повече от пет-шест месеца на година, с останалото време разполагал както намери за добре. Четял книги, гледал картини и филми. Лете зяпал бейзболните мачове по телевизията; зиме посещавал операта. Но от всичко най-много обичал да се разхожда. Почти всеки ден, независимо дали грее, или вали, той излизал от апартамента си и тръгвал да се разхожда из града ‒ без цел, просто следвал хода на собствените си крака.
Ню Йорк е неизбродимо място, лабиринт от безчет накъсани улички, и колкото и да вървял, колкото и добре да познавал околните квартали и булеварди, у него винаги оставало безпомощното усещане на човек изгубен. Изгубен не само в града, но и във вътрешния си мир. Всеки път, когато тръгнел да се разхожда, той сякаш изоставял себе си и така по-лесно се отдавал на движението, превръщал се само в едно гледащо око и избягвал задължението да мисли, а това повече от всичко друго го успокоявало и изпълвало с целебна празнота. Светът съществувал извън него, около него, пред него; скоростта, с която непрекъснато се променял, го обезсилвала и той не можел да задържи вниманието си върху абсолютно нищо. Същността е в движението, в това действие, когато поставяш единия си крак пред другия и се оставяш на ритъма на собственото си тяло. Когато се скиташ безцелно, всички места стават еднакви и тогава вече няма значение къде си. При най-добрите си разходки Куин успявал да усети какво означава да си никъде. А в крайна сметка той друго не искал, освен да бъде никъде. И Ню Йорк беше никъдето, което бе избрал за себе си. Добре знаеше, че няма намерение да се разделя с него.
В миналото беше по-амбициозен. Като съвсем млад бе публикувал стихосбирки, пиеси, литературна критика и бе направил няколко доста обемисти превода. Но съвсем ненадейно се отказа от всичко. Една част от него бе умряла, така каза на приятелите си, и повече не желаеше тя да се връща и да му напомня за себе си. И именно тогава си измисли псевдонима Уилям Уилсън. Куин вече не беше онази част от него, която умееше да пише книги, и въпреки че в много отношения не бе изчезнала, той не съществуваше повече за никого другиго освен за себе си.
Разбира се, не спря да пише, защото това бе единственото нещо, което чувстваше, че му се удава. Криминалетата му се струваха добро разрешение. Без никакво усилие измисляше заплетени сюжети; освен това писането му вървеше дори когато не се стараеше кой знае колко много. Чисто и просто имаше перо. И тъй като не се смяташе за автора на това, което пишеше, не чувстваше и никаква отговорност и не му се налагаше да го защитава пред собственото си сърце и съвест. В края на краищата Уилям Уилсън беше една измислица, която, макар и родена у самия Куин, сега вече си водеше съвсем самостоятелен живот. Куин се отнасяше към него с уважение, понякога дори му се възхищаваше, но така и не повярва, че той и Уилям Уилсън са един и същ човек. И именно затова така и не се показа иззад маската на своя псевдоним. Имаше си литературен агент, с когото никога не се бяха виждали.
Връзката им беше само под формата на кореспонденция и за целта Куин бе наел пощенска кутия в близката станция. Същото се отнасяше и до издателя, който му изплащаше всички хонорари, други парични суми и авторски права чрез агента. Никога книга на Уилям Уилсън не бе излизала със снимка на автора или с биографична бележка за него. Уилям Уилсън не беше включен в нито един указател с писателски имена, изобщо не даваше интервюта, а на писмата, които получаваше, отговаряше секретарката на литературния му агент. Доколкото зависеше от Куин, той беше сигурен, че никой не знае неговата тайна. В началото, като видяха, че окончателно се е отказал от писането, приятелите му все го подпитваха как възнамерява да се прехранва оттук нататък. На всички отговаряше едно и също: че е наследил от жена си пари, поставени под попечителство. А истината бе, че жена му никога не бе имала пари. Както бе истина, че той вече нямаше приятели.
Оттогава бяха изминали пет години. Вече не мислеше толкова много за сина си, а неотдавна махна и снимката на жена си от стената. Само понякога, съвсем неочаквано, се замисляше как бе държал тригодишното си момче на ръце ‒ но то не беше точно замисляне, не беше дори и спомен. Беше физическо усещане, един останал в тялото му отпечатък от миналото, върху който той нямаше власт. Тези моменти сега го навестяваха по-рядко и нещата като че бяха тръгнали да се променят. Преди всичко вече не му се искаше да умре. Същевременно обаче не можеше да се каже, че и много му се живееше. Но поне не изпитваше неприязън към факта, че е жив. Беше жив и упоритостта на това състояние взе постепенно да го очарова ‒ сякаш бе успял да надживее себе си, или по някакъв начин водеше посмъртен живот. Вече не спеше само на запалена лампа и от много месеци насам не си спомняше нито един сън.
Беше нощ. Куин лежеше в леглото си, пушеше цигара и слушаше почукването на дъжда по стъклата. Почуди се кога ли ще спре да вали и дали на сутринта ще бъде в настроение за дълга разходка, или бързо-бързо ще се прибере. На възглавницата до него лежеше отворен екземпляр от книгата на Марко Поло „Пътешествия“. Откакто бе завършил последния си роман под псевдонима Уилям Уилсън, което стана преди две седмици, започна да линее. Макс Уърк, частният детектив, от името на когото се водеше повествованието, бе успял да разгадае изключително заплетена серия от престъпления, бе преживял няколко побоя, от които се бе измъкнал на косъм, и поради всички тези негови неимоверни усилия Куин се чувстваше страшно отпаднал. С течение на времето Уърк и Куин се бяха сближили доста. Докато Уилям Уилсън продължаваше да бъде една абстрактна фигура за Куин, то Уърк все повече и повече добиваше плът и кръв. В тази триада от личности, в която Куин се бе превърнал, Уилсън играеше ролята на нещо като вентрилоквист, самият Куин представляваше куклата, а Уърк беше живият глас, който придаваше смисъл на начинанието. Дори и само като илюзия, Уилсън оправдаваше живота на другите двама. Но и без да съществува, той пак представляваше моста, по който Куин можеше да премине от себе си към Уърк. И така, полека-лека Уърк бе станал постоянното присъствие в живота на Куин, негов духовен брат и приятел по самота.
Куин отново взе книгата на Марко Поло и зачете първата страница. „Ще разкажем за нещата така, както са били видени, за нещата така, както са били чути, за да може книгата ни да представлява достоверен дневник, напълно лишен от измислици. За да могат всички, които прочетат тази книга или чуят за нея, да имат пълно доверие в написаното, защото тя съдържа само истината.“ Тъкмо бе започнал да разсъждава върху смисъла и категоричността на горните изречения, телефонът иззвъня. Много по-късно, когато успя да си възстанови събитията от тази нощ, той щеше да си спомни, че в същия миг бе погледнал часовника си и видял, че минава полунощ. Учуди се кой ли го търси по това време. Сигурно, помисли си, му се обаждат с някаква лоша вест. Измъкна се от леглото, отиде гол до телефона и вдигна слушалката при второто позвъняване.
‒ Да?
Последва дълга пауза и дори в един момент Куин реши, че онзи отсреща е затворил. После, сякаш от огромно разстояние, се чу глас, който не можеше да се сравни с нищо. Едновременно механичен и емоционален, не по-силен от шепот, но в същото време съвършено отчетлив и толкова равен, че не успя да определи дали принадлежи на мъж, или жена.
‒ Ало? ‒ каза гласът.
‒ Кой е? ‒ попита Куин.
‒ Ало? ‒ повтори гласът.
‒ Слушам ‒ каза Куин. ‒ Кой се обажда?
‒ Пол Остър ли е? ‒ попита гласът. ‒ Бих искал да говоря с мистър Пол Остър.
‒ Тук няма човек с такова име.
‒ Пол Остър. От детективска агенция „Остър“.
‒ Съжалявам ‒ каза Куин. ‒ Дали са ви погрешен номер.
‒ Много е спешно ‒ настоя гласът.
‒ Нищо не мога да направя за вас ‒ каза Куин. ‒ Тук няма никакъв Пол Остър.
‒ Нима не разбирате? ‒ каза гласът. ‒ Всяка секунда е ценна.
‒ Тогава опитайте се отново да наберете номера. Тук не е детективско бюро.
- За представяне на книгата по радио и телевизия – This email address is being protected from spambots. You need JavaScript enabled to view it. (Анна Лазарова, 884 977 027)
- За допълнителна информация, откъси и други материали - This email address is being protected from spambots. You need JavaScript enabled to view it. (Юлия Петкова, 899 330 444)
- За получаване на книгата по куриер или от книжарницата на ул. „Иван Вазов“ 36 - colibribooks@colibri.bg(Деси Димитрова, 885 425 562)
