Ретроспективната изложба на Милко Божков е подредена в Градската художествена галерия на Варна до 25 юли, провежда се в рамките на фестивала „Август в изкуството“ 2023

Милко Божков е една от най-ярките личности в изключително силното поколение, което влиза в изкуството ни в началото на 80-те години и внася в него истински съвременен дух въпреки ограниченията на тоталитарната естетическа нормативност. Той е в основата на много нови явления, стилови посоки и иновативно изразяване у нас, и се оказва, че мисленето му е адекватно на хипермодерното разбиране и осъзнаване за необходимостта от преоткриване на сериозните духовни идеи в съвременното изкуство.

Към един високоестетичен и сложен духовен универсализъм той се стреми от самото начало на артистичния си път – още в ранните си фигуративни творби от 80-те години с тяхната интелектуална дълбочина и тъжна драматургия на човешкия път в живота и смъртта – „Чуваш ли как скърцат въжетата“, 1979 г., СГХГ  (с образа на финландския  композитор Ян Сибелиус като старец, люлеещ се на детска люлка), „Триптих“, 1982 г., НГ (с женската фигура, преминала през изгарящата бездна на битието и останала като безплътен, светъл монумент), „Прозорец отсреща“, 1982 г., СГХГ (с прекрасното жълто петно върху почти черната картинна повърхност), „И гледа в прозорците мои нощта“, 1983 г., ХГ– Добрич, „Реквием – на Андрей Тарковски“, 1987 г., ХГ–Добрич. Със свободни експресивни жестове художникът изгражда богати на материи и пластични натрупвания сетивни повърхности, привлечен от феноменологията на автономното информално изобразяване – „Не тъгувай“, 1982 г., ГХГ– Варна, „Реплика (по Микеланджело)“ 1984 г., ГХГ–Варна.

През 90-те години Милко Божков създава великолепни поетично-метафорични и абстрактни картини и литографии – цветни и звучни, като красива картография на своето отдавнашно и страстно пътуване към чистотата и невинността на детството. Предишната тъмна, монохромна живописна среда, носеща драматични екзистенциални интонации, се преражда в светлината и музиката на имагинерни полихромни композиции. Малко по-късно, след 2000 г., той съчетава реалистичното изобразяване на света с абстрактната знаковост и постига сложно пространство с многопосочни и отново универсални внушения. Чудесен образец на тази трудна и рискована пластическа симбиоза е голямоформатната картина „Автопортрет“, 2003 г., в която върху реалистичния панорамен пейзаж на златиста поляна е поставен мощен кръг от абстрактни структури – някакъв персонален, драматичен печат или кръговрат на живота. Тази стилова посока в изкуството на Милко Божков е защитена безупречно в един изключителен цикъл творби, вдъхновени от пребиваването му във Финландия през 2011 г. Реалистичен пейзаж, хладна тишина, абстрактни живописни петна, дори метална плоскост в една от картините, петолиния с музикални паузи от „Тъжния валс“ на Сибелиус – всичко издава възхитително композиране и пластическо овладяване на разнородните структури, но най-вече културно и изразително представяне на висшия, универсален образ на природната и човешката същност.

В изкуството си Милко Божков проявява рядката способност да примирява и хармонизира различни, дори противоположни пластични принципи – реалистичното и абстрактното, илюзорното и имагинерното, наративното и знаково-символичното, живописното и линеарно-декоративното. Това е страст да противопоставя, да нарушава стиловата монотонност, да разширява възможностите за изразяване на по-дълбок и универсален смисъл, да включва необикновеното и енигматичното в своите сцени, да постига сложен ритъм и богата пластическа структура. Това е завидна проява на артистична свобода и разбира се, на огромна художническа дарба, защото убедителното визуално комбиниране на споменатите черти е трудно постижимо и твърде малко художници се справят успешно. Милко Божков обаче успява по своя неподражаем начин.

През 2016 г. художникът посещава Италия и това е неговото своеобразно поклонение пред старите италиански майстори. Той разказва за миговете на екзалтация и почти неземно духовно откровение пред стенописите на Джото в Асизи и Пиеро дела Франческа в Арецо. Създадените след това пътуване картини са особени пейзажи от Тоскана – от красивите, романтични градски площади, църкви и къщи или от меките хълмове, спокойни долини и причудливи дървета на тази южна и слънчева земя. Феноменалният реализъм на тези пейзажи обаче е нарушен от друг визуален и символичен феномен, който Милко Божков въвежда в изображенията. Това са форми с имагинерен, абстрактно-условен характер – чисти и равни цветни зони, поставени в небето или върху силуетите на сградите, геометричен сегмент от правилен кръг, намесен в панорамния природен пейзаж, или дори непокритата, естествена структура и материя на дървената плоскост, върху която той живописва в няколко от картините. И ето че тези красиви тоскански пейзажи престават да бъдат само възхитителни, съзерцателни живописни фрагменти от италианската природа. В тях се появява някакво тайнство: жълта линия като небесен лъч светлина достига полето в панорамния пейзаж „Пунто панорамико – Волтера“ и като миг на знамение раздвижва притихналата природа. В „Пунто панорамико – Сан Джиминяно“ белият отрязък от някакъв идеален абстрактен кръг мощно обозначава осветения център на пейзажа и му придава необикновен, магически звук. „Автопортрет в Сиена“ представя централния площад на града, населен от човешки фигури, изящно нарисувани с леки, нежни и сигурни мазки. Фигурата на самия художник е също там, както и линеарните силуети на коне и конници, дошли от друго, ренесансово време. На тази красива сцена времената са се смесили, всичко е живо, светло и празнично, а бялата фигура на малко момиче с дълга, елегантна сянка е почти неземна. „Вечеря в Монталчино“ е своеобразна алюзия на „Тайната вечеря“. Трапеза с хляб, риба и вино е положена на покривната тераса на една от къщите, а в небето, над свръхреалистичен панорамен пейзаж, са бродирани (в буквалния смисъл) почти невидимо 12 нимба и една сочеща ръка. Много фино и деликатно художникът въвежда тайнството на ритуала с многобройните му смисли и мистично-божественото става част от природната и човешка среда.

Интересът на Милко Божков към „Тайната вечеря“ като тема, съдържаща същностни  етически значения за човека, не е нов. В една внушителна, многосъставна творба – „Един от нас“, 2002 г. – до основното голямо платно, изобразяващо трапезата, са разположени 12 малки абстрактни картини (Апостолите) в светлосиво, а една от тях – в тъмно, е отделена в по-долен ред. Композицията е изразителна, безкрайно интелигентна, нестандартна и съвременна интерпретация на древната притча за духовната общност, за свещенодействието, за тайнството на посвещението, за универсалния смисъл и сакралната сила на една велика идея, за неизбежната трагична конфликтност, за предателството. „… Един от вас, който яде с Мене, ще ме предаде.“ (Марко, гл. 14:18). Абстрактността и концептуалността в тази по-ранна композиция на Милко Божков са заменени във „Вечеря в Монталчино“ от друг визуален език, който съчетава реалистичното изображение на конкретна природна и човешка среда, абстрактното обозначаване на някакви важни състояния и преживявания (включително и тези на художника) и въображаемото съществуване на висша, божествена същност, която чрез загатнатия евангелски разказ осветява пространството с нравствен източник.

Мисля, че винаги в изкуството си Милко Божков е изобразявал местата и състоянията, които са му носили хармония и в които се е чувствал щастлив. От самото начало той визуализира представата си – осъзната или интуитивна, конкретизирана или абстрактна – за своята лична Аркадия (с това име са назовани немалко негови картини и графики). Открива я преди всичко в детството си, от което в творбите му се явяват незаличими в съзнанието му образи – реката, върбите, поляните, хълмовете, дворовете, птиците, сезоните, луната. Като човешки или ангелски фигури от друго времево и пространствено измерение, в сцените на един голям автобиографичен цикъл (2012–2013 г.) преминават почти незабележимо бродираните силуети на майката и бащата, на някогашното момче и носят своя носталгичен романтизъм. „Онези жълти и горещи детски лета… Сълза се отронва в пепелта на душата ми и я прави на кал. Де е Господ, да я омачка отново!“ – пише в прекрасните си текстове Милко Божков. Понякога той вгражда деликатно текст в картината като изумителния стих на средновековна китайска поетеса: „Недей, недей докосва с крак най-горното стъпало!“.

През 1999 г. художникът реално се завръща в своята родна Аркадия и там, в ателието си в старата майчина къща, сред природата, далеко от суетата, интригите и предателствата, живее в хармония със себе си и изкуството. Нарича това свое състояние „лукс“ и очевидно отдавна е осъзнал мъдрата мисъл, че колкото и да се опитва, духовният човек не може да се освободи от самотата и тъгата, а просто трябва да се научи да живее с тях в мир (перифразирам Ерик-Еманюел Шмит).

В следмодерните времена на свръхтехнологично развитие, в които видяхме и почувствахме „загубата на човечност“, изкуството на Милко Божков е човечно и твърде дълбоко достига душата. В тоталната симулативност на днешното общество то е истинско и носи етически и човешки истини. В екзистенциалния хаос, безсмислие и деградация визуалният му свят предлага благородни и хуманни смисли, гради умни, ясни и универсални представи. Във вездесъщата „жизнена спонтанност“ (Хосе Ортега и Гасет), завладяла съвременната култура, Милко Божков показва рядко срещана хармония между емоционалното преживяване и рационалното мислене в акта на създаването, между артистичния импулс и спокойното, системно изграждане на формата. В преситената с виртуална реалност и всякакви спекулации образна среда той съхранява все по-ценното ръкотворно и сетивно отношение към пластическия език, запазва класическата картинност с всичко трайно и стойностно в нея, извайва „скъпоценна“ живописна материя, която носи радост и наслаждение от всяка мазка и линия, от всеки жест. На фона на съвременния визуален  маниеризъм у нас, в който самоуверено шества външноефектната, но повърхностна и в повечето случаи празна, инфантилна игра с концептуални конструкти, изкуството на Милко Божков носи светлината на висококласично художествено „вчувстване“ в същността и образния живот на един богат интелектуален и душевен свят. С изключителната си дарба и забележителна ерудиция той е способен да създава висококултурно изкуство, в което с удивителна мъдрост смесва, съпоставя и интерпретира времена, култури, естетически, морални и философски категории. В него с неизчерпаемите преображения на формата той сякаш събира разпилените, но все още живи територии и оцелели свидетелства на чистия, универсален дух. Затова когато съзерцавам изкуството на Милко Божков, се връщам към онази красива, мистериозна фраза : Et in Arcadia ego! („И аз бях в Аркадия!“)