„Пазарът на поета“, Ханс Кристиан Андерсен, превод от датски Петър Милков, издателство „Парадокс“На 31 октомври 1840 г. Андерсен тръгва от Копенхаген през Германия, прекосява Германия, Италия, Гърция, пътува през Ориента – от Смирна до Константинопол, преминава Дарданелите, а после и Босфора, пътува по Дунава и стига до Русчук, Видин, Пеща и Виена.
В книгата „Пазарът на поета“ на Ханс Христиан Андерсен, която се появява още през 1842 г., са събрани пътеписи, но и също и откъси от личния му дневник, документални свидетелства, философски размишления и журналистически записки, както и две новели. Вероятно този сборник е трябвало са излезе у нас много по-рано, но той се появява едва сега – при това в превод на Петър Милков, първия български преводач на приказките на Андерсен от оригиналния датски език. А днес тези текстове ни позволяват да видим големия датски разказвач в нова светлина, позволяват ни да видим Андерсен в действие – как прекосява половин
Европа, как сменява кораби и влакове, как се катери по диви пътеки, разглежда руини и градове, как пише пътните си бележки набързо, на коляно, как говори с хората и как се сприятелява с тях, дори когато нямат общ език и им е трудно да си разменят едно цяло изречение. От този пътепис обаче става ясно какви са интересите на писателя, как пътува, за какво е любопитен и коя е силата, която го води по тези краища на Европа. Можем дори да сравним пътните бележки на Андерсен с философската проза на Хайнрих Хайне и неговите два тома „Пътни картини“, които са били публикувани двайсетина години преди това – през 1826 и 1827 г.
Трябва също да се уточни, че в „Пазарът на поета“ са добавени и части от дневника на Андерсен, откъси, в които той споделя и впечатленията си от пътешествието с кораб по Дунава и слизането във Видин. Описал е неспокойното си пътуване от Русчук до Видин – как мъжете на борда играят карти, а той понеже не познава нито една карта, разглежда картата на река Дунав и предвещава, че този път от Виена до Ориента ще става все по-посещаван. С око на репортер описва пъстроцветното множество от хора на борда – турчин, който е паднал на колене и казва сутрешната си молитва; евреин, който седи до него, пази се с чадърче от слънцето, оглежда се в джобното си огледало и скубе от време на време сивите косми от брадата си; четирима френски търговци на пиявици, които усърдно чистят и мият стоката си пред очите на всички, но все така се случва, че някоя пиявица се измъква от обсега им и пълзи по палубата или парапетите на кораба.
Във Видин Андерсен дори описва как се спазват у нас противоепидемичните мерки по онова време, те целят да предпазят градовете от чумните епидемии, които обикновено тръгват от големи градове като Константинопол. Във Видин обаче властите си затварят очите за един австрийски офицер, който не преминава през процедурата с опушването, която трябва да изгони „чумното вещество от дрехите и тялото му“.
В същото време Андерсен непрекъснато сравнява България с Дания: Това летни облаци ли са високо над хоризонта на земята на българите? Такива често съм виждал в Дания, облаците над зелените поля! Това снежни планини ли са? Такива съм виждал Алпите от столицата на Бавария! – Това е Балканът! Залязващото слънце осветява белите, заснежени върхове! Прекрасна планинска страна, твоето величие настройва душата ми за молитва, пише Андерсен. Това не му пречи обаче да каже, че Видин е градът с най-разкаляните улици и да сравни най-близките улици с тресавище.
Обаче що за пътешественик е Ханс Кристиан Андерсен? Тези пътни бележки ни позволяват да разберем повече за него – той е непретенциозен към удобствата, но е внимателен наблюдател, за когото и хората, и пейзажите, но и историите са еднакво важни. Но може би най-точен отговор на този въпрос дава самият той в един откъс от новелата „Другарска клетва“, включена в частта, в която Андерсен описва пътуването си из Гърция.
Наскоро направихме едно малко пътешествие и сега жадувахме за едно по-голямо. Докъде? До Спарта? До Микена? До Делфи? Има стотици места, при чиито имена сърцето се блъска от желание да пътува. Изкачва се на кон по планински пътеки, по шубраци и храсталаци; отделният пътник се превръща в цял керван. Самият той язди отпред с водача си, товарен кон носи куфар, палатка и провизии, двама-трима жандарми го следват за охрана; не го очаква хан с добре оправено легло след изморителния дневен преход, палатката често е неговият покрив в необятната, дива природа, водачът готви пилаф за вечеря; хиляди комари обсаждат малката палатка, нощувката е плачевна, а утре пътят минава през силно придошли реки; дръж се здраво за коня, да не те отнесат, пише Ханс Кристиан Андерсен.
За него като че ли най-важното в това пътуване е друго – не прекосяването на един непознат свят, а разбирането колко голям и пъстър е този свят. „Каква е наградата за тези изпитания“, пита се сам Андерсен и отговаря така: „Най-голямата! Най-скъпоценната! Природата се открива тук в цялото си величие, всяко място е историческо, окото и мисълта се наслаждават. Поетът може да възпее всичко това, художникът – да го преведе в богати картини, но мириса на действителността, който завинаги прониква и остава в мисълта на наблюдателя, те не могат да се пресъздадат.“
Всъщност Андерсен не тръгва да открива непознати светове – напротив, той обикаля места, пълни с богата история, които иска сам да види и за които да разкаже. Това е гледната точка на ерудирания пътешественик, който не открива нови светове, а следва картата на големите култури, където всяко място, всяка спирка, срещата с всеки човек е припомняне на истории, които споделяме всички.
